В теорията и практиката е безспорно, че с правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС е уреден оригинерен придобивен способ по отношение на собствеността върху движимите вещи и ценните книги на приносител. Фактическият състав на този способ включва: (1) установяване на фактическа власт (2) въз основа на правно основание – транслативен акт, годен да прехвърли собствеността върху съответната движима вещ, (3) възмездност на придобиването – уговорена насрещна престация за придобиващия вещта и (4) незнание, че се придобива от несобственик. Този придобивен способ не включва в своя фактически състав изтичането на период от време като срок на упражняване на добросъвестно владение върху вещта – собствеността се придобива едновременно с получаване на фактическата власт върху вещта, предмет на транслативната сделка.
Поставя се въпросът – би ли било възможно да се придобие собствеността по правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС, ако съответната вещ / ценна книга на приносител е била открадната или изгубена. На този въпрос законът дава отговор, уреждайки изключението по чл. 78, ал. 2 ЗС, съгласно което собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването (като това разрешение не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие). Законът изрично определя ответника по иска по чл. 78, ал. 2 ЗС като „добросъвестен владелец“, т.е. не признава възможността той да придобие собствеността при условията на фактическия състав по чл. 78, ал. 1 ЗС, когато движимата вещ е открадната (обект на престъпленията по чл. 194 – чл. 197 НК и чл. 198 – чл. 199 НК) или загубена (вещ, която има собственик, но не се владее от никого) в течение на трите години от кражбата или изгубването. В този период собственик на вещта продължава да е лицето, от което тя е открадната, респ. я е загубило (в последния случай – с уговорката, че в този период е възможно вещта да се придобие на оригинерно основание от общината съобразно чл. 89, ал. 1 ЗС), на което законът признава правото да я ревандикира от добросъвестния владелец. В течение на трите години от датата на кражбата или изгубването собственикът може да иска вещта си. Преценявайки характера на посочения 3-годишен срок и последиците от изтичането му, съдът на първо място приема, че не е налице основание същият да бъде определен като срок на придобивна давност. Това е така, защото разпоредбата не включва изискване владелецът да осъществява фактическа власт върху вещта през посочения период и не свързва никакви последици с (не)упражняването на такава. Срокът не е и такъв на погасителна давност. Такава е принципно несъвместима с правото на собственост (по давност се погасяват притезателни права, преобразуващи права, а от вещните – правото на ползване и правото на строеж), а и ако бе имал предвид да уреди срока по чл. 78, ал. 2 ЗС като давностен, Законодателят би употребил същите изразни средства, както в случаите по чл. 67 ЗС („Правото да се построи сграда … се погасява … по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.“) и чл. 59, ал. 3 ЗС („Правото на ползуване се погасява …, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години.“). Характерно за давностните срокове е, че те са в известен смисъл санкция за титуляра на съответното право, който по собствена воля бездейства да го упражни и с това свое поведение създава фактическо положение, на което Законът придава правно значение, лишавайки неупражненото в течение на давностния срок право от публично-правна закрила.
В случая с чл. 78, ал. 2 ЗС възможността собственикът да потърси защита на правото си в значителна степен е обусловена от обстоятелства, стоящи извън неговата воля и възможности, доколкото предполага намирането на откраднатата или загубена вещ. Срещу неговия е поставен интереса на лицето, което при условията на незнание, че договаря с несобственик, е направило разход за придобиването на вещ, която е принципно възможно да придобие с установяването на фактическа власт върху нея. Търсейки баланс между тези два интереса, с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ЗС Законодателят е създал привилегия за действителния собственик, позволявайки му да ревандикира вещта си посредством предявяването на иск за собственост в определения от Закона тригодишен срок от кражбата или изгубването. С неговото изтичане тази възможност се прекратява. От гледна точка позицията на собственика се прекратява както неговото право на собственост, така и възможността да търси съдебна защита на същото. Следователно уреденият с чл. 78, ал. 2 ЗС срок е преклузивен с произтичащите от това последици: срокът изтича по отношение на всички -без възможност за спиране или прекъсване, като изтичането му следва да бъде съобразено служебно от съда. При констатация за предявяване на иск по чл. 78, ал. 2 ЗС повече от три години от датата на кражбата или изгубването, съдът следва да прекрати производството като процесуално недопустимо.
В обобщение – с чл. 78, ал. 2 ЗС е регламентирана възможност за предявяването на ревандикационен иск срещу лице, установило фактическа власт при условията на чл. 78, ал. 1 ЗС върху крадена или изгубена вещ, която може да бъде упражнена до изтичане на три години от кражбата или изгубването, а с изтичането на посочения срок правото на действителния собственик се преклудира. Последното го лишава от право на иск за собствеността върху вещта, което следва да бъде съобразено служебно от съда.
Освен това по чл. 78, ал. 2 ЗС, правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС търпи и още едно изключение, предвидено в самия чл. 78, ал. 1 ЗС след изменението в ДВ, б. 100/97 г. – установяването на добросъвестно владение на възмездно правно основание не поражда право на собственост в патримониума на владелеца, когато обект на сделката е движима вещ, за прехвърлянето на собствеността върху която се изисква квалифицирана форма – нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Настоящият състав на съда споделя разрешението, дадено с постановеното по реда на чл. 290 ГПКРешение № 254 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 1119/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно което изключенията по чл. 78, ал. 1 ЗС и по чл. 78, ал. 2 ЗС са самостоятелни и отделни. Споделя се и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 430/12 г. от 12.07.2013 г. по гр. д. № 643/2009 г. на ВКС, І г.о., съгласно което независимо от това дали вещ с утежнена форма за прехвърляне е била обект на кражба или не, нейният добросъвестен и придобил фактическата власт на възмездно и годно правно основание владелец не придобива собствеността върху нея от момента на получаване на владението на основание чл. 78, ал. 1 ЗС. Както бе изяснено, предвиденият с чл. 78, ал. 2 ЗС срок не е такъв на придобивна давност – такъв е срокът по чл. 80, ал. 1 ЗС. По тази причина, като не придобива собствеността върху вещта с квалифицирана форма за прехвърлянето по правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС, за добросъвестния владелец на такава вещ остава открита единствено възможността да я придобие с непрекъснато владение в продължение на 5-годишния давностен срок по чл. 80, ал. 1 ЗС. За придобиване на правото на собственост по давност върху движими вещи обстоятелството, че вещта е била предмет на кражба е без значение, освен когато самият владелец е придобил владението чрез престъпление – чл. 80, ал. 2 ЗС.
По въпроса запринадлежността на правото на иск относно собствеността на вещ, за която изключителните права са делегирани на трето лице – застраховател:
Съобразно правилата по чл. 26, ал. 1 и, ал. 2 ГПК надлежен ищец се явява лицето, от чието име се води делото и което е заявило твърдение, че спорното право му принадлежи. В случай на предявен иск за защита на собствеността върху открадната вещ, която е била обект на имуществено застраховане по риск „Кражба“, надлежната процесуална легитимация на ищеца произтича от наличието на заявени с исковата молба твърдения, че и след получаване на застрахователното обезщетение собствеността върху вещта не е прехвърлена на застрахователя. Това положение е правно допустимо предвид разпоредбите на чл. 405, ал. 3 КЗ, респ. – чл. 208, ал. 5 КЗ (отм.), съгласно която „Ако след плащане на застрахователното обезщетение противозаконно отнетото или изгубено застраховано имущество бъде намерено, застрахованият е длъжен да прехвърли правото на собственост върху него на застрахователя или на писмено посочено от застрахователя лице. В случай че застрахованият желае да задържи намереното имущество, той е длъжен да върне на застрахователя полученото обезщетение.“. Нормата урежда вътрешните отношения между застрахован и застраховател и е предназначена да елиминира вероятността от неоснователно обогатяване в полза на застрахования, като го лишава от възможността да задържи както вече полученото застрахователно обезщетение, така и собствеността върху намерената вещ. В отношенията с трети за застрахователното правоотношение лица, включително ответника по иск по чл. 78, ал. 2 ЗС или по иск по чл. 108 ЗС (в хипотезите на ревандикация на движима вещ, за прехвърлянето на която се изисква квалифицирана форма) надлежен ищец е застрахованият, доколкото е заявил твърдения, че собствеността не е прехвърлена на застрахователя. Въпросът дали тези твърдения съответстват на действителното положение е такъв по съществото на спора, а отговорът му произтича от фактите, установени при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства. В случай, че твърденията не се подкрепят от доказателствата, искът подлежи на отхвърляне. В случаите, когато законът изисква особена форма за прехвърлянето на движима вещ, предявеният от застрахования иск за собственост може да бъде отхвърлен само в случай, че се установи сключването на сделка в установената от Закона форма, легитимираща като собственик друго лице, различно от застрахования. Такава последица не може да настъпи при констатация за дадено от застрахования пълномощно в полза на застрахователя, включително за извършването на разпоредителни сделки със застрахованото имущество, при липса на доказателства за оформянето на такава сделка.
Вж. РЕШЕНИЕ № 66 ОТ 18.07.2016 Г. ПО ГР. Д. № 5967/2015 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС