По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС (вж. – ТР № 3/19.03.1996 г. по тълк. дело № 3/1995 г. на ОСГК на ВС, решение № 420/17.08.2010 г. по гр. д. № 905/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 387/27.10.2011 г. по гр. д. № 1317/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 169/29.03.2011 г. по гр. д. № 1699/2009 г., IV г. о. и др.), че обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ се дължи за принудителната безработица, в която работникът е изпаднал поради противоправното действие на работодателя. То се съизмерява с ползите, които се предполага, че работникът би получил, ако такова действие не е било извършено, като размерът му се формира на база брутното трудово възнаграждение на работника за времето, през което е останал без работа поради уволнението, но не за повече от 6 месеца. Предпоставките за възникване на правото на обезщетение са – признаване на уволнението за незаконно; наличие на подлежаща на обезщетяване вреда; причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника или служителя без работа. Основанието за възникване на вземането по чл. 225, ал. 1 КТ е оставането без работа през определения от закона период от време.
С факта на нереализирането на трудов доход поради незаконното уволнение се осъществява фактическият състав на чл. 225, ал. 1 КТ и обезщетението е дължимо от датата на уволнението. Преди момента на настъпването на вредата (принудителната безработица) не е налице основание за присъждане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, като началната дата на релевантния шестмесечен период е установената по делото дата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
Така Р. № 121/24.10.2023 г. по гр.д. № 3944/2022 г. на III ГО на ВКС