Въпросът за отговорност на управител за вреди, причинени на дружеството с ограничена отговорност (ООД) или еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД), е един от централните проблеми в българското търговско право. Той засяга не само вътрешните отношения между органите на дружеството, но и интересите на съдружниците, кредиторите и търговския оборот като цяло. В практиката все по-често възникват спорове относно границите на тази отговорност, нейния характер и възможностите за нейното погасяване. Особено значение има институтът на освобождаването от отговорност на управителя по реда на чл. 137, ал. 1, т. 5 от Търговския закон (ТЗ), който представлява специфичен механизъм за корпоративно управление, позволяващ на общото събрание на съдружниците да се откаже от правото да търси обезщетение за причинени от управителя вреди.
Настоящата статия има за цел да анализира задълбочено и критично правната уредба на имуществената отговорност на управителя по чл. 145 ТЗ във връзка с възможността за освобождаване от отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ. Изследването се основава на актуалната законодателна рамка, константната съдебна практика на Върховния касационен съд (ВКС) и теоретичните постановки в правната доктрина. Особено внимание е отделено на практическите аспекти на прилагането на тези норми, като се дават конкретни насоки за съдружниците, управителите и техните правни съветници. Статията съдържа критичен анализ на спорните въпроси и предлага практически ориентирани решения, основани на систематичното тълкуване на закона и съдебната практика.
Структурата на изложението следва логиката на правната уредба: първо се разглежда характерът и фактическият състав на отговорността по чл. 145 ТЗ, след което се анализира институтът на освобождаването от отговорност, неговите предпоставки, обхват и правни последици. Специално внимание е отделено на процесуалните аспекти на реализирането на отговорността и на практическите проблеми, които възникват при прилагането на закона.
Правна природа и характеристика на отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ
Нормативна основа и съдържание на отговорността
Разпоредбата на чл. 145 ТЗ е лаконична по своя текст, но с фундаментално значение за корпоративното управление: „Управителят и контрольорът отговарят имуществено за причинени на дружеството вреди.“ Тази норма установява специална имуществена отговорност, която се отличава съществено както от общата договорна отговорност по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), така и от деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД. Спецификата на тази отговорност произтича от особеното правно положение на управителя като орган на дружеството и същевременно като страна по договор за управление.
В своята константна практика ВКС последователно приема, че специалната имуществена отговорност на управителя произтича от съществуващите между него и капиталовото дружество два вида правоотношения – договорно и органно (Решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 14 от 29.04.2009 г. по т.д. № 669/2008 г. на ВКС, I т.о.). Органното правоотношение възниква от решението на общото събрание за избор на управител и последващото му вписване в Търговския регистър. То определя управителя като задължителен изпълнителен орган на дружеството, който го представлява и ръководи неговата дейност. Договорното правоотношение се основава на договора за възлагане на управлението по чл. 141, ал. 7 ТЗ, който по своята същност е вид договор за поръчка (мандат) и урежда вътрешните отношения между управителя и дружеството, включително възнаграждението, правата и задълженията на страните.
Дискусия относно характера на отговорността: договорна или деликтна
В правната доктрина съществуват различни становища относно характера на отговорността по чл. 145 ТЗ. Първото становище квалифицира отговорността като договорна, тъй като тя произтича от неизпълнение на задълженията по договора за управление. Основният аргумент е наличието на договорна връзка между управителя и дружеството, като неизпълнението на договорните задължения поражда отговорност за вреди по общите правила на ЗЗД. Второто становище определя отговорността като деликтна, с аргумента, че тя е във формата на обезщетение за непозволено увреждане и е изрично уредена в специални норми (чл. 142 и чл. 145 ТЗ), което не би било необходимо при чисто договорна отговорност. Третото становище приема, че отговорността е особена форма на гражданска отговорност, която се отличава от договорната и деликтната и представлява самостоятелен институт в търговското право.
Преобладаващото становище в съдебната практика, което следва да бъде подкрепено, е че отговорността по чл. 145 ТЗ е специална имуществена отговорност с договорен характер. ВКС изрично приема, че тази отговорност е „договорна, а не деликтна“ и „съставлява обезщетение за неизпълнението на договор за възлагане на управление“ (Решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, I т.о.). Терминът „управителски деликт“, който се използва в практиката и теорията, не означава, че отговорността е деликтна по смисъла на чл. 45 ЗЗД, а обозначава специфичното противоправно поведение на управителя, което е основание за ангажиране на неговата отговорност (Решение № 177/2014 г. по т.д. № 66/2012 г. на ВКС, II т.о.).
