адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ
доктор по гражданско и семейно право
ВЪПРОСИ
1. Относно цената на някои искове.
A) Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по иск с правна квалификация чл. 42 от Закона за наследството.
Б) Приложима ли е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне цената на исковете по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.
B) Подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск за собственост на имот с цена на иска под посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция, преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г./ размер, ако решението обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност над този размер.
2. Относно установителните и ревандикационните искове за собственост.
A) Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Б) Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно.
B) Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба.
Г) Необходимо ли е предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, за да се приложи нормата на чл. 17а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /ЗППДОбП (отм.)/.
3. Относно допустимостта на някои искове за собственост.
А) Допустим ли е установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.
Б) Налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба.
ОТГОВОРИ
1А. По въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по иск с правна квалификация чл. 42 ЗН.
Искът с правна квалификация чл. 42 ЗН е установителен иск с предмет действителността на завещателно разпореждане. Последното е едностранна сделка, която може да се отнася до цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя или само до определена негова вещ или вземане. В първия случай завещанието е общо /универсално/, а във втория – частно /завет/.
Съгласно чл. 44 ЗЗД по отношение на тази едностранна сделка следва съответно да се приложат правилата, касаещи договорите. Следователно, при определяне цената на иска за установяване нищожност на завещание следва да се прилагат правилата, предвидени за определяне на цената на исковете за нищожност на договори /чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/.
Когато предмет на завещанието е определен недвижим имот на завещателя, цената на иска с правна квалификация чл. 42 ЗН е равна на данъчната оценка на този имот към момента на завеждане на делото, а ако такава няма – на пазарната цена на вещното право /чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК/.
В случай че предмет на завещанието е определена движима вещ или облигационни права на завещателя, цената на иска с правна квалификация чл. 42 ЗН е равна на стойността на сделката, тоест на стойността на движимата вещ или облигационното право към момента на завеждане на делото /чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/.
Ако предмет на завещанието е цялото или дробна част от имуществото на завещателя /тоест, когато завещанието е общо/, искът с правна квалификация чл. 42 ЗН също е оценяем, тъй като имуществото на наследодателя представлява съвкупност от неговите имуществени права и задължения, които имат парична оценка. Поради това цената на иска с правна квалификация чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на общо завещание също се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК с оглед стойността на сделката – стойността на цялото имущество на наследодателя или на завещаната дробна част от това имущество към момента на завеждане на делото. Съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК цената на иска и в този случай, както и във всички останали случаи, следва да бъде посочена от ищеца. Ако най-късно до първото заседание по делото ответникът или съдът повдигнат въпроса за цената на иска с мотив, че има несъответствие на указаната цена с действителната, цената на иска по чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на универсално завещание се определя от съда приблизително, като впоследствие се изиска допълнителна такса или се връща надвзетата съобразно цената, която съдът определя при решаване на делото /чл. 70, ал. 3 ГПК/. В случай, че във връзка с решаването на спора не се е наложило и не са били събирани доказателства за конкретните вещи и права, включени в наследството, и за тяхната парична стойност, първоначално определената цена на иска, респективно събраната държавна такса остават непроменени.
Държавната такса по иска с правна квалификация чл. 42 ЗН се събира върху 1/4 от цената на иска.
1Б. По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне цената на исковете по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК /въпросът следва да се разбира: приложима ли е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне държавната такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/.
Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК въвежда изключение от общото правило на чл. 71, ал. 1 ГПК, че държавната такса се определя върху цената на иска като предвижда, че когато предметът на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска. Правото на собственост, съответно ограничените вещни права, са предмет на делото само при вещните искове- когато се иска от съда правото на собственост да бъде съдебно признато със сила на пресъдено нещо. Посочените в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК искове за установяване съществуването, унищожаването или развалянето на договор, имат за предмет облигационни, а не вещни права, поради което цената на тези искове се определя от стойността на договора. Стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК налага извода, че това правило е неприложимо при определяне на държавната такса по посочените в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК облигационни искове.
Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК, обаче, следва да се тълкува корективно, съобразно действителната воля на законодателя, като се прилага и за всички облигационни искове, при които цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК поради следното: Чл. 55, ал. 1, б. „б“ и „г“ от отменения ГПК предвиждаха, че цената на исковете за собственост, за сключване на окончателен договор и за съществуване, унищожаване и разваляне на договори за покупко-продажба на недвижими имоти е една четвърт от данъчната оценка, а ако няма такава – една четвърт от пазарната цена на имота. Новият ГПК възприе друг подход: предвиди, че цената на исковете за собственост е равна на данъчната оценка на имота, а държавната такса се събира само върху една четвърт от тази цена.
Съгласно стенограмата на Народното събрание от пленарни заседания на 19.06.2007 г. и на 21.06.2007 г. при обсъждане на проекта за ГПК на второ четене е било предложено разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК да бъде променена и в нея да се добави изразът „една четвърт“. Предложението е обосновано със съображения „да се запази действащият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим за определяне цената на иска, което е от значение за размера на държавната такса“. Посочено е, че от първоначално внесената редакция на чл. 69 ГПК „се получава неблагоприятния ефект – да се качи четири пъти основата за плащане на държавна такса и самият размер на държавната такса също да се качи четири пъти, което е неоправдано от гледна точка достъпност до правосъдието“. По съображения, че предложената промяна би довела до промяна на философията на новия ГПК по подсъдността на делата и обжалваемостта на решенията /които се определят от цената на иска/ е взето решение, вместо да се променя цената на исковете по чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК /като се намали от данъчна оценка на една четвърт от данъчната оценка/, да се създаде алинея 2 на чл. 71 ГПК като се предвиди, че държавната такса ще се събира върху една четвърт от цената на иска. Прието е, че по този начин исковете, таксувани по ГПК от 1952 г. с държавна такса върху една четвърт от данъчната оценка, ще бъдат таксувани по новия ГПК по същия начин, но без да се променя цената на исковете, която е от съществено значение за подсъдността им и за допустимостта на касационното обжалване на въззивните решения по тези искове съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 2015 г./. Формулирането на разпоредбата на ал. 2 на чл. 71 ГПК между двете четения на ГПК, обаче, се извършва по начин, който не отразява точната воля на законодателя, която е била да се запази действалият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим на държавните такси не само по исковете за собственост, а и по всички искове, които по отменения ГПК са били таксувани върху една четвърт от данъчната оценка на имота – предмет на иска или на договора.
1В. По въпроса подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск за собственост на имот с цена под посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 2015 г./ размер, ако решението обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност над този размер.
Преди изменението на ГПК със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 2015 г. касационното обжалване на решенията по делата за собственост бе ограничено само до въззивни решения с обжалваем интерес над 1000 лв. /от влизане в сила на ГПК през 2008 г. до изм. с ДВ, бр. 100 от 2010 г./ и с цена на иска над 5000 лв. /след изменението на ГПК с ДВ, бр. 100 от 2010 г./. От тази норма законодателят не бе предвидил изключения, нито с оглед формата на защита, нито с оглед предмета на делото, разширен чрез въведените от ответника възражения за прихващане или право на задържане. Тези възражения са защитни средства срещу първоначалния иск и макар че съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК също се ползват със сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от насрещния иск. Затова те зависят изцