Адв. Ивайло Стоилов Василев
доктор по гражданско и семейно право
Статията има за цел да осветли практиката на ВКС по чл. 290 ГПК относно основните практически въпроси при възлагане на неподеляемо жилище по смисъла на чл. 349 ГПК в производството по съдебна делба. В следващите редове ще разгледаме допуснатите въпроси до касационно обжалване и отговорите, които предоставя ВКС.
В РЕШЕНИЕ № 28 ОТ 26.05.2016 Г. ПО ГР. Д. № 3863/2015 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът допустимо ли е прилагането на нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК по отношение на имот, който няма предназначението на жилище съгласно действащата дефиниция за жилище по § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Прието е следното: Според чл. 349, ал. 2, изр. 1 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Аналогична на тази разпоредба е чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), при чието действие е прието ТР № 1 от 19.05.2004 г. по т. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, приложимо и понастоящем. С т. 7 на тълкувателния акт се прие, че основно законово изискване за прилагане на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) е делбеният имот да има характер на жилище и да е неподеляем. Това означава по предназначението си да е за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на изискванията на чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, и да е служил за жилище на наследодателя, както и от него да не могат да се обособят самостоятелни обекти на собственост при спазване изискванията на чл. 203 ЗУТ.
В РЕШЕНИЕ № 174 ОТ 07.04.2011 Г. ПО ГР. Д. № 482/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за началния момент, от който се дължи лихва върху присъдено парично уравнение на делът на съсобственик при извършване на делба на съсобствен недвижим имот чрез възлагането му на друг съсобственик. Прието е следното, че вземането за уравнение на делът на съделител в производството по извършване на делбата е в корелативна зависимост от способа поставяне в дял на единия съсобственик на неподеляем имот, поради което възниква от момента на влизане в сила на решението за извършване на делбата по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. От този момент вземането за уравнение е определено по размер и изискуемо, поради което и на основание чл. 84 ЗЗД от него възниква и задължението за лихви за забава. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 349, ал. 5 ГПК, която повелява, че паричното уравнение заедно със законната лихва трябва да се изплати в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за възлагане.
В РЕШЕНИЕ № 83 ОТ 10.04.2012 Г. ПО ГР. Д. № 739/2011 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС е поставен въпросът за предпоставките за поставяне в дял на един от съделителите като способ на извършване на делбата на наследствен имот, като е прието, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката, в т. ч. и задължителна – ТР № 1/2004 г. на ВКС по отношение характера на съсобствеността върху имота и доказателствената тежест за установяване наличието на горните предпоставки. По въпроса за погасяване по давност на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС в същото определение е прието, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с представеното решение № 504 по гр. д. № 204/2005 г. на І г. о. на ВКС, обуславящо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Прието е следното: Разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК е идентична с тази на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) и разясненията в ТР № 1/2004 г. на ВКС са приложими на общо основание. Съгласно тях от обхвата на този способ за извършване на делбата е изключена всяка друга съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване, както и хипотезите, когато съделителят с възлагателна претенция няма качеството на наследник или не е живял в имота към момента на откриване на наследството. В настоящия случай съсобствеността между страните е установена с представените констативни нотариални актове от 1999 г. по давностно владение, при липса на доказателства за наследствено правоприемство, поради което и извършването на делбата по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е изключен. Липсата на тази предпоставка – съсобственост, възникнала от наследяване, което обстоятелство не се установява с представените титули за собственост на страните, с оглед и решението по допускане на делбата на съсобствения имот, предпоставя ирелевантност на останалите такива относно възлагането по този ред. Затова и делбеният имот, който е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, поради липса на една от предпоставките за това, доказването на която е в тежест на претендиращият възлагането, следва да се изнесе на публична продан, съгласно чл. 348 ГПК, като единствен възможен способ за ликвидиране на съсобствеността.
Изводът във въззивното решение относно способа за извършване на делбата противоречи на закона и на горната задължителна практика, поради което и решението в тази му част следва да се отмени и вместо него се постанови друго, с което имотът се изнесе на публична продан. С оглед на този резултат следва да се отмени и въззивното решение в частта му относно постановеното парично уравнение на дела на касаторката. По вторият поставен въпрос за претенцията на касаторката по чл. 31, ал. 2 ГПК произнасянето на въззивния съд е в противоречие на представената съдебна практика – решението по гр. д. № 204/2005 г. на І г. о. на ВКС, която настоящият състав счита за правилната такава. В това решение е прието, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи заплащане на обезщетението, като въззивният съд е приел за основателно направеното от другата страна възражение за погасяване на дължимото по давност, вкл. и за период извън срока на петгодишната погасителна давност. Относно характера на вземането за заплащане на обезщетение за ползуване на съсобствена вещ като компенсация за ползата, от която е лишен, поради неправомерното изключително ползуване на вещта от страна само на единия съсобственик, съдебната практика е приела, че то не е задължение за плащане на наем, нито някакво друго периодично задължение за плащане. Налице е и задължителна съдебна практика относно погасяването му с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД именно поради тази същност на вземането за обезщетение – Р № 516 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г. на ІІІ г. о., както и по въпроса за писменото искане за плащането му – веднъж отправено то се разпростира неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползуването от съсобственика. – Р № 544 от 23.07.2020 г. по гр. д. № 736/2009 г. на ІV г. о.
В РЕШЕНИЕ № 75 ОТ 27.02.2012 Г. ПО ГР. Д. № 741/2011 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за приложението на чл. 226, ал. 1 ГПК във втората фаза на делбеното производство, когато след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделител, на когото е признато право на дял от допуснатия до делба имот, прехвърли на трето, неучастващо в делбеното производство лице, своя дял в съсобствеността. Прието е следното: Съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК постановеното решение ще съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, но ако в диспозитива на решението извършеното в хода на втората фаза на делбеното производство прехвърляне не бъде съобразено и отразено кому следва да бъде изплатена дължимата сума за уравнение на дяловете в хипотеза на извършване на делбата по реда на чл. 349 ГПК или кой следва да участва при тегленето на жребий и да получи съответния реален дял от допуснатото до делба имущество, както и кой разполага с възможността да изкупи имота по реда на чл. 354 ГПК, и последиците от решението по извършване на делбата не бъдат реализирани спрямо приобретателя на съответната идеална част от съсобствения имот, ефектът по ликвидиране на съсобствеността няма да настъпи. От силата на пресъдено нещо на решението по извършване на делбата, вкл. досежно начина, по който делбата следва да бъде извършена, досежно дължимите суми за уравнение на дяловете и разпределението на имотите, са обвързани както участващите в производството като съделители лица и така и приобретателят на съответната идеална част от имуществото, т.е. по силата на закона по тези въпроси възниква обвързаност между съделителите и приобретателя. И доколкото, както вече беше отбелязано, от съществено значение за ликвидиране на съсобствеността и настъпването на правните последици от това е изпълнението на решението по извършване на делбата, обстоятелството, че прехвърлителят участва като съделител в качеството си на процесуален субституент на приобретателя и обвързаността на приобретателя със силата на пресъдено нещо на решението по извършване на делбата, следва да бъде отразено и в диспозитива на последното.
В РЕШЕНИЕ № 387 ОТ 03.11.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1477/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът дали е налице смесена съсобственост тогава, когато част от неподеляемо жилище е придобито по време на брака с лични средства на единия съпруг, а другата част е съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на другия съпруг и частта на починалия се наследява заедно с братя и сестри. Въпросът е разрешен с т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК ВКС. Комбинирана /смесена/ съсобственост е съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт – прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Съгласно чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 349, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго такова, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. При съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт възлагането по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) е недопустимо и делбата следва да се извърши с изнасяне неподеляемия жилищен имот на публична продан.
