Увод
В статията е разгледан въпросът за придобиване на право на собственост върху метеорит. Той е поставен в основата на ново решение на ВКС, което представлява интерес от теоретична и практическа страна. Анализът предоставя на читателите въпроси, чиито отговори тепърва ще се търсят в доктрината и практиката.
Правото на собственост, в неговото класическо разбиране, е изградено върху предположението, че всяка вещ, намираща се в гражданскоправния оборот, притежава или е притежавала свой носител. Именно тази аксиома стои в основата на системата от придобивни способи, уредена в Закона за собствеността (ЗС), и именно тя е подложена на изключително сериозно изпитание с Решение № 137 от 27.02.2026 г. по гр.д. № 3591/2024 г., II на ВКС. Делото, предмет на настоящия анализ, поставя пред съда въпрос с изключителна теоретична и практическа значимост: по какъв правен способ може да бъде придобито право на собственост върху движима вещ с извънземен произход (метеорит), попаднала на земната повърхност на Република България? Въпросът е допуснат до касационно разглеждане именно поради своята принципна новост за правната система, основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), свързано с необходимостта от развитие на правото. Предмет на спора е железен метеорит с тегло около 141 килограма, в чиято структура се съдържат камасит, тенит и шрийберсит – минерали, характерни за железните метеорити. Обектът е намерен на българска територия и се е намирал на съхранение в РУП-Гълъбово като веществено доказателство по досъдебно производство.
Настоящата статия си поставя за цел да представи фактическата обстановка в решението и правните изводи на съда, да постави някои критични бележки и въпроси относно разсъжденията на ВКС, да постави решението в контекста на класическата доктрина по вещно право, и да очертае значимостта на постановения съдебен акт за развитието на българската система на вещното право.
I. Фактическа обстановка
1.1. Фактите по делото и позициите на страните
Производството е образувано по касационни жалби на двама ищци – А. А. М. и И. А. И., всеки от които претендира право на собственост върху процесния метеорит на различно придобивно основание. Спорът е разгледан последователно от три инстанции, като позициите на съдилищата са се разминавали съществено.
Районен съд – Раднево е приел, че метеоритът представлява специфичен обект с неземен характер, върху който не съществуват вещни права към момента на попадането му на земната повърхност. Въз основа на тази характеристика първоинстанционният съд е достигнал до извода, че собствеността върху такъв обект може да възникне чрез намирането му и установяването на владение с намерение вещта да се третира като собствена. Прилагайки тази логика, районният съд е признал И. А. И. за собственик, тъй като именно той е установил фактическа власт върху метеорита – натоварил го е на превозно средство и го е пренесъл с цел оценяване и продажба.
Старозагорският окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, е отменил частично решението на районния съд. Апелативната инстанция е приела, че по аналогия следва да намери приложение разпоредбата на чл. 80, ал. 1 ЗС, уреждаща придобивната давност за движими вещи, която изисква освен установяване на фактическа власт и изтичане на предвидения петгодишен давностен срок. При липсата на изтекъл давностен срок съдът е отхвърлил претенциите и на двамата ищци.
1.2. Допускане до касационно разглеждане
С Определение № 3863 от 29.07.2025 г. касационното обжалване е допуснато по основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с оглед необходимостта от изясняване на приложимите правни норми и предпоставките за придобиване на право на собственост върху движими вещи от извънземен произход. Конкретният касационен въпрос е формулиран по следния начин: относно правния статут на попаднала на земната повърхност вещ с извънземен произход, метеорит, възможността за възникване на право на собственост върху нея и допустимите от закона способи за това.
Допускането на делото до касационно разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само по себе си показателно. Тази хипотеза е предвидена именно за случаи, при които правото се нуждае от развитие, т.е. когато нито законодателят, нито досегашната съдебна практика са дали отговор на поставения въпрос. Решението на ВКС придобива по тази причина характер на квазипрецедент с ориентировъчно значение за бъдещата съдебна практика.
II. Aнализ на мотивите на ВКС
2.1. Характеристика на метеорита като обект на вещни права
Отправна точка в правния анализ на ВКС е установяването на правната природа на метеорита. Съдът прилага легалното определение за недвижима вещ по чл. 110 ЗС, съгласно което недвижими вещи са земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Тъй като паднало на земята космическо тяло не е трайно прикрепено към земната повърхност нито по естествен път, нито под въздействието на човека, ВКС квалифицира метеорита като движима вещ.
Тази квалификация е безспорна и методологически издържана. Метеоритът е самостоятелна, телесна, обособена и отличима от останалите вещи движима вещ, която няма земен произход, не е резултат от труда или действия на човека, и което е от ключово значение – няма свой предходен собственик. Именно тази последна характеристика (липсата на предходен собственик) е централният правен проблем, около който се гради цялото решение.
В доктрината на римското частно право подобни вещи са познати като res nullius (вещи без собственик, буквално „ничии вещи“). Класическата дефиниция на Гай в Институциите гласи, че res nullius са вещи, върху които никой не притежава право на собственост. Именно за тях римското право е развило института на occupatio (завладяване) – оригинерен способ за придобиване на собственост чрез установяване на фактическа власт върху вещ, която не принадлежи никому. Тази класическа конструкция е намерила своето отражение и в по-новите европейски правни системи, макар и с различна степен на кодификация.
2.2. Изключване на неприложимите придобивни способи
Методологията на ВКС при разрешаване на правния въпрос следва дедуктивен подход: съдът последователно разглежда и изключва всички потенциално приложими придобивни способи, уредени в действащото законодателство, преди да достигне до решението си. Тази методология заслужава внимание.
2.2.1. Приращение (чл. 92 ЗС)
Разпоредбата на чл. 92 ЗС урежда придобиването на право на собственост чрез приращение – способ, при който собственикът на земята придобива собствеността върху всичко, което е трайно прикрепено към нея. Приращението предполага, че прикрепената вещ губи своята самостоятелност и се слива с главната вещ – земята. ВКС правилно изключва приложението на чл. 92 ЗС, тъй като метеоритът не е трайно прикрепен към земята и не е загубил своята самостоятелност. Той е запазил своята физическа и правна индивидуалност, което е несъвместимо с фактическия състав на приращението.
Следва да се отбележи, че дори да се приеме хипотетично, че метеоритът е „прикрепен“ към земята в смисъл на физическо намиране върху нея, приращението би легитимирало като собственик единствено собственика на имота, върху който е паднал метеоритът, а не лицето, което го е намерило и установило фактическа власт върху него.
2.2.2. Преработване и присъединяване (чл. 94-97 ЗС)
Разпоредбите на чл. 94-97 ЗС уреждат придобиването на собственост чрез преработване на чужд материал и чрез присъединяване на чужда вещ към главна вещ. И двата способа предполагат загуба на самостоятелност на вещта – или чрез нейното преработване в нова вещ, или чрез присъединяването й към главна вещ по начин, при който отделянето би причинило съществено повреждане. Тъй като по делото не се установява нито преработване, нито присъединяване на метеорита, тези способи са правилно изключени от ВКС.
2.2.3. Намерени вещи (чл. 87 ЗС)
Разпоредбата на чл. 87 ЗС урежда правния режим на намерените вещи. Фактическият й състав предполага наличие на собственик на намерената вещ или поне на лице, което я е изгубило. Намерилият вещта е длъжен да я предаде на общинската администрация, след което при неявяване на собственика в определен срок вещта преминава в собственост на общината. Тъй като метеоритът по своята природа не е имал предходен собственик, разпоредбата на чл. 87 ЗС е принципно неприложима.
Тук е уместно да се направи едно критично наблюдение: практиката показва, че в редица случаи намерените метеорити или други вещи с извънземен произход са предавани на държавни или общински органи именно по реда на чл. 87 ЗС, без да е изяснен въпросът за правния им статут. Решението на ВКС внася яснота в тази практика, като категорично установява, че метеоритите не попадат в приложното поле на тази разпоредба.
2.2.4. Държавна собственост и съкровища (чл. 91 ЗС)
Разпоредбата на чл. 91 ЗС урежда придобиването от държавата на заровени, зазидани или скрити вещи, чийто собственик не може да бъде установен, включително съкровища. ВКС изключва приложението на тази разпоредба, тъй като метеоритът не е заровена или скрита вещ, а и съкровището по определение предполага наличие на предходен собственик, макар и неустановен. Освен това, съкровищата са вещи, скрити от човека, докато метеоритът е попаднал на земята по естествен път.
Интересно е да се отбележи, че ВКС разглежда и хипотезата на сходство между метеорита и съкровище, основавайки се на материалната ценност на обекта. Съдът правилно отхвърля тази аналогия, тъй като материалната ценност не е достатъчен критерий за правна квалификация. Правната природа на вещта се определя от нейните обективни характеристики, а не от нейната пазарна стойност.
2.2.5. Отпадъци и подземни богатства
ВКС разглежда и хипотезите на уредбата на собствеността върху отпадъците (Закон за управление на отпадъците – ЗУО) и подземните богатства (Закон за подземните богатства – ЗПБ). По отношение на отпадъците съдът посочва, че метеоритът не отговаря на легалното определение на „отпадък“ по §1, т. 17 от ДР на ЗУО, тъй като не е вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или е длъжен да се освободи. По отношение на подземните богатства, макар да е налице известно сходство между метеорита и геоложките находища, ВКС правилно отхвърля аналогията, тъй като метеоритът не може да се приравни на ресурс в земните недра по смисъла на §1, т. 21 от ДР на ЗПБ.
