ВЪПРОС
Относно правните последици при недействителност на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
ОТГОВОР
Съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото с оглед разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
За да се произнесе в атакувания смисъл, съставът на въззивния съд е приел за безспорно установено наличието на сключен между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № [ЕГН] от 09.05.2018 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 3 000 лв., от които 1 033,17 лв. за рефинансиране, със срок на връщане 36 месеца, при размер на месечна вноска от 146,39 лв., годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,90 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41,17 %, лихвен процент на ден от 0,11 % и дължима сума по кредита от 5 270,04 лв. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги срещу сумата от 3 801,96 лв., платима на вноски по 105,61 лв., като по този начин общото задължение по договора възлиза на 9 072 лв. при общ размер на погасителната вноска от 252 лв.
Посоченият договор попада в обхвата на регулацията на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на договора), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит.
При проверката относно действителността на договора въззивният съд е приел, че същият отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в договора е посочен общият размер на кредита от 5 270,04 лева, сборуван от стойностите на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено общото задължение по договора от 9 072 лева, включващо стойността на закупения пакет допълнителни услуги. В чл. 3 от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени и условията за усвояване на заемната сума. Договорът не е сключен при условията на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Горните изисквания са свързани с възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен процент. В случая лихвеният процент е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен неговият размер, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на обстоятелствата по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, като не важи и изискването за посочване на методиката за определянето му.
По отношение на годишния процент на разходите (ГПР) съставът на въззивния съд е приел, че същият е фиксиран като абсолютна процентна стойност – 49,90 %. В разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин – ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. По този начин от страна на кредитодателя са изпълнени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК условията за издължаване на кредита от потребителя са обективирани в погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна вноска, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. Посочени са поотделно: размерът на вноската по кредита, размерът на включените в него компоненти – главница и лихва, размерът на вноската по закупения пакет от допълнителни услуги и общият размер на месечната вноска. Тъй като лихвата е фиксирана, не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Въззивният съд е изложил и подробни съображения за изпълнение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 ЗПК, а доколкото кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт разпоредбата на чл. 12 ЗПК е счетена за неприложима.
В заключение съдът е приел, че оспореното правоотношение отговаря на формалните изисквания за действителност, установени в ЗПК, поради което исковата претенция за прогласяване нищожността на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК се явява неоснователна. Посочил е, че наведените във въззивната жалба оплаквания за нищожност на клаузите, установяващи размера на годишния лихвен процент, годишния процент на разходите и на възнаграждението за допълнителни услуги, дори при положителен извод на съда за тяхната основателност, не са от естество да доведат до генерален извод за недействителност на целия договор за потребителски кредит, съгласно изискванията на чл. 22 ЗПК.
По материалноправния въпрос, обусловил достъпа до касация, становището на състава на Върховния касационен съд произтича от следното:
В хода на производството пред настоящата инстанция е постановено решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, с участието на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, по преюдициални въпроси от значение за спора, което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде съобразено при разрешаването на поставения правен въпрос за последиците от установяване недействителността на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, че липсата на някой от посочените задължителни реквизити на договора за кредит води до недействителност на целия договор.
Съгласно даденото от СЕС разрешение, чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, пар. 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, пар. 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС следва, че преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ето защо на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следва да се отговори, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.
С оглед отговора на значимия по делото правен въпрос, касационната жалба се преценява като основателна.
Незаконосъобразен е изводът на въззивния съд, че с формалното посочване на ГЛП и ГПР в договора за потребителски кредит са изпълнени изискванията на закона и че неточното определяне на тези показатели няма значение за приложението на чл. 22 ЗПК.
В резултат на този неправилно формиран извод съдът не е разгледал нито един от доводите и обстоятелствата, релевирани с исковата молба и поддържани с въззивната жалба, относно неравноправния характер на клаузите, с които в договора са посочени годишния лихвен процент и годишния процент на разходите по кредита, за да формира преценката си по основателността на предявения иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК. При пълната липса на мотиви относно основанието на иска касационният съд не е в състояние да осъществи функциите си по проверка за законосъобразност на въззивното решение, тъй като това би означавало за първи път се произнесе по предмета на спора.
С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение следва да се отмени като неправилно и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което съдът следва да се произнесе и относно разноските за касационното производство, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК.
Така Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г., II ТО на ВКС