В РЕШЕНИЕ № 211 ОТ 11.05.2012 Г. ПО ГР. Д. № 991/2011 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът необходимо ли е изготвяне на инвестиционен проект за обособяване на самостоятелни обекти в сградата след като с техническа експертиза е установено, че тя е реално поделяема поради съществуването на два самостоятелни жилищни обекта изпълнени на първи и втори етаж, а в приземния етаж – на самостоятелния обект гараж. ВКС е приел, че е основателен касационният довод за неправилно прилагане нормата на чл. 203, ал. 1 ЗУТ. С приета техническа експертиза е установено, че в двуетажната сграда на всеки етаж е изпълнено самостоятелно жилище, състоящо се от антре, кухня с бокс и тераса, спалня и дневна и тоалетна, а в сутеренния етаж е изграден гараж, който също има статут на самостоятелен обект. Фактическото съществуване на самостоятелни обекти в сградата изключва необходимостта от изготвянето на инвестиционен проект. Такъв е необходим когато обособяването на отделните обекти в сградата ще възникне в резултат на преустройство. Съобразно това неправилно е указвано на страните, че следва да предприемат действия за изготвяне на инвестиционен проект.
В РЕШЕНИЕ № 18 ОТ 27.02.2013 Г. ПО ГР. Д. № 572/2012 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за делбата на т.н. смесена /нееднородна/ съсобственост. Прието е следното: С ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС се прие, че комбинирана /смесена съсобственост/ е тази, която е възникнала в резултат на повече от един юридически факт – напр. прекратена съпружеска общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. При наличие на такъв вид съсобственост имотът не се възлага, а се изнася на публична продан, за да може съсобствениците да получат най-справедливо парично възмездяване. В последващата съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, се допълни схващането за т.н. комбинирана съсобственост, като се посочиха и случаите, когато такава съсобственост не е налице. Така в р. № 239 от 6.08.2012 г. по гр. д. № 81/2011 г. на І г.о. е възприето, че когато вещта е била в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг, не възникна смесена съсобственост, освен в хипотезата на чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г., при която преживелият съпруг получаваше само своя дял от общото имущество, а делът на починалия съпруг се наследяваше от децата. Прието е също така, че когато наследниците извършат помежду си разпоредителни сделки, също не е налице смесена съсобственост, тъй като разпоредителната сделка не променя наследствения характер на имота, а само уголемява квотата в съсобствеността на някой от наследниците. С р. № 86/ от 9.03.2012 г. по гр. д. № 1100/2011 г. на ІІ г.о. е прието, че разпоредителните сделки между сънаследниците не водят до смесена съсобственост, тъй като имотът остава наследствен за всички тях, в съсобствеността нe участват трети за наследството лица, а и в духа на закона е имотът да остане в патримониума на един наследниците.
В РЕШЕНИЕ № 223 ОТ 12.10.2012 Г. ПО ГР. Д. № 235/2012 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за характера на съсобствеността в конкретния случай във връзка с приложението на ТР № 1/2004 г. ОСГК на ВКС по някои въпроси на съдебната делба. ВКС счита, че този извод е направен при неточно прилагане смисъла на закона, както и на задължителната съдебна практика по т. 8 на ТР № 1/2004 г. ОСГК на ВКС. Хипотезата на смесена съсобственост, разглеждана в тълкувателното решение, обхваща случаи, при които собствеността е разнородна и е възникнала на основание различни юридически факта, но не и случаи като настоящия, характеризиращ се с това, че собствеността на имота е възникнала на основание придобиване в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг, след което едни от наследниците прехвърлят на друг от тях идеалните части от наследството. Налице е конкцентрация на правото на собственост в лицето на един от наследниците, с което характерът на имота като наследствен не се е променил и при последващото приемане на нищожност на една от разпоредителните сделки този дял е преминал в наследство на законните наследници. Обстоятелството, че делът на една от наследниците е по-голям вследствие разпоредителната сделка на другата наследница, чиито правни последици са зачетени при допускане на делбата, не променя наследствения характер на имота, тъй като в съсобствеността не участвуват трети лица, чужди на наследството на С. Б. Именно поради това и смисълът на закона е наследственият имот да остане в патримониума на един от наследниците му, в който смисъл следва да се разбират и дадените в т. 8 на тълкувателното решение № 1/2004 г. разяснения, както и с оглед на последващата задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК – р № 148 от 7.04.2010 г. по гр. д. № 437/2009 г. на Първо г. о. ВКС.
В РЕШЕНИЕ № 145 ОТ 11.07.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1986/2013 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е констатирано противоречие с практиката на ВС по ППВС 4-64 по въпроса за допустимостта да се извърши съдебна делба на жилищна сграда без дворното място, построена върху терен, в който има изградена и друга жилищна сграда и съделителите имат права на собственост както в дворното място, така и в самостоятелните жилищни обекти, както и поради необходимостта от произнасяне при липса на практика по приложимостта на закона в тези хипотези при действието на ЗУТ. По изведения материално-правен въпрос за допустимостта да се извърши съдебна делба на съсобствена жилищна сграда без прилежащи части от дворното място като акцесорум към сградата, построена в същото, в хипотезите на наличие и на други съсобствени обекти- жилищна сграда, когато съделителите имат права на собственост както в дворното място, така и в самостоятелните жилищни обекти, настоящият състав на ВКС приема, че соченото ППВС 4-64 не е загубило значението и действието си. Производството е във втората фаза на делбения процес, в хипотеза на допуснати до съдебна делба дворно място с две жилищни сгради и спомагателни постройки., принадлежащи общо на всички съсобственици. Делбата на постройките и дворното място е извършена чрез възлагане по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) на една от жилищните сгради, при надлежно направена възлагателна претенция, като възложената като суперфициарна собственост жилищна сграда, е лишена от прилежаща част от терена, тъй като целият терен, заедно с другата жилищна сграда са изнесени на публична продан.