2.2.6. Културно наследство
Съдът разглежда и приложимостта на Закона за културното наследство (ЗКН). Съдиите достигат до извода, че липсва сходство в предмета на уредба на ЗКН и процесния метеорит, тъй като законът дава уредба и защита на културното наследство, носещо белези за човешко присъствие и дейност. Метеоритът, като обект с космически произход, не носи белези за човешко присъствие, поради което разпоредбите на ЗКН са неприложими.
2.3. Придобивната давност и нейната неприложимост
Централният въпрос в делото е дали правото на собственост върху метеорита може да бъде придобито чрез придобивна давност по реда на чл. 79-80 от ЗС. Това е способът, приложен от въззивната инстанция. ВКС дава отрицателен отговор на този въпрос и именно тук се съдържа най-значимият принос на решението.
Аргументацията на ВКС е следната: придобивната давност, макар и първичен придобивен способ, предполага упражняване на давностно владение за придобиване на права, притежавани от предходен собственик. Давностният срок по своята правна природа е установен, за да даде възможност на титуляра на правото на собственост да узнае за претенциите на друго лице и да организира защитата си. Давността предполага пасивност на носителя на правото и като последица – загубването му. При липса на носител на право на собственост е безпредметно прилагането на такива защитни механизми, тъй като няма интерес, който да оправдае тяхното прилагане.
Тази аргументация е доктринално издържана и заслужава одобрение. Придобивната давност е инструмент за разрешаване на конфликт между действителен собственик и владелец. Тя е механизъм за санкциониране на пасивния собственик и за легитимиране на активния владелец. При липса на собственик обаче не съществува конфликт, който да бъде разрешаван с оглед на прилагане на последиците на придобивната давност. Завладелият метеорита не засяга вещни права или имущество на никого, поради което не е необходим срок за реализация на защитата.
Следва да се отбележи, че въззивният съд е допуснал принципна методологическа грешка, прилагайки по аналогия разпоредбата на чл. 80, ал. 1 ЗС. Аналогията предполага сходство между уредения и неуредения случай. Разпоредбата на чл. 80 ЗС урежда придобиването на движими вещи чрез давностно владение. Това е случай, при който съществува предходен собственик. Метеоритът е вещ без предходен собственик. Аналогията с чл. 80 ЗС е принципно неоправдана.
2.4. Завладяването като адекватен придобивен способ
Достигайки до извода, че нито един от уредените в действащото законодателство придобивни способи не е приложим към хипотезата на придобиване на собственост върху метеорит, ВКС е изправен пред необходимостта да разреши спора при условията на правна празнота. Нормативното основание за това се съдържа в чл. 5 ГПК, съгласно който при липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.
ВКС приема, че адекватният правен способ за придобиване на право на собственост върху обект с космически произход е завладяването (occupatio). Завладяването е оригинерен придобивен способ, при който лице установява фактическа власт върху вещ без собственик с намерение да я третира като своя. За разлика от придобивната давност, завладяването не изисква изтичането на определен срок – достатъчно е установяването на фактическа власт с намерение за своене.
Историческото основание за прилагане на завладяването е, че то е било уреден придобивен способ в Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (ЗИСС), отменен при влизането в сила на ЗС на 17.12.1951 г. ВКС посочва, че прилагането на отменена правна норма при наличие на правна празнота е установена практика в българската правна система, като дава пример с прилагането на разпоредби от отменения ЗИСС при разрешаване на спорове за сервитутни права.
Съдът се позовава и на Тълкувателно решение №1/2018 г. по т.д. №1/2017 г. на ОСТК на ВКС, в което е приложено по аналогия придобивно основание. Позоваването на тълкувателна практика на ВКС за прилагане на аналогия е методологически коректно и укрепва аргументацията на решението.
Важно е да се подчертае, че ВКС поставя и ограничения на завладяването: то не следва да се извършва в нарушение на законови норми – преодоляване на направени огради, разрушаване на имот, навлизане в територии със специален режим. Тези ограничения са в съответствие с общите принципи на правото и с изискванията на добросъвестността.
2.5. Приложение на завладяването по съществото на спора
Прилагайки установения придобивен способ към конкретните факти по делото, ВКС достига до следните изводи:
По делото е безпротиворечиво установено, че А. А. М. пръв е открил метеорита, но не е установил върху него фактическа власт – оставил го е на място, без по никакъв начин да афишира собственическо отношение спрямо него. Независимо по какви причини, М. не е завладял метеорита.
Напротив, И. А. И. е натоварил метеорита на превозно средство и го е пренесъл с цел оценяване и продажба. По този начин И. е установил своя фактическа власт върху метеорита и ясно е заявил намерението си да се разпореди с него, т.е. заявил е собственически намерения. Следователно, по пътя на завладяването правото на собственост върху метеорита е придобито от И. А. И.