Практическо значение на квалификацията на отговорността
Квалификацията на отговорността като договорна има важни практически последици. На първо място, приложима е тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, а не общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Началото на давностния срок е датата на заличаването на управителя от Търговския регистър (Решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, I т.о.). На второ място, вината на управителя се предполага до доказване на противното (арг. от чл. 82, ал. 1 ЗЗД, приложим по силата на чл. 288 ТЗ), което означава, че в процеса дружеството-ищец трябва да докаже противоправното поведение, вредата и причинната връзка, а управителят, за да се освободи от отговорност, трябва да докаже липсата на вина. На трето място, отговорността е за всички преки и непосредствени вреди, които са могли да бъдат предвидени при възникване на задължението, освен ако неизпълнението е умишлено (чл. 82 ЗЗД).
Важно е да се отбележи, че ВКС допуска възможността отговорността на управителя спрямо дружеството да бъде ангажирана и на деликтно основание (например при длъжностно присвояване), като в този случай приложими биха били правилата на непозволеното увреждане (Решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, I т.о.). Това означава, че двата режима на отговорност не са взаимно изключващи се, а могат да се прилагат кумулативно при наличие на съответните предпоставки.
Фактически състав на отговорността по чл. 145 ТЗ
Елементи на фактическия състав
За да бъде ангажирана имуществената отговорност на управителя по чл. 145 ТЗ, е необходимо да бъдат установени и доказани кумулативно следните елементи:
Първо, противоправно деяние (действие или бездействие). Това е поведение на управителя, което е в разрез с неговите задължения, произтичащи от закона, дружествения договор, решенията на общото събрание или договора за управление. Централно място сред тези задължения заема изискването управителят да управлява делата на дружеството с грижата на добър търговец (чл. 141, ал. 1 ТЗ). Този стандарт е по-висок от грижата на добър стопанин по чл. 63, ал. 2 ЗЗД и предполага професионална компетентност, информираност и разумност при вземането на управленски решения. Противоправно ще бъде всяко действие или бездействие, което нарушава този стандарт – например сключване на явно неизгодна сделка, поемане на необоснован търговски риск, бездействие при необходимост от предприемане на действия за защита на дружествените интереси, нарушаване на забраната за конкурентна дейност по чл. 142 ТЗ и др.
Второ, вреда. Вредата трябва да е реално настъпила в имуществената сфера на дружеството. Тя може да се изразява както в претърпяна загуба (damnum emergens), така и в пропусната полза (lucrum cessans). ВКС приема, че отговорността на управителя е неограничена и резултатна, т.е. тя следва да бъде ангажирана в пълен размер на причинените вреди (Решение № 29/23.07.2019 г. по т.д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т.о.). Това означава, че няма законово ограничение на размера на отговорността, както например при трудовите правоотношения.
Трето, причинна връзка. Необходимо е да съществува пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между противоправното поведение на управителя и настъпилата за дружеството вреда. Вредата трябва да е закономерен и логичен резултат именно от конкретното действие или бездействие на управителя. При доказването на причинната връзка следва да се отчита спецификата на управленската дейност, която често включва вземане на решения в условия на несигурност и риск.
Четвърто, вина. Вината на управителя се предполага до доказване на противното. Тя може да бъде както умисъл, така и небрежност. За да се освободи от отговорност, управителят трябва да докаже, че е действал добросъвестно и е положил грижата на добър търговец, т.е. че е взел всички разумни мерки за защита на интересите на дружеството.
Практически примери за управителски деликт
В практиката най-често срещаните хипотези на управителски деликт включват: сключване на сделки при явно неизгодни за дружеството условия; разпореждане с имущество на дружеството в нарушение на решенията на общото събрание; извършване на конкурентна дейност в нарушение на чл. 142 ТЗ; неполагане на дължимата грижа при събиране на вземания на дружеството; поемане на задължения, които надхвърлят финансовите възможности на дружеството; нарушаване на данъчни и счетоводни задължения, водещо до санкции за дружеството; неизпълнение на задължението за свикване на общо събрание при наличие на загуби (чл. 138, ал. 2 ТЗ).