В РЕШЕНИЕ № 16 ОТ 21.02.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4682/2013 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, са допуснати до касационно обжалване: „в случай когато производството по извършване на делбата е започнало и приключило след смъртта на съделител, която е сложила край на процесуалната му правоспособност и наследниците му не са били конституирани и не са взели участие в тази фаза, има ли въззивната инстанция правомощия да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция?“ и „в случай когато производството по извършване на делбата е започнало и приключило след смъртта на съделител, която е сложила край на процесуалната му правоспособност и наследниците му не са били конституирани и не са взели участие в тази фаза, могат ли да предявят пред втората инстанция искания, които могат да бъдат предявени само в първото заседание след допускане на делбата – искания по сметки и претенции за възлагане, както и могат ли пред втората инстанция да оспорят експертиза, която вече е приета от първата инстанция?“ с оглед необходимостта от тълкуване на процесуалния закон относно процесуалния порок от който страда съдебно решение, постановено спрямо починала страна, без в хода на делото да са конституирани наследниците й и за правомощията на въззивния съд в този случай. Прието е следното: С действащия ГПК, в сила от 1.03.2008 г., въззивното обжалване е уредено като ограничено. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 е дадено тълкуване на характера на дейността на второинстанционния съд при условията на ограничено въззивно обжалване – непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В т. 6 на същото тълкувателно решение е прието, че когато допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение се изразява в неконституиране на задължителен необходим другар, въззивната инстанция няма правомощия да го конституира, а следва да обезсили недопустимото решение на първостепенния съд и да върне делото за ново разглеждане.С оглед посочения характер на ограниченото въззивно обжалване следва, че пред въззивният съд не могат да се прядявяват нови искове и въззивният съд не би могъл да повтори процесуалните действия по провеждане на първо съдебно заседание след допускане на делбата, в което по изричната норма на чл. 346 и чл. 349, ал. 4 ГПК е допустимо да се предявяват искания за облигационните вземания между съделителите, свързани с делбеното имущество и искания за възлагане на неподеляем имот, представляващи последващо обективно съединяване на искове с делбеното производство.От изложеното следва, че обстоятелството, че въззивният съд е разгледал жалбата с участието на правоприемниците на съделител, починал в хода на производството по допускане на делбата, които не са били конституирани и не са взели участие в производството по допускане на делбата, не може да санира порока на първоинстанционното решение. В хипотезата на чл. 227 ГПК правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемника става страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност на своя праводател независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие в процеса, поради което и има право да поддържа висящността му чрез подаване на жалба, а ако решението е влязло в сила – да иска отмяната му по реда на извънредното производство, уредено в глава ХХІV ГПК. Решението обаче, което е постановено спрямо страна, загубила процесуалната си правоспособност, вместо спрямо правоприемника й, е процесуално недопустимо, тъй като липсва произнасяне спрямо надлежната страна, правоприемник на основание чл. 227 ГПК. Ако тази страна атакува порочното решение, инстанцията, разглеждаща жалбата следва да го обезсили и да върне делото за ново разглеждане.
В РЕШЕНИЕ № 28 ОТ 13.02.2014 Г. ПО ГР. Д. № 5515/2013 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е допусната касационна проверка на решението по разрешените с него въпроси за начина на извършване на делбата, които са дадени в противоречие с формираната практика, възприемаща, че допуснатите до делба имоти следва да се разпределят между съделителите, когато е възможно всеки един да получи дял в натура, както и че принципът за реален дял е водещ в делбата и прилагането му не може да бъде изключен по съображения за различната стойност на имотите, предмет на дела. Прието е следното: Когато допуснатите до делба имоти са различни по вид, предназначение, стойност и местонахождение и има възможност всеки съделител да получи реален обект, следва да се съобрази принципът за получаване на дял от имотите, предмет на делба, и прекратяването на съсобствеността да се извърши чрез разпределянето на имотите между съделителите. Стойността на имота, не е определящо за прилагане на този способ за прекратяване на съсобствеността, тъй като неравенството на стойността на притежавания дял от имотите и разпределения в дял, се урежда чрез изплащане на парично уравнение.
В РЕШЕНИЕ № 49 ОТ 18.02.2013 Г. ПО ГР. Д. № 549/2012 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът кога е налице несъобразяване с решението по допускане на делбата, ако в решението по извършването й допуснатите до делба помещения са описани като новообособени обекти и обосновава ли това недопустимост на решението по извършване на делбата с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване досежно обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата при констатирани промени в допуснатия до делба имот във фазата по извършване на делбата и последиците от незачитане на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата при нейното извършване. Прието е следното: По въпроса кога е налице несъобразяване с решението по допускане на делбата ако в решението по извършването й допуснатите до делба помещения са описани като новообособени обекти и обосновава ли това недопустимост на решението по извършване на делбата настоящият състав приема следното: Несъобразяване със силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата досежно делбените имоти и тяхното описание е налице само ако в решението по извършване на делбата описанието на имотите сочи, че е извършена делба на имоти, които не са идентични с допуснатите до делба като пространствено обособена част от земната повърхност. В този случай решението по извършване на делбата е недопустимо, тъй като е налице произнасяне извън предмета на спора. Ако обаче е налице несъответствие между описанието на имотите в решението по допускане и решението по извършване на делбата, което не сочи на произнасяне по предмет, различен от заявения с исковата молба, вкл. и когато в решението по извършване на делбата допуснатите до делба помещения са описани като новообособени, това не обосновава недопустимост на решението по извършване на делбата. Съображенията за това са следните: С предявяване на иск за делба съдът бива сезиран с искане за прекратяване на съществуващото дотогава състояние на съсобственост върху описаното в исковата молба /респ. включеното в делбената маса по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК/ имущество. С решението по допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съсобственик /чл. 344, ал. 1 ГПК/. След влизане на това решение в сила по реда на чл. 349 и сл. ГПК съдът следва да извърши делбата именно на имотите, за които тя е била допусната, т.е. имотите, посочени в решението по допускане на делбата следва да бъдат идентични с имотите, посочени в решението по нейното извършване, за да може да се приеме, че е налице произнасяне по заявения с исковата молба спорен предмет.При извършването на делбата съдът следва да се съобрази с решението по допускането й. В този смисъл решението по допускане на делбата се ползва със сила на пресъдено нещо по посочените в чл. 344, ал. 1 ГПК въпроси. В това решение делбеното имущество се описва според възприетите в практиката белези, необходими и достатъчни за неговата индивидуализация, посредством които да бъде отграничено от друго имущество от същия вид. Когато обаче съществува възможност имуществото да бъде описано по няколко начина без това да има за последица промяна в предмета на делото, различното описание на имота в решението по извършване на делбата не обосновава неговата недопустимост. При извършването на делбата съдът следва да отчете настъпилите промени в имота след постановяване на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК, стига същите да нямат за последица създаване на нов обект на право на собственост-пристрояване или надстрояване на самостоятелен обект към допусната до делба сграда /в който случай ще се извърши делба само на посочения в решението по допускане обект/, обособяване на самостоятелен поземлен имот, включващ в себе си само част от допуснатия до делба и др. Промените, които следва да бъдат взети предвид при извършването на делбата обективно водят до промяна в описанието на имота, вкл. в хипотеза, при която от допуснатия до делба имот по реда на чл. 201 или чл. 203 ЗУТ по предвидения в закона ред са обособени повече от един самостоятелни имота. Подобна разлика в описанието на имота не би могла да обоснове недопустимост, както и неправилност на решението по извършване на делбата. Ако обаче промени в допуснатото до делба имущество не са настъпили, но въпреки това е налице несъответствие в описанието на имотите между решението по допускане и решението по извършване на делбата, това няма да обоснове недопустимост на решението по извършването на делбата ако в пространствено отношение обектите са идентични-различават се само по описанието на отделните помещения, евентуално при извършването на делбата от допуснатия до делба обект са обособени няколко самостоятелни дяла без да е била проведена процедура по чл. 203 ЗУТ и др. Подобно несъобразяване /при липса на проведена процедура по чл. 203 ЗУТ/ може да обоснове неправилност на решението по извършване на делбата, но както вече беше отбелязано, решението би било недопустимо само ако във фазата по извършване на делбата се подели реално имот, обективно различен от допуснатия като пространствено обособена част от земната повърхност, която не е идентична с допуснатия до делба имот.Съдът е длъжен да извърши делбата на имота, за който в първата фаза на производството е установено, че е съсобствен между съделителите без обаче да е обвързан от описанието на имота в решението по допускане на делбата, ако във фазата по извършването й се установи осъществяване на допустимо от закона преустройство след постановяване на решението по допускане на делбата, респ. изготвяне на надлежно одобрен инвестиционен проект, който има за последица обособяване на няколко самостоятелни дяла. Ако съдът установи неточности в описанието на имота в решението по допускане на делбата без обаче да е възможно отстраняването им по реда на чл. 247 ГПК, имотът следва да бъде описан в диспозитива на решението по начин, който да съответства на описанието му в решението по допускане на делбата, както и по начин, съответстващ на реалното състояние на имота, установено по делото.
