адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Забраната за злоупотреба с права е правен принцип, който се провежда чрез конкретни правни норми в областта на материалното и процесуалното право. Той е закрепен в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, в разпоредбата на чл. 289 от Търговския закон, съдържа се в изискванията за спазване на добрите нрави, както и за добросъвестността, залегнали в различни норми на ЗЗД, в чл. 8, ал. 1 и 2 КТ и в други граждански закони. В гражданския процес принципът е заложен в чл. 3 ГПК.
Разпоредбата на чл. 3 ГПК гласи, че участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.
Злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, включително извършване на допустими процесуални действия, чрез които обаче се цели заобикаляне на закона или увреждане на насрещната страна. В практиката на ВКС по чл. 3 ГПК са разгледани такива случаи, например: създаването на верига от частни жалби, които забавят процеса /определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о./; злоупотреба с право на иск /решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о./; злоупотреба с право на отвод / определение № 52 от 27.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 222/2017 г., IV г. о., /; когато чрез искането за тълкуване на решението се иска признаване на нови факти или постановяване на нещо различно от отразеното в решението /решение № 774 от 8. I.1996 г. по гр. д. № 805/95 г., I г. о./ и др.
Възможностите, с които съдът разполага, за да противодейства на превратното упражняване на процесуални права, зависят от конкретното нарушение.
Когато злоупотребата цели неоснователно забавяне на делото, съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното му разглеждане, включително като не уважава неоснователните искания на страните, дисциплинира ги със средствата на ГПК, преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право – в този смисъл посоченото определение № 52 от 27.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 222/2017 г., IV г. о. Другата възможност е присъждането на обезщетение за вреди, включително и неимуществени – решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2009 г., IV г. о., решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о. Налице е и практика, която приема, че съдът не дължи произнасяне по възражение, лишено от правен интерес и упражнено в противоречие с принципа на чл. 3 ГПК, забраняващ злоупотреба с процесуални права – решение № 50006 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 788/2022 г., II г. о., решение № 19 от 16.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2822/2021 г., II г. о.
Същевременно в решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2009 г., IV г. о., са дадени критериите, според които съдът следва да преценява дали е налице злоупотребата с право за сезиране. Макар решението да е посветено на злоупотребата с право на обезпечение на иска, същите разсъждения следва да се прилагат и за другите молби, с които се инициира самостоятелно производство, включително и исково. Според тези критерии няма да има злоупотреба тогава, когато лицето подава сезиращата молба със съзнанието, че упражнява съществуващо свое субективно право, като е без значение дали това право действително съществува и дали е избран правилно пътят за неговото упражняване. Ако е налице злоупотреба с право, увреденият може да се удовлетвори по пътя на общия деликт.
Вж. Р. № 260/12.05.2025 г. по к.гр.д. № 1307/2024 г., I ГО на ВКС