При преценката дали е налице противоправно поведение, съдът следва да отчита т.нар. „правило на бизнес преценката“ (business judgment rule), според което управителят не носи отговорност за управленски решения, взети добросъвестно, при достатъчна информираност и в интерес на дружеството, дори ако тези решения впоследствие се окажат неуспешни. Това правило, макар и да не е изрично уредено в българското законодателство, се извежда от стандарта за грижа на добър търговец и е възприето в съдебната практика.
Освобождаване от отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ
Правна същност на института
Разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ предоставя на общото събрание на съдружниците изключителната компетентност да „избира управителя, определя възнаграждението му и го освобождава от отговорност“. Този институт, известен в чуждестранната практика като „discharge“ или „décharge“, представлява специфичен механизъм за корпоративно управление, който позволява на дружеството да се откаже от правото си да търси имуществена отговорност от управителя за неговата дейност през определен период.
В своята практика ВКС трайно приема, че решението за освобождаване от отговорност има правопогасяващ ефект по отношение на специалната имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ и се доближава до опрощаването като способ за погасяване на задълженията (Определение № 76 от 12.02.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2125/2018 г., I т.о.; Решение № 41 от 29.04.2009 г. по т.д. № 669/2008 г. на ВКС, I т.о.). Това означава, че веднъж взето такова решение, дружеството губи материалното си право да предяви иск по чл. 145 ТЗ, дори и фактическият състав на управителския деликт да е осъществен.
От теоретична гледна точка, освобождаването от отговорност представлява едностранно волеизявление на дружеството, облечено във формата на решение на общото събрание, с което се одобрява управлението на дружеството и се изтъква, че дружеството няма срещу управителя никакви претенции за обезщетяване на вреди, произтекли от неговата дейност. В правната литература това решение се тълкува като „отказ от право“, който е с правни последици във вътрешните отношения между общото събрание и изпълнителния орган.
Предпоставки за валидност на решението
За да породи своя правопогасяващ ефект, решението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ трябва да отговаря на следните изисквания:
Компетентност и мнозинство. Решението се взема от общото събрание на съдружниците. Законът не предвижда квалифицирано мнозинство за това решение, поради което се прилага общото правило на чл. 137, ал. 3, изр. последно ТЗ – мнозинство повече от 1/2 от капитала, освен ако в дружествения договор не е предвидено друго. В хипотезата на ЕООД, решението се взема от едноличния собственик на капитала, който осъществява правомощията на общо събрание (чл. 147 ТЗ).
Форма на решението. Съгласно чл. 137, ал. 4 ТЗ, за взетите решения по ал. 1, т. 5 (включително освобождаването от отговорност) се съставя протокол с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, освен ако в дружествения договор е предвидена обикновена писмена форма. Неспазването на тази форма води до нищожност на решението (чл. 137, ал. 5 ТЗ). Това изискване е въведено с изменение на ТЗ от 2017 г. и има за цел да осигури правна сигурност и да предотврати злоупотреби.
Забрана за гласуване при конфликт на интереси. Ако управителят е и съдружник, той не може да гласува при вземането на решение за неговото освобождаване от отговорност. Това правило се извежда по аналогия от чл. 137, ал. 3, изр. 2 ТЗ (относно изключването на съдружник) и от общия принцип за забрана на конфликт на интереси. Ако управителят не е съдружник, той има право на съвещателен глас съгласно чл. 136, ал. 2 ТЗ, но не участва в гласуването.
Изричност на решението. Решението за освобождаване от отговорност трябва да е изрично и да следва периода, за който се отнася (Определение № 76 от 12.02.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2125/2018 г., I т.о.). Не е достатъчно мълчаливо одобрение на дейността на управителя или приемане на годишния финансов отчет без изрично решение за освобождаване от отговорност.
Обхват на освобождаването от отговорност
Един от най-съществените и практически значими въпроси е обхватът на освобождаването от отговорност. ВКС последователно застъпва становището, че освобождаването има действие само по отношение на тези вреди, които произтичат от действия или бездействия на управителя, които са били известни на общото събрание към момента на вземане на решението.
