ВЪПРОС
Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок и за това кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право.
ОТГОВОР
ЕСПЧ е постоянно действащ орган, който не е част от съдебните системи на участващите в ЕКЗПЧОС държани. Същият е създаден въз основа на чл. 19 от ЕКЗПЧОС като целта на създаването му е да осигури спазването на задълженията, поети от договарящите се страни по конвенцията и протоколите към нея. Съгласно чл. 41 от ЕКЗПЧОС ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна. От това следва, че присъждането на обезщетение не е задължителна последица от решението на ЕСПЧ, с което се констатира нарушение на установено от ЕКЗПЧОС и Протоколите към право. Такова се присъжда ако националното право на потърпевшата страна не предвижда възможност за обезщетение или не позволява пълно такова. Освен при наличието на тази предпоставка обезщетението се присъжда само ако е необходимо за пълното поправяне на вредите от нарушаване на правото. Самата Конвенция не съдържа подробни правила за определяне на вредите и размерът на обезщетението, които да могат да бъдат инкорпорирани в националните правни системи на държавите-членки и които да позволяват определянето на обезщетението въз основа на характера на засегнатото право. Такива общи критерии не са установени и в практиката на ЕСПЧ. В случаите по чл. 41 от ЕКЗПЧОС не е уредено като право на увредената страна, а е въпрос, който се разрешава от съда по негова преценка. Обезщетението се определя от съда, като размерът му се определя по справедливост с оглед на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В дадени случаи ЕСПЧ може да приеме, че такова обезщетение не се дължи, а самото установяване на нарушението е достатъчно за да компенсира пострадалото лице.
В други случаи е възможно въобще да не се присъди обезщетение или да бъде присъдено по-ниско такова от действителните вреди. При определянето на размера на обезщетението съдът обичайно взема предвид стандарта на живот и икономическите условия в съответната държава, поради което присъдените обезщетения за аналогични нарушения, но допуснати в различни страни може да се различават. В ЕСПЧ съществува отдел, който консултира съставите във връзка с подходящия размер на присъдените суми по сходни дела и приема серия от подробни таблици с метод за изчисляване на неимуществените вреди във връзка с всяка разпоредба на ЕКЗПЧОС. Целта е не само да се осигури последователност на присъдените суми между отделните състави на съда, но и между отделните нарушени разпоредби на ЕКЗПЧОС. Тези таблици обаче не са задължителни за отделните състави на ЕСПЧ, като определянето на размера на обезщетението е от изключителната компетентност на съдебния състав.
Същевременно чл. 13 от ЕКЗПЧОС предвижда, че всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Такова вътрешно правно средство за защита по отношение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС представлява приетата със ЗИЗОДОВ, обнародван в ДВ бр. 98/11.12.2012 година. Преди приемането му са постановени решение от 10.05.2011 година на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото Димитров и Х. срещу България (жалби № 48 059/2006 и № 2708/2009) и решение от 10.05.2011 година на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото Ф. срещу България (жалба № 37 346/2005), в които е коментирано кога вътрешно правно средство за защита на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС би било ефективно. В § 130 от второто решение е посочено, че процесуалните правила, определящи разглеждането на такова искане трябва да съответстват на принципа на справедливостта, залегнали в чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС; правилата за разходите не трябва да поставят прекалено голямо бреме за страните по делото, когато искането им е оправдано; искането за обезщетение трябва да бъде разгледано в разумен срок. В тази връзка може да се обърне внимание за подлагане на проверката на тези искания на специални правила, които се различават от тези, които уреждат обикновените искания за обезщетение, за да се избегне риска, че ако бъде разгледано в съответствие с общите правила на гражданското съдопроизводство, средството за защита може да не е достатъчно бързо; размерът на компенсацията не трябва да бъде неразумен в сравнение със сумите, присъдени от ЕСПЧ по подобни дела. Във връзка с този критерий, трябва да се отбележи, че националните власти или съдилища са в по-добра позиция от ЕСПЧ при определянето на съществуването и количеството на имуществените вреди. Във връзка с неимуществените вреди, съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерната продължителност на производството ще доведе до такива вреди. Въпреки че в някои случаи продължителността на производството може да доведе до минимални неимуществени вреди или изобщо да не предизвика неимуществени вреди, националните органи или съдилища, занимаващи се с този въпрос ще трябва да обосноват решението си да присъдят по-ниска или никаква компенсация, като представят достатъчни причини, в съответствие с критериите, установени в съдебната практика на ЕСПЧ. В този контекст трябва допълнително да се отбележи, че презумпцията, че прекомерната продължителност на процедурата, ще причини неимуществени вреди се отнася както за физически лица, така и за юридически лица. Освен това компенсацията трябва да се изплати незабавно и като цяло не по-късно от шест месеца, считано от датата, на която решението, което я постановява е влязло в сила. С аналогично съдържание е и § 125 от първото решение. От това следва, че за да бъде ефикасно вътрешноправното средство за защита трябва да позволява при преценката дали е налице нарушение на защитавано от ЕКЗПЧОС право да прецени обстоятелствата за това въведени в практиката на ЕСПЧ, както и други такива, които биха били от значение с оглед на конкретния случай.