Това разрешение е в пълно съответствие с логиката на завладяването като придобивен способ. Решаващ е не моментът на намирането на вещта, а моментът на установяването на фактическа власт върху нея с намерение за своене. Простото „намиране“ без установяване на фактическа власт не е достатъчно за придобиване на собственост чрез завладяване.
III. Оценка на решението и неговото значение
3.1. Теоретичен принос на решението
Решение №137 от 27.02.2026 г. на ВКС представлява значим принос към развитието на българското вещно право по няколко направления.
На първо място, решението установява категорично, че метеоритите са движими вещи по смисъла на ЗС – квалификация, която изглежда очевидна, но до момента не е получила изрично съдебно потвърждение. Тази квалификация изключва редица потенциални правни режими и насочва анализа към придобивните способи за движими вещи.
На второ място, решението извършва систематичен преглед на всички потенциално приложими придобивни способи и ги изключва с аргументи. Тази методология е ценна не само за конкретния случай, но и като ориентир за бъдещи случаи на придобиване на собственост върху нетипични обекти.
На трето място, и най-важно, решението признава завладяването като придобивен способ в българското право, макар и неизрично уреден в ЗС. Това е смел и теоретично обоснован правен ход, който разширява системата на придобивните способи отвъд буквалния текст на чл. 77 от ЗС. Това решение на ВКС отваря пътя за последващи теоретични изследвания по въпроса дали изоставените придобивни способи в българското вещно право могат да намеря приложение в определени хипотези.
3.2. Някои бележки
Решението не е лишено от дискусионни аспекти, заслужаващи критично внимание.
На първо място, следва да се постави въпросът дали завладяването е наистина „изключено“ от системата на придобивните способи по ЗС, или е включено в общата клауза „по други начини, определени в закона“ по чл. 77 ЗС. ВКС приема, че чл. 77 ЗС предвижда изчерпателност на придобивните способи, но може да се разсъждава и в насока, че тази изчерпателност е относителна, а не абсолютна. Ако завладяването се разглежда като „друг начин, определен в закона“ по смисъла на чл. 77 ЗС – в случая определен в отменения ЗИСС и приложен по аналогия, аргументацията на ВКС би могла да бъде изградена и на тази основа.
На второ място, следва да се обсъди въпросът за приложимостта на международното космическо право. Чл. 2 от Договора за принципите, уреждащи дейността на държавите при изследването и използването на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела (Договор за космическото пространство от 1967 г. – ратифициран с указ № 91 от 10 февруари 1967 г. влязъл в сила на 10 октомври 1967 г., обн. ДВ 38/1968 г.), установява, че космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела, не подлежат на национално присвояване чрез провъзгласяване на суверенитет върху тях, нито чрез използуване или окупиране, нито по какъвто и да било друг начин. Тук може да се постави въпросът дали използвания израз „нито по какъвто и да било начин“ не поставя метеоритите като вещи извън гражданския и търговския оборот. Дали те не са нова категория вещи, които имат специално правно положение? На тази логика на разсъждение може да се противопостави аргументът, че метеоритите, след падането си на земната повърхност, излизат от приложното поле на международното космическо право и попадат под юрисдикцията на съответната държава. ВКС не разглежда тази международноправна перспектива на разсъждение, което е пропуск в мотивите на решението.
На трето място, решението не разглежда въпроса за правния статут на метеорита в периода от падането му до установяването на фактическа власт от И. А. И. В теоретичен план, в този период метеоритът е res nullius – вещ без собственик, достъпна за завладяване от всеки. Решението имплицитно приема тази квалификация, но не я формулира изрично.
Заключение
Решение №137 от 27.02.2026 г. на ВКС представлява принос към развитието на българското вещно право. Изправен пред правна празнота, която действащото законодателство не е предвидило и не е уредило, ВКС е демонстрирал способността на съдебната система да разрешава нови и нетипични правни проблеми, опирайки се на основните начала на правото и на историческото развитие на правната система.
Признаването на завладяването като придобивен способ за собственост върху метеорит като че ли е теоретично обосновано и практически справедливо решение. То е в съответствие с класическата доктрина на римското право относно res nullius и occupatio, с историческата уредба на завладяването в ЗИСС, и с общите начала на правото, изискващи всяка вещ да има свой собственик.
В по-широк контекст, решението поставя въпроса за необходимостта от законодателна уредба на правния статус на вещите с извънземен произход в България. Този въпрос обаче отваря дебата за приложението на чл. 2 от Договор за космическото пространство от 1967 г., който носи силен дискусионен заряд.
Липсата на уредба в България е законодателен пропуск, чието запълване е в интерес на правната сигурност. Заслужава си обмислянето за в бъдеще на идеята за запълване на тази празнота.