В Решение № 29/23.07.2019 г. по т.д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т.о. изрично се приема: „Волеизявлението на Общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно по начин, който да би го направил достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да би формирал той обосновано волята си за снемане на отговорността от управителя.“
Това означава, че ако управителят е прикрил факти, извършил е документни измами или по друг начин е възпрепятствал съдружниците да узнаят за вредоносното му поведение, последващото решение за освобождаване от отговорност няма да го защити. Волеизявлението на общото събрание не може да обхване вреди от поведение, което не е било надлежно отразено и не е станало достояние на съдружниците. Следователно, освобождаването от отговорност не е абсолютна и безусловна защита срещу всякакви претенции.
Също така, ВКС приема, че макар определено вредоносно действие/бездействие на управителя да е осъществено в период, за който е обективирано решение на общото събрание за освобождаване от отговорност, последното не би имало действие по отношение на вреда, която обективно е установена като настъпила в патримониума на дружеството на по-късен етап (Решение № 29/23.07.2019 г. по т.д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т.о.). Меродавно за наличието на погасяващ отговорността факт е вземането на решение след установяването на вредата.
Ограничения на освобождаването от отговорност
От изложеното следва, че освобождаването от отговорност подлежи на следните ограничения:
Първо, освобождаването може да се отнася само до известни на дружеството вреди. Вредите, които са неизвестни към момента на вземане на решението, не се обхващат от формираната воля на общото събрание.
Второ, недопустимо е освобождаване от отговорност за бъдещи вреди. Подобно на опрощаването на бъдещи задължения, такова освобождаване би било нищожно. В този смисъл следва да намери съответно приложение правилото на чл. 94 ЗЗД, според което е нищожно предварителното съглашение за освобождаване от отговорност за умисъл или груба небрежност.
Трето, ако чрез документни измами управителят е успял да прикрие настъпили вреди и от тези документи следва, че вреди няма, поради което общото събрание вземе решение да го освободи от отговорност, то за измамливото действие управителят не може да бъде освободен от отговорност, въпреки че е налице решение на общото събрание за освобождаване.
Четвърто, решението на общото събрание за освобождаване на управителя от отговорност касае само договорната отговорност на управителя към дружеството, но не засяга деликтната отговорност на управителя, която може да възникне по отношение на съдружниците или трети лица. По отношение на съдружниците решението на общото събрание винаги ще е res inter alios acta (акт между други лица), тъй като решението касае само отговорността към дружеството.
Пето, освобождаването засяга само отношенията между управителя и дружеството и няма действие по отношение на трети лица (Определение № 76 от 12.02.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2125/2018 г., I т.о.).
Практически препоръки при вземане на решение за освобождаване от отговорност
С оглед на изложеното, при вземане на решение за освобождаване от отговорност на управителя е препоръчително:
В самото решение на общото събрание да се конкретизира периодът, за който се отнася освобождаването, както и да се посочат известните на съдружниците факти относно дейността на управителя.
Преди вземане на решението съдружниците да се запознаят внимателно с годишния финансов отчет, доклада за дейността и всички други документи, които биха могли да съдържат информация за евентуални вреди.
Ако са налице съмнения за вредоносни действия на управителя, да се възложи независим одит или проверка преди вземане на решение за освобождаване от отговорност.
Решението да бъде взето в надлежната форма (с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието), за да се избегне риск от нищожност.
Процесуални аспекти на реализиране на отговорността
Решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ като абсолютна процесуална предпоставка
Наред с материалноправния въпрос за освобождаването от отговорност, от ключово значение са и процесуалните правила за реализирането на имуществената отговорност на управителя. За да може дружеството да предяви иск по чл. 145 ТЗ срещу своя управител, е необходимо наличието на решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за „предявяване искове на дружеството срещу управителя или контрольора и назначаване на представител за водене на процеси срещу тях“.
В своята практика ВКС приема, че това решение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска (Решение № 129 от 02.09.2016 г. по т.д. № 1002/2015 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 29/23.07.2019 г. по т.д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т.о.). Липсата на такова решение води до недопустимост на исковото производство и неговото прекратяване. Съдът следи служебно за наличието на тази предпоставка.
Важно е да се отбележи, че решението за предявяване на иск по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ имплицитно съдържа в себе си и волята на дружеството да не освобождава управителя от отговорност, поради което не е необходимо да се взема отделно изрично решение за „неосвобождаване“ (Решение № 41 от 29.04.2009 г. по т.д. № 669/2008 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 29/23.07.2019 г. по т.д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т.о.). Двете решения – за освобождаване от отговорност и за предявяване на иск – са взаимно изключващи се.