В РЕШЕНИЕ № 141 ОТ 25.04.2012 Г. ПО ГР. Д. № 920/2011 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, са поставени два въпроса. Първият е кога се формира сила на пресъдено нещо на решението за възлагане досежно дължимите суми за уравнение на дяловете, ако е подадена молба за поправка на очевидна фактическа грешка-дали от момента на влизане в сила на решението или момента на влизане в сила на решението, с което молбата е оставена без уважение. Вторият въпрос е представлява ли подадената молба за поправка на очевидна фактическа грешка основателна причина за кредитора да не получи надлежното плащане.
По първия въпрос кога се формира сила на пресъдено нещо на решението за възлагане досежно дължимите суми за уравнение на дяловете, ако е подадена молба за поправка на очевидна фактическа грешка-дали от момента на влизане в сила на решението или от момента на влизане в сила на решението, с което молбата е оставена без уважение, настоящият състав приема следното: Очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната действителна воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Поправянето на очевидна фактическа грешка не представлява изменение на формираната от съда воля. То може да бъде извършено и след влизане на решението в сила.
След като влиза в сила решението, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, то образува едно цяло с поправеното решение. Поправеното решение важи с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено, а не от деня на поправката. Решението, с което се допуска поправката на очевидната фактическа грешка само преодолява несъответствието между действителната воля на съда и нейното външно изразяване.
Силата на пресъдено нещо на решението за възлагане досежно дължимите суми за уравнение на дяловете се формира от момента на влизането му в сила, макар да е била подадена молба за поправка на очевидна фактическа грешка досежно размера на дължимото уравнение, ако молбата е била оставена без уважение. След като не е установено да е налице несъответствие между действителната воля на съда досежно размера на сумите за уравнение на дяловете и външното й изразяване в диспозитива на решението, задължението за плащане на уравнение следва да се приеме за изискуемо и ликвидно от момента на влизане на решението по възлагане в сила. Още повече, че молбата за поправка на очевидна фактическа грешка би могла да постъпи в съда след изтичане на определения в решението срок за изплащане на дължимото уравнение, в който стабилизиращото действие на извършеното вече плащане е обусловило настъпването на траслативния ефект на възлагателното решение.
По втория въпрос представлява ли подадената молба за поправка на очевидна фактическа грешка основателна причина за кредитора да не получи надлежно плащане настоящият състав приема следното: След като решението по възлагане е влязло в сила и възниква задължението за изплащане на дължимото уравнение, длъжникът следва да плати в определените с решението срокове посочените в него суми, а кредиторът съответно следва да окаже съдействие при изпълнението, независимо че е подал молба за поправка на очевидна фактическа грешка досежно отразения в диспозитива на решението размер на дължимото уравнение. Възникналата сила на пресъдено нещо обвързва и двете страни като им предписва определено поведение с оглед изхода на спора. Ако след влизане в сила на решението същото бъде поправено по предвидения в ГПК ред досежно размера на дължимото уравнение, отношенията между страните по повод вече извършените плащания ще следва да бъдат уредени на основата на неоснователното обогатяване, ако платеното надхвърля посочените при извършената поправка на очевидна фактическа грешка действително дължими суми. А ако така определените суми надвишават първоначално посочените в поправеното решение, за извършването на доплащането ще следва да бъде определен нов срок по правилата на чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.), респ. чл. 349, ал. 5 ГПК.
В РЕШЕНИЕ № 254 ОТ 08.06.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1077/2011 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за процесуалните правомощия на втората инстанция при смърт на съделител, на който е възложен имот с обжалваното пред нея решение и негови наследници са всички останали съделители. Прието е следното: Въззивната инстанция и при новия ГПК остана такава по същество макар и при ограничен въззив. Нейните правомощия са определени в нормата на чл. 269-270 от ГПК. Възивната инстанция може да връща делото на първостепенния съд само когато решението е недопустимо, защото се е произнесъл местно некомпетентен съд, или ако съдът се е произнесъл по непредявен иск. Във втората фаза на делбеното производство съдът е длъжен да извърши делбата така, че да се прекрати съсобствеността, когато пред въззивната инстанция стане за първи път невъзможно да се приложи избрания способ за извършване на делбата от РС, или възвивната инстанция избере друг способ за извършване на дебата, тя следва да се произнесе по същество. В тези случай няма право да връща делото на РС за извършване на делбата. Това произтича от характера й на инстанция по същество, а не на контролно отменителна такава.
В конкретния случай недопустимостта на решението в частта по претенцията за възлагане е поради смъртта на съделителката, на която е възложен имота и от това, че нейни наследници са всички останали съделители. На предявеното основание за възлагане никой от останалите съделители не е заявил претенция и не може да я поддържа, поради което действително решението е станало недопустимо. Делбата обаче за имота в регулацията е следвало да извърши възивната инстанция, като такава по същество. Тя не е имала основание да връща делото за ново разглеждане на РС, защото не са налице хипотезите за това, предвидени в чл. 270 от ГПК. Поради това, че тя не се е произнесла по начина на извършване на делбата за неподеляемия имот в регулацията и защото за първи път това не може на направи касационната инстанция, делото следва да се върне на възивния съд за произнасяне по същество.
В РЕШЕНИЕ № 19 ОТ 08.02.2013 Г. ПО ГР. Д. № 619/2012 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за момента, към който следва да се извърши преценка дали претендиращият възлагане съделител е живял в имота с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване дали в настоящия случай намира приложение изразеното в т. 9 на ТР № 1/2004 г. становище, че когато съсобствеността на неподеления делбен жилищен имот възниква в резултат на две или повече наследства, то за възлагането е достатъчно претендиращият възлагането съделител да е живял в имота при откриване на наследството, от което черпи права. Прието е следното: Ако претендиращият възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК съделител е живял в имота към момента на смъртта на единия от наследодателите, от които черпи права, това е достатъчно да се приеме, че са налице предпоставките за възлагане. В хипотеза, при която съделителят черпи права върху имота от две или повече наследства, за да се приеме, че има право да получи имота в дял по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е достатъчно да е живял в имота към момента на откриване на едно от тези наследства, ако този наследодател е общ и за останалите съделители. Даденото в т. 9 на ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк.д. № 4/2004 г. на ОСГК на ВКС разрешение следва да намери приложение и в този случай. По реда на чл. 349, ал. 2 ГПК може да се иска възлагане на имот, ако съсобствеността е възникнала по наследяване и то на общ за всички съделители наследодател. Ако е налице последователно придобиване на права по наследство от двама общи наследодатели /възходящи/ от страна на всички съделители, възлагане може да се иска ако са налице предпоставките за това към момента на откриване на което и да е от двете наследства, тъй като всяко едно от последователно осъществилите се наследявания дава право на възлагане по смисъла на чл. 349, ал. 2 ГПК, противопоставимо на един и същи кръг лица-наследници по закон и на двамата наследодатели. Разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК не установява ограничение на правата при последователно наследяване и не е налице основание за стеснително тълкуване само до момента на откриване на наследството на първия общ наследодател.