Подлежащите на преценка допълнителни основания могат да бъдат въведени както със законова разпоредба, така и по преценка на националния съд, като във всички случаи те не трябва да изключват или ограничават приложението на установените от ЕСПЧ обстоятелства. Такова е положението и при преценката на обстоятелствата, от които зависи дали да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди и за определяне на неговия размер. Що се отнася до размера на обезщетението за неимуществени вреди то той по скоро трябва да бъде преценяван с оглед на националното право, като се взема предвид икономическата обстановка и стандарта на живот в съответната страна. Изискването е обезщетението да не е от такъв размер, че да прави защитата на нарушеното право неефективна. ЕСПЧ е обявявал за такива присъдени от националните съдилища обезщетения, които са били в размер на 5 %, 10 % и 20-25 % от присъжданото от ЕСПЧ по аналогични случаи.
Съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ ЕКЗПЧОС е част от вътрешното право и има предимство пред нормите от вътрешното право, които и противоречат. Гарантирането на установените в Конвенцията права и свободи е предоставена на националните органи на договарящите държави, които разполагат със известна свобода, как да направят това, като изискването на чл. 13 от Конвенцията е предоставените от държавите вътрешноправни средства за защита да са ефикасни, т. е. ясни, достъпни и да могат реално да осигурят защитата на правата, Неосигуряването на това изискване води до нарушение на посочения текст на Конвенцията. Както се посочи по отношение на нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС такова вътрешноправно средство за защита е чл. 2б от ЗОДОВ. В чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При определяне на размера на обезщетението съдът ще трябва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл. 52 от ЗЗД.
Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението в конкретния случай, включително и тези установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определения размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави. Това важи и за случаите когато се присъжда по-ниско обезщетение от това, присъждано за България, но в този случай размерът на обезщетението не трябва да е толкова минимален, че на практика да е налице липса на обезщетение или пък такъв, че да го прави неефективно, съгласно практиката на ЕСПЧ. Във всички случаи националният съд е длъжен да изложи мотиви към решението си, в които да даде убедителен отговор на това, защо присъжда обезщетение в приетия от него размер. Във връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди в § 19 от 13.06.2013 година на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото А. А. Б. и други срещу България (жалба № 63 187/2010) по повод на предвидения в чл. 60а, ал. 3 от ЗСВ максимален размер на обезщетението за нарушение на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС от 10 000.00 лева е посочено: „Що се отнася до цитирания по-горе максимален размер на обезщетението, може да има ситуации, в които тази сума ще е по-ниска от сумите, присъждани като обезщетение от Съда. Посочената сума в размер до 5112.92 € изглежда достатъчна в светлината на решенията на Съда срещу България, касаещи продължителността на съдебното производство, за да компенсира адекватно неимуществените вреди, възникнали в по-голямата част от делата, свързани с прекомерна продължителност на производството в България. Освен това, ако се въведе ефективно съдебно средство за защита, без забавяне, както е предвидено от българските власти, съвкупността от нововъведените средства по принцип би била достатъчна, за да се осигури адекватно равнище на обезщетение във всички ситуации, тъй като законопроектът относно въвеждането на съдебно средство за защита не предвижда максимален размер на обезщетението“ .
Вж. Решение № 50280/11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV ГО на ВКС