Отговорност на бивш управител
Особен интерес представлява въпросът дали е необходимо решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, когато се търси отговорност от бивш управител, който вече е заличен от Търговския регистър. По този въпрос съдебната практика е противоречива.
Според едното становище, за предявяване на иска срещу лице, което няма вече качество на управител, няма нужда от решение на общото събрание на дружеството (Решение № 349 от 10.11.2005 г. по в.гр.д. № 282/2005 г. на Великотърновския апелативен съд; Решение № 536/25.05.2004 г. по т.д. № 1389/2002 г. на ВКС, II т.о.). Аргументът е, че разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ е приложима само в случаите на предявяване на иск срещу настоящи, но не и срещу бивши управител и контрольор.
Според другото становище, което е преобладаващо в по-новата практика на ВКС, решение на общото събрание е необходимо и при иск срещу бивш управител (Решение № 129 от 02.09.2016 г. по т.д. № 1002/2015 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 29/23.07.2019 г. по т.д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т.о.). Аргументът е, че имуществената отговорност на управителя (в двете хипотези – действащ или заличен) не може да се реализира, ако няма решението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, тъй като това решение е предпоставка за валидно предявяване на иска, но не и за валидно възникване на отговорността.
От практическа гледна точка, препоръчително е винаги да се взема решение на общото събрание за предявяване на иск срещу управителя, независимо дали той е действащ или бивш, за да се избегне риск от отхвърляне на иска като недопустим.
Назначаване на представител за водене на процеса
Съгласно чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, общото събрание назначава представител за водене на процеси срещу управителя. Това е необходимо, тъй като по правило управителят представлява дружеството, но при иск срещу самия него е налице конфликт на интереси. Назначеният представител може да бъде съдружник, адвокат или друго лице, което да действа от името на дружеството в процеса.
При иск срещу бивш управител, който вече не представлява дружеството, въпросът за назначаване на представител е по-малко актуален, тъй като новият управител може да представлява дружеството в процеса. Въпреки това, ВКС приема, че при бивш управител не се налага назначаване на особен представител (Решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, I т.о.).
Съотношение между освобождаването от отговорност и предявяването на иск
Взаимна изключителност на решенията
Както беше посочено, решението за освобождаване от отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ и решението за предявяване на иск по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ са взаимно изключващи се. Ако общото събрание е взело решение за освобождаване от отговорност, то не може впоследствие да вземе решение за предявяване на иск за същите вреди, и обратно.
Решението за предявяване на иск срещу управителя и за ангажиране на неговата отговорност обуславя отпадане на възможността за вземане на решение за освобождаване от отговорност. В съдебния процес по чл. 145 ТЗ не е необходима изрична проверка относно наличността на решение за освобождаване, тъй като тези решения имат взаимно изключващи се последици.
Правопогасяващият ефект на освобождаването и основателността на иска
Важно е да се разграничи процесуалното значение на двете решения. Решението за предявяване на иск по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска – липсата му води до прекратяване на производството. Решението за освобождаване от отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ е допълнително настъпващ правопогасяващ факт и е от значение за основателността на иска по чл. 145 ТЗ, а не за неговата допустимост (Определение № 76 от 12.02.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2125/2018 г., I т.о.).
Това означава, че ако е налице валидно решение за освобождаване от отговорност, искът по чл. 145 ТЗ ще бъде отхвърлен като неоснователен, а не прекратен като недопустим. Ответникът-управител следва да се позове на това решение като правопогасяващо възражение в процеса.
Освобождаване от отговорност и искове за неоснователно обогатяване
Интересен въпрос е дали решението за освобождаване от отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ представлява пречка за предявяване на искове за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. ВКС приема, че решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ не представлява процесуална пречка за предявяване на такива искове (Определение № 76 от 12.02.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2125/2018 г., I т.о.).
Това означава, че ако управителят се е обогатил неоснователно за сметка на дружеството (например е получил суми без основание), дружеството може да предяви иск по чл. 55 ЗЗД, дори и да е налице решение за освобождаване от отговорност. Това е логично, тъй като искът за неоснователно обогатяване има различно основание и предмет от иска по чл. 145 ТЗ.