В РЕШЕНИЕ № 39 ОТ 13.02.2015 Г. ПО ГР. Д. № 4890/2014 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът следва ли въззивният съд служебно да събере доказателства за поделяемостта на имота – предмет на делбата, при изразено по делбеното дело становище на техническите органи, че имотът е поделяем и при съдържащ се във въззивната жалба довод за поделяемост на този имот. Прието е следното: Отговорът на поставения по настоящото дело правен въпрос до голяма степен е свързан с отговора на въпроса: кога въззивният съд може служебно да назначава експертизи. По този въпрос вече е постановено Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 3 от което се прие, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В производството по съдебна делба въпросът по какъв начин следва да се извърши делбата се решава съобразно императивните норми на чл. 348, чл. 349, чл. 350, чл. 353 ГПК, за чието служебно приложение от съда е необходимо преди всичко да бъде изяснен въпроса: дали имотът – предмет на делбата е поделяем. Поради това и с оглед приетото в горепосоченото тълкувателно решение, настоящият състав на ВКС счита, че по въззивна жалба срещу първоинстанционно решение по извършване на делбата въззивният съд е длъжен служебно, без искане на страните, да назначи експертиза за поделяемостта на имота – предмет на делбата, ако такава експертиза не е била назначена и приета от първоинстанционния съд.
В РЕШЕНИЕ № 72 ОТ 08.06.2015 Г. ПО ГР. Д. № 6017/2014 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за приложението на чл. 349, ал. 1 и чл. 349, ал. 2 ГПК като основания за възлагане на делбения имот на преживелия съпруг. Прието е следното: По правния въпрос, по който е допуснато обжалването съдът намира, че решението противоречие на задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1/2004 г. на ОСГК относно приложението на чл. 349, ал. 1 и, ал. 2 ГПК. Целта на делбата е всеки съсобственик да получи реален дял от наследствените имоти, когато това е възможно. С оглед на това законът предвижда различни основния, при които имотът, ако е неподеляемо жилище, да може да се възложи в дял на един от наследниците, като специално са защитени правата на някои от тях- напр. наследници, които са живяли с наследодателя при откриване на наследството, преживял съпруг, или бивш съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права. Спрямо преживелия съпруг изискването е да се касае за неподеляемо жилище, бивша съпружеска имуществена общност, както и липсата на собствено жилище. Съгласно ТР № 1/2004 г. наличието на предпоставките за възлагане на имота по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.), аналогичен с чл. 349, ал. 1 от действащия ГПК/ изключва разглеждането на евентуалните претенции по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 349, ал. 2 ГПК. Конкуренцията на правните основания следва да се разреши според принципа, че специалният закон изключва приложението на общия. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК / респ.чл. 349, ал. 2 ГПК/ ще намери приложение, доколкото не са налице условията за възлагане на основание чл. 288, ал. 2 ГПК / респ. чл. 349, ал. 1 ГПК/. Нормата на чл. 349, ал. 1 ГПК съдържа привилегия, която е в защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Съгласно граматическото и смислово тълкуване на разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК условието на съпруга да е възложено упражняването на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие деца се отнася само до бившия съпруг, когато предмет на делбата е съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, но не и за преживелия съпруг.
В РЕШЕНИЕ № 98 ОТ 26.05.2015 Г. ПО ГР. Д. № 6186/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 349, ал. 6 ГПК / чл. 288, ал. 7 ГПК, отм./ при извършена делба и постановено уравнение на дяловете по реда на чл. 353 ГПК/ чл. 292 ГПК, отм./ и от кой момент настъпва вещно-прехвърлителното действие на съдебното решение за извършване на делба по чл. 353 ГПК / чл. 292 ГПК, отм./. Прието е следното: Въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД, като е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния първи жилищен етаж от триетажна жилищна сграда, поставен в негов дял по делба, с решение на Районен съд Смолян по гр. д. № 182/08 г., вл. в сила на 17.02.10 г. В шестмесечния срок от влизане в сила на възлагателното решение по делбеното дело, той не е изпълнил задължението си спрямо ответницата по иска да й изплати присъдената с решението сума за уравнение на дяловете. На осн. чл. 349, ал. 6 ГПК вещно правното действие на вл. в сила възлагателно решение настъпва при отлагателно условие – изпълнение на задължението за плащане на паричното уравнение, ведно със законната лихва в шест месечен срок от влизане на решението в сила. При неизпълнение на това задължение, възлагателното решение се обезсилва по право въз основа на писмена молба до делбения съд и се възстановява висящността на делбеното производство във втората фаза. Тези изводи са неотносими към начина, по който в случая е извършена делбата – на осн. чл. 292 ГПК, отм. / чл. 353 ГПК/, като наследствените имоти са разпределени между съделителите, без да се тегли жребий. С ПП-4-64, чиято актуалност се запазва при непроменената уредба на извършване на делбата по чл. 292 ГПК, отм. / чл. 353 ГПК/, се приема, че правото на собственост при разпределение на делбените имоти по чл. 292 ГПК се придобива от влизане на решението в сила и лихва се дължи от същия момент по аналогия с чл. 200, ал. 3 ЗЗД. В случаите, когато делбата се извършва по реда на чл. 287 и 291 ГПК, т. е. когато се съставя разделителен протокол и имотите се получават чрез жребий, а също така и когато по реда на чл. 292 ГПК съдът извършва делбата между съделителите, без да се тегли жребий, законът не е предвидил възможността да се обезсилва постановеното решение по извършване на делбата, когато някой от съделителите не е изпълнил задълженията си, т. е. когато не е изплатил разликата в цените на разпределените имоти. Тъй като неотменимостта и неизменяемостта на решенията от съда, който ги е постановил, е основно начало, а възможностите за обезсилването им са предвидени в закона като изключение от това начало, обезсилването на решение по чл. 292 ГПК не може да се признае за законосъобразно – р. по гр. д. № 288/85 г. на първо г.о. на ВС, опр. по гр. д. № 9/2000 г. на първо г.о. на ВКС.
В РЕШЕНИЕ № 118 ОТ 05.11.2015 Г. ПО ГР. Д. № 1262/2015 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за приложението на основния принцип на делбата – всеки съделител да получи дял в натура, доколкото в случая са налице четири жилища и четирима съделители, а въззивният съд не е взел предвид установената поделяемост и наличието на две жилища в рамките на единия допуснат до делба обект. Прието е следното: По въпроса за приложението на основния принцип на делбата – всеки съделител при възможност да получи дял в натура /чл. 69, ал. 2 ЗН/, е налице установена съдебна практика, поддържана и от настоящия състав. Всеки съсобственик има право на реален дял от съсобственото имущество, като то съществува както по отношение на всеки един имот /при наличие на възможност за реалното му поделяне/, така и по отношение на всяка съвкупност от имущества от съответен вид. Затова съдът дължи извършване на делбата по начин, осигуряващ получаването на реален дял, което означава изследване поделяемостта на допуснатите до делба имоти и обособяване на отделен дял от всеки обект, отговарящ на изискванията за самостоятелно съществуване. Ако броят на допуснатите до делба имоти /или на обособените дялове/ е равен или по-голям от броя на съделителите, то всеки съделител следва да получи дял в натура, било чрез разпределяне на дяловете по чл. 353 ГПК, било чрез съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий по чл. 352 ГПК. В този смисъл са: Решение № 140 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 373/2010 г. на І г.о., Решение № 74 от 25.03.2013 г. по гр. д. № 744/2012 г. на ІІ г.о., Решение № 29 от 21.02.2014 по гр. д. № 561382013 г. на ІІг.о. и др. Този принцип следва да намери приложение и в случаите когато поради осъществено в хода на делбата наследствено правоприемство броят на съделителите е нараснал, но са налице достатъчно на брой дялове и при увеличения брой участници в делбата.
В РЕШЕНИЕ № 67 ОТ 24.03.2016 Г. ПО ГР. Д. № 5264/2015 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, са поставени въпросите: представлява ли промяната в пазарната цена на делбения имот обективно настъпил (новонастъпил) в хода на делото факт; длъжна ли е въззивната инстанция да се съобрази с тази настъпила в хода на делото промяна; следва ли да събере и цени доказателствата за тази промяна, ако предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта относно определеното парично уравнение, но не и относно приложеният способ за извършване на делбата. Прието е следното: Настоящият състав на Върховният касационен съд и в настоящото решение провежда своята практика с решение № 266/17.10.2014 г. по гр. д. № 3333/2014 г. ВКС, ГК, I-во отделение, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК по сходен казус, като дава следните отговори на повдигнатите от касатора въпроси: Ако предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта досежно начина на извършване на делбата с наведени доводи за неправилност в частта, с която е определено дължимото уравнение, въззивната инстанция е длъжна да съобрази настъпилата в хода на делото промяна в пазарните цени на делбените недвижими имоти, да събере и цени доказателствата за тази промяна. Тази промяна представлява обективно настъпил в хода на производството факт от значение за спорното право, който съдът съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), съответно чл. 235, ал. 3 ГПК, е длъжен да вземе пред вид. Съображенията за това са следните: Целта на делбеното производство е прекратяване състоянието на съществуваща съсобственост, при което всеки съделител има право да получи съответната припадаща му се част от съсобственото имущество. Ако съществува възможност всеки съделител да получи реален дял от съсобственото имущество и стойността на този дял съответства напълно на стойността на квотата на получилия го съделител, делбеното имущество се разпределя, без да се извършва парично уравняване. Ако обаче определеният за някой от съделителите реален дял е на стойност, по-малка от стойността на квотата, определена с решението по допускане на делбата, неравенството се изравнява в пари. За да е налице пълно съответствие между получения от всеки един от съделителите дял (в имот или пари) с неговата квота, имуществото, предмет на поделяне, се остойностява според действителната му пазарна цена към момента на извършване на делбата и въз основа на тази цена се определя дължимото уравнение. Стойността на получения от всеки един от съделителите дял се определя към един и същи момент и това е моментът, в който се извършва разпределянето на делбеното имущество. Ако стойността на получения от един съделител реален дял се определи към един момент, а стойността на дължимото на другия съделител парично уравнение – към друг момент и в изтеклия период от време пазарните цени на имотите са претърпели промяна, състоянието на неравенство няма да бъде преодоляно. Поради това е необходимо чрез изслушване на експертиза да се установи стойността на имуществото към момента на извършване на делбата. Ако решението на първоинстанционния съд е обжалвано само в частта за дължимото парично уравнение (чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.), а сега чл. 349, ал. 5 ГПК) и е недопустимо въззивният съд да определи (повторно) кой от съделителите какъв реален дял да получи или да разгледа (отново) претенцията за възлагане, като последица от зададения с въззивната жалба ограничен предмет на произнасяне, паричното уравнение следва да бъде определено според стойността на делбеното имущество към датата, на която се е погасило правото на въззивно обжалване за всички съделители. В този случай въззивната инстанция е длъжна да допусне изслушване на експертиза за установяване на действителната пазарна цена на имуществото, предмет на делбата, към релевантния момент – датата, към която се е преклудирало правото на въззивно обжалване за всички съделители. Такова задължение въззивната инстанция има поради суспензивния ефект на въззивната жалба, в упражнение на правомощията си на инстанция по същество (чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), а сега чл. 235, ал. 3 ГПК) и поради необходимостта от специални знания за изясняване на въпроса (чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.), а сега чл. 195, ал. 1 ГПК). Задължението възниква, когато от релевантния момент (датата на настъпилата преклузия по правото на въззивно обжалване за всички съделители) е изминал значителен период от време. Чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.), а сега чл. 349, ал. 5 ГПК са императивни правни норми, които провеждат в делбеното производство материалноправния принцип на забрана за неоснователно обогатяване. Задължението на въззивната инстанция възниква и винаги когато във въззивната жалба е направено оплакване, че определеното парично уравнение не съответства на действителната (пазарната) стойност на делбеното имущество. Задължението на въззивният съд да се произнесе по оплакванията в жалбата следва, както от отменения ГПК, така и от сега действащия. Разликата между т. нар. пълен и ограничен въззив се проявява и в това, че според отменения ГПК въззивният съд бе длъжен да разгледа спора по същество по повод на оплакванията в жалбата (чл. 208 ГПК от 1952 г), а в сега действащия ГПК е длъжен да разгледа спора по същество, ограничен от оплакванията в жалбата (чл. 269, вр. чл. 271 ГПК). И по отменения, и по сега действащия процесуален ред обаче въззивният съд допуска съществено процесуално нарушение, ако с решението си обезсмисли оплакванията в жалбата.
В РЕШЕНИЕ № 110 ОТ 25.05.2016 Г. ПО ГР. Д. № 432/2016 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК съделителят да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и пребиваването към този момент в чужбина поради служебно командироване изключва ли приложението на тази норма. По този въпрос с Р № 166/04.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. ІІ гр. о. е прието, че изискването съделителя да е живял в делбения имот не следва да се тълкува стеснително. Настоящия съдебен състав споделя тази практика. Прието е следното: По въпроса: временното пребиваване в чужбина с цел работа към външнотърговска централа пречка ли е да се приеме, че този съделител е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството, е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. С решение № 241/17.12.2014 г. по гр. д. № 452/2014 г. на ОС-Видин, влязло в сила след не допускане до касация с определение № 190/14.05.2015 г. по гр. д. № 1326/2015 г. ІІ гр. о. и решение № 86/21.02.2013 г. по гр. д.1088/2012 г. на Плевенски окръжен съд, не допуснато до касация с определение № 413 17.07.2013 г. по гр. д. № 3294/2013 г. І гр. о. на ВКС е прието, че пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено че за времето, когато се е завръщал в страната е живеел в същото жилище. Тази практика се споделя и от настоящия състав, тъй като противното би означавало неоснователно да се ограничи правото на български гражданин да получи възлагане на имота на основание чл. 349, ал. 2 ГПК. За да е приложима тази норма, това следва да е единствено жилище за него в страната. Подобно ограничаване на права по отношение на жилището в което съделителя живее в страната към момента на смъртта на родителите поради това, че е изпращан често на командировки в чужбина, или защото е на специализация, би противоречи на целта на закона, а резултата би бил непропорционален. Командироването и специализацията предполагат временно пребиваване в чужбина, което не изключва, а напротив предполага необходимостта от постоянно жилище в България, в което командирования, специализанта живее. Целта на нормата не е да санкционира наследника за това, че към момента на откриване на наследството е отсъствал от наследственото жилище, а да задоволи жилищната нужда на този от наследниците, за който наследствения имот, предмет на делба е единствено жилище и няма други съделители, с които да конкурира за възлагане.