Особености при ЕООД
Идентичност между собственика и управителя
Специфичен проблем възниква при ЕООД, когато едноличният собственик на капитала е и управител на дружеството. В тази хипотеза разпоредбата за освобождаване от отговорност е практически неприложима, тъй като едно и също лице би трябвало да вземе решение за освобождаване на себе си от отговорност. Същото се отнася и за решението за предявяване на иск – собственикът-управител не може да предяви иск срещу себе си.
Тази ситуация създава риск за кредиторите на дружеството, които нямат възможност да се възползват от механизма за търсене на отговорност от управителя. В практиката този проблем се решава чрез други правни средства – например чрез предявяване на искове от кредиторите на основание чл. 135 ЗЗД (Павлов иск) или чрез търсене на отговорност в производство по несъстоятелност.
Решения на едноличния собственик на капитала
Когато едноличният собственик на капитала не е управител, той осъществява правомощията на общо събрание (чл. 147 ТЗ) и може да взема решения за освобождаване от отговорност или за предявяване на иск срещу управителя. В този случай се прилагат общите правила, като решенията се оформят в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието (чл. 147, ал. 2 ТЗ).
Критичен анализ и проблемни въпроси
Проблемът с „неизвестните“ вреди
Един от най-спорните въпроси в практиката е определянето на границата между „известни“ и „неизвестни“ вреди за целите на освобождаването от отговорност. Съдебната практика приема, че освобождаването се отнася само до вреди, които са могли да станат известни на съдружниците при внимателния прочит на наличната документация. Това поставя въпроса каква е степента на дължимата грижа от страна на съдружниците при запознаване с дейността на управителя.
От една страна, съдружниците не са длъжни да извършват детайлна проверка на всяка сделка и действие на управителя. От друга страна, те не могат да се позовават на пълно незнание, ако информацията е била налична в годишния финансов отчет или други документи, представени на общото събрание. Балансът между тези две крайности следва да се търси във всеки конкретен случай, като се отчитат обстоятелствата – размерът на дружеството, сложността на дейността, професионалната квалификация на съдружниците и др.
Необходимост от законодателни промени
В правната доктрина се обсъжда необходимостта от законодателни промени, които да усъвършенстват режима на отговорността на управителя. Една от предлаганите промени е да се признае право на миноритарните съдружници (например притежаващи дялове в размер на 1/10 част от капитала) да предявят иск за реализиране на отговорността на управителя при бездействие на общото събрание. Това би осигурило допълнителна защита на интересите на малцинството и би предотвратило злоупотреби от страна на мажоритарните съдружници, които контролират общото събрание.
Заключение
Настоящият анализ разкрива сложната правна природа на отговорността на управителя за вреди на дружеството и специфичния механизъм на освобождаването от отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ. Въз основа на проведеното изследване могат да се направят следните изводи:
Първо, отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ е специална имуществена отговорност с договорен характер, която произтича от двойствения характер на правоотношенията между управителя и дружеството – органно и договорно. Тя се ангажира при виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя, от което са произлезли вреди за дружеството.
Второ, решението на общото събрание за освобождаване от отговорност има правопогасяващ ефект, който се доближава до опрощаването. Веднъж взето такова решение, дружеството губи материалното си право да предяви иск по чл. 145 ТЗ, дори и фактическият състав на управителския деликт да е осъществен.
Трето, обхватът на освобождаването от отговорност не е абсолютен. То се простира само до вреди, произтичащи от факти, които са били известни на съдружниците към момента на вземане на решението. Вредите, причинени чрез измама, укриване на информация или документни нарушения, остават извън обхвата на опрощаващия ефект на решението.
Четвърто, решението за предявяване на иск по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 145 ТЗ. Двете решения – за освобождаване от отговорност и за предявяване на иск – са взаимно изключващи се.
Пето, от практическа гледна точка, съдружниците следва да подхождат внимателно при вземане на решение за освобождаване от отговорност, като се запознаят детайлно с дейността на управителя и наличната документация. Управителите, от своя страна, следва да осигурят пълна прозрачност на своята дейност и да документират надлежно всички свои действия, за да могат да се ползват от защитата на евентуално решение за освобождаване от отговорност.
Правилното разбиране и прилагане на институтите на имуществената отговорност на управителя и освобождаването от отговорност е от съществено значение за предвидимостта и сигурността в търговския оборот, за защитата на интересите на дружеството, съдружниците и кредиторите, и за ефективното корпоративно управление.