В РЕШЕНИЕ № 158 ОТ 25.11.2016 Г. ПО ГР. Д. № 2233/2016 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът придобиването на делбения имот като имотно обезщетение по чл. 100 З. (отм.) пречка ли е за възлагане на имота по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. Прието е следното: В практиката на ВКС е доразвито тълкуването по Тълкувателно решение № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, че комбинирана /смесена/ съсобственост, като пречка за възлагане на неподеляем жилищен имот, е тази, която е възникнала в резултат на повече от един юридически факт, като са конкретизирани хипотезите, в които не е налице смесена съсобственост – напр. с решение № 18/27.02.2013 г. по гр. д. № 572/2012 г., I г.о., решение № 144 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 7209/2013 г., I г.о. – е прието, че разпоредителните сделки между сънаследниците не водят до смесена съсобственост, включително и когато при извършването на разпоредителната сделка с част от наследствен имот, приобретателят сънаследник е в брак, тъй като съпругът участва не като трето лице, което придобива по сделка част от наследствения имот, а правата му произтичат от закона /чл. 19, ал. 3 СК-отм., действал към деня на сделката/. Това тълкуване е приложимо и в хипотеза, когато държавата отчуждава изцяло сънаследствен имот, като предоставя общо, в съсобственост имотно обезщетение по чл. 100 З. на отчуждените съсобственици. Заплащането от последните на разликата между стойността на отчуждения и отстъпения в обезщетение имот, дори когато е извършено по време на брака на някой от сънаследниците, не води до възникване на смесена съсобственост, тъй като и в този случай съпругът придобива права не като трето за съсобствеността лице, а по силата на закона щом в имуществено брачните отношения действа режима на съпружеска имуществена общност.
В РЕШЕНИЕ № 224 ОТ 21.11.2016 Г. ПО ГР. Д. № 2378/2016 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът от какви правила следва да се ръководи съдът при избора на способ за извършване на делбата, когато броят на съделителите е равен или по-малък от броя на делбените имоти. Прието е следното: Определените в ГПК способи за прекратяване на съсобствеността при извършване на съдебна делба са четири: възлагане на неподеляемо жилище по реда на отделните хипотези по чл. 349 ГПК; теглене на жребий по чл. 352 ГПК; разпределение по чл. 353 ГПК и извършване на публична продан по чл. 348 ГПК. Когато броят на допуснатите до делба имоти е равен или по-голям от броя на съделителите, действа принципът, заложен в чл. 69, ал. 2 ЗН, според който всеки от съделителите следва да получи реален дял в натура. Изхождайки от този принцип, в ТР № 63/01.06.1965 г. е разяснено, че когато не е възможно да се образуват реални дялове за всички наследници поради това, че имотът не може удобно да се подели, същият се изнася на публична продан. Същото е прието и решение № 634/04.10.10 г. по гр. д. № 1378/09 г. на ВКС, І ГО – че публичната продан е допустим способ за извършване на делбата само ако имотите са по-малко от броя на съделителите и всеки имот е реално неподеляем. Основният принцип, че при извършване на делбата всеки от съделителите следва да получи по възможност реален дял от съсобствените имоти, не може да бъде игнориран по съображение, че имотите или обособените дялове са на различна стойност, защото чл. 69 ЗН изрично предвижда, че в този случай неравенството в дяловете се изравнява в пари. В решение № 60/26.07.10 г. по гр. д. № 534/09 г. на ВКС, І ГО, е прието, че нормата на чл. 69 ЗН следва да намери приложение във всички случаи, при които броят на съделителите е равен или по-малък от броя на допуснатите имоти, а ако имотите са поделяеми – на обособените дялове от тях. Публичната продан по чл. 289 ГПК (отм.) е допустим способ само ако имотите са по-малко от броя на съделителите и всеки имот е реално неподеляем. Стойността на отделните дялове и квотите на съделителите са от значение само за избиране на способа за извършване на делбата – разпределение по чл. 292 ГПК (отм.) или жребие. Принципът на реален дял е водещ в делбата и не може да бъде игнориран по съображение, че имотите са с различна стойност, защото чл. 69 ЗН изрично предвижда в този случай неравенството в дяловете да се изравни в пари. В обжалваното въззивно решение е прието обратното – че допуснатото до делба дворно място следва да се изнесе на публична продан, макар то да е поделяемо в два реални дяла, а съделителите също са двама. Разпределението по чл. 353 ГПК в случая е неподходящ способ за извършване на делбата, тъй като чрез него не може да се осигури равенство на съделителите, защото в едната част от мястото попада жилищна сграда и стопански постройки, а другата част е изцяло незастроена. Не са налице еднакви по вид имоти, които да бъдат разпределени между съделителите. При обосноваване на този извод въззивният съд се е позовал на практика на ВКС – решение № 258/25.10.2011 г. по гр. д. № 144/2011 г. на ІІ ГО; решение № 165/08.05.2012 г. по гр. д. № 900/2011 г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 7/27.01.2016 г. по гр. д. № 4711/2015 г. на ВКС, І ГО. В посочените решения е развито становището, че при разпределението по чл. 353 ГПК по възможност във всеки дял следва да включат еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти, респ. максимално съответстващи по стойност на дяловете на съделителите. В първото решение е прието, че не може да се извърши разпределение по чл. 353 ГПК на два имота между двама съделители, тъй като имотите не са от един вид и са неравностойни – жилищен етаж от сграда и гараж, а и няма съгласие между съделителите за обособяването им в два дяла. По същите съображения във второто решение е отказано прилагане на способа по чл. 353 ГПК по отношение на апартамент и лозе. Третото решение също изхожда от идеята за равностойност на дяловете, като е прието, че жилищният имот следва да се изнесе на публична продан, а останалите равностойни незастроени имоти да се обособят в дялове и да се разпределят по чл. 353 ГПК. От извършения преглед на практиката на ВКС следва да се заключи, че приоритет има принципът, залегнал в чл. 69, ал. 2 ЗН, според който, когато това е възможно, всеки от съделителите следва да получи дял в натура, а неравенството в дяловете се изравнява в пари. Едва на следващо място, с оглед особеностите на конкретния случай, може да се приложи идеята при обособяване на дялове да се съблюдава изискването за приблизителна равностойност по вид и стойност на имотите, включени в дяловете.
В РЕШЕНИЕ № 143 ОТ 08.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 1693/2016 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за приложимостта на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) когато комбинираната съсобственост, визирана т. 8 на ТР 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, е възникнала при разпоредителни сделки между сънаследниците, а след завеждане на делото за съдебна делба между съделители- наследници на общия наследодател и трето-лице приобретател и противоречието му със задължителна съдебна практика, обективирана с Решение No 148 от 07.04.2010 година по гр. д.No 473/2009 г. на ВКС, ГК-I, и свързания, от гл.т. необходимост от доказване на правно-релевантните условия за признаване на едно материално субективно право, въпроса за материално-правното значение на имотните декларации на съделителите за установяване и доказване на отрицателното условия за възлагане на наследствения недвижим имот по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС по ТР No 6/2013 г. на ОСГК и Решение No 506/08.07.2005 г. на ВКС, ГК- I. Прието е следното: Съдебната практика на съставите на ВКС, в безспорните хипотези на смесена съсобственост, прилага без отклонения разясненията по т. 8 на ТР 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, в смисъл че комбинирана /смесена/ съсобственост е съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, а доколкото с възприетото становище по т. 7 на същото тълкувателно решение се приема, че само хипотезите на съсобственост, възникнала в резултат на наследяване, попадат под дискрецията на чл. 288, ал. 3 ГПК, то при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), изцяло възпроизведен като текст с действащия чл. 349, ал. 2 ГПК. При действието на новия ГПК, в рамките на постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, съставите на ВКС разшириха приложното поле на чл. 349, ал. 2 ГПК, респ. по делата, заведени преди 1.03.2008 година на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) като се прие, че сделките, сключени измежду сънаследниците с части от делбения имот, макар и да сочат на хипотеза на смесена съсобственост, поради предмета на разпореждане – а именно в рамките на наследствения имот, не са пречка да се възложи сънаследствения неподеляем недвижим в полза на сънаследника, който е заявил в срок възлагателната си претенция и отговаря на изискванията на закона, като се избегне изнасянето имота на публична продан. Имотните декларации на съделителите за установяване и доказване на отрицателното условия за възлагане на наследствения недвижим имот по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), респ. по чл. 349, ал. 2 ГПК са частни диспозитивни писмени доказателства, изхождащи от страна по делото. Същите се ползват с материална доказателствена сила относно установения факт, тъй като за неистинността на декларираните обстоятелства, деклараторът носи наказателна отговорност. Доколкото тези писмени декларации имат за цел да установят обстоятелство в полза на лицето от което изхождат, то същите следва да се ценят с оглед на всички останали доказателства по делото, а при тяхното оспорване тежестта на доказване относно декларираните обстоятелства е изцяло за лицето декларатор. С разясненията по ТР No 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, се прие, че доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти/ индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт и доказателствената тежест е на страната, която го твърди. Изложените съображения в цитираното Решение No 506/08.07.2005 г. на ВКС, ГК- I, което не съставлява задължителна съдебна практика по см.на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е постановено в производство по чл. 218а б. „а“ ГПК (отм.), не могат да се ценят по начин, различен от насоката на дадените разяснения с посоченото тълкувателно решение.
В РЕШЕНИЕ № 29 ОТ 17.04.2018 Г. ПО ГР. Д. № 1729/2017 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът следва ли съделител, заявил претенция за възлагане, за когото съсобствеността е възникнала вследствие откриване на повече от едно наследство, да доказва, че е живял в процесното жилище поотделно към датата на смъртта на всеки от наследодателите си или е достатъчно да докаже, че е живял в процесното жилище непрекъснато през целия период, през който са се откривали наследствата. Прието е следното: По този въпросът, настоящият съдебен състав намира, че съделителят, направил искане за възлагане на придобития по наследство имот, следва да установи, че е живял в имота при откриване на наследството, от което е възникнала съсобственост между страните по делото.
В РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.02.2019 Г. ПО ГР. Д. № 4976/2017 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът дали съделителят, заявил претенция за възлагане, следва да е живял в имота при откриване на наследството на прекия му наследодател, от който черпи права, или в този имот следва да е живял неговия наследодател, към момента на откриване на наследството от общия наследодател, с който няма пряка наследствена връзка. Прието е следното: Съгласно чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./ в редакция ДВ бр. 64/1999 г. /сега чл. 349, ал. 2 ГПК/, ако допуснатият до делба имот е неподеляем и е жилище, всеки съделител, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище може да иска да му бъде възложен в дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят в пари. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 9 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, когато делбеният имот е предмет на две и повече последователни наследявания, всеки съделител, който има качествата на пряк наследник или е наследник по право на заместване и е живял в неподеляемият делбен имот, съсобствен на основание наследяване, формално отговаря на изискването на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), ако е живял в имота към момента на откриване на наследството на прекия си наследодател, от който черпи права. Не е необходимо да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството на общия наследодател назад във времето, когато той все още би могло да не е роден. Законът признава правото на възлагане на всеки наследник, който е живял в имота при откриване на наследството и не определя кое наследство. При откриване на няколко поредни наследства не могат да бъдат изключени от правото на възлагане наследниците, които са родени след откриване на наследството на общия наследодател. Затова са дадени разяснения, че всеки наследник, който е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството на прекия си наследодател може да претендира възлагане. При конкуренция между правоимащите, изречение второ на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), сега на чл. 349, ал. 2 ГПК определя обективен критерий, по който тя се разрешава.
В РЕШЕНИЕ № 9 ОТ 12.03.2021 Г. ПО ГР. Д. № 1469/2020 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът за задължението на съда да извърши комплексна преценка на събраните доказателства и по-конкретно на тези, установяващи изискването съделителят да не притежава друго жилище, при предявена от него претенция за поставяне в дял по чл. 349, ал. 2 ГПК. Прието е следното: Трайно установена е практиката на Върховния касационен съд, израз на която са посочените от касатора решения, включително Решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ІV г.о., че съдът при решаване на спора, е длъжен да обсъди всички относими доказателства, в тяхната съвкупност и въз основа на тази комплексна преценка да обоснове изводите си. Възприемането на извод, че определен правнорелевантен факт е недоказан, без да са взети предвид всички събрани доказателства, касаещи този факт, обуславя неправилност на съдебния акт поради нарушение на съдопроизводствените правила.
В РЕШЕНИЕ № 59 ОТ 10.05.2021 Г. ПО ГР. Д. № 3285/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, е поставен въпросът следва ли да бъде зачетено плащане, извършено в срок, определен от съд, в хипотезата на чл. 349, ал. 5 ГПК. Прието е следното: Разпоредбата на чл. 349, ал. 5 ГПК постановява, че когато при възлагане на неподеляемо жилище присъденото уравнение е парично, то заедно със законната лихва трябва да се изплати в 6-месечен срок от влизането в сила на решението за възлагане. Моментът, в който едно съдебно решение влиза в сила, е регламентиран в чл. 296 ГПК. Съгласно тази разпоредба в сила влизат решенията: т. 1- които не подлежат на обжалване; т. 2- срещу които не е подадена въззивна или касационна жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена; в последния случай решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което се прекратява делото; т. 3- по които касационна жалба не е допусната за разглеждане или не е уважена. С други думи моментът на влизане в сила е различен за различните решения. В закона не е предвидено съдът да съобщава на страната кога конкретното възлагателно решение е влязло в сила, т. е. от кога тече 6-месечният срок за изплащане на паричното уравнение. Поради това при изпълнение на паричното задължение, чийто източник е решението за възлагане, страната следва да се ръководи от посочената разпоредба на процесуалния закон- чл. 296 ГПК, както и от съдебната практика по прилагането ѝ. До приемането на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС съдебната практика по въпроса: кога влиза в сила решение, което подлежи на последващ редовен инстанционен контрол /въззивно или касационно обжалване/, но жалбата е върната, е била противоречива. Противоречието е преодоляно едва с посочения тълкувателен акт /който в т. 7 разглежда въпроса: кой е началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК в хипотезата, при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/, като са приети разрешения за възможните различни хипотези на влизане в сила на съдебен акт, когато същият не подлежи на обжалване, както и когато е обжалваем. За случая, в който решението подлежи на последващ редовен инстанционен контрол /въззивно или касационно обжалване/, но жалба не бъде подадена в срок, е прието, че то влиза в сила в момента, в който е изтекъл определеният в закона срок за обжалване. Това означава, че ако жалбата бъде подадена след изтичане на преклузивния срок, тя се явява недопустима и подлежи на връщане. Доколкото в подобна хипотеза жалбата не поражда суспензивен ефект /не е пречка решението да влезе в сила/, то и последващото производство по повод обжалване на съдебния акт, с който жалбата се връща, няма отношение към момента, в който решението по същество е влязло в сила – чл. 296, т. 2, предл. първо ГПК. Това разрешение, предвид принципния му характер, следва да бъде приложено и когато се преценява дали плащането на присъдено парично уравнение при възлагане на неподеляемо жилище е извършено в срока, указан в чл. 349, ал. 5 ГПК, който тече от влизането в сила на решението за възлагане. До момента на постановяване на тълкувателния акт обаче, предвид наличието на противоречива съдебна практика, меродавна за страната ще е преценката, която надлежният съд е извършил и е постановил кога решението по конкретното дело е влязло в сила. И ако страната се е доверила на тази преценка на съда и е извършила плащане в срок, съобразен със същата, това плащане следва да бъде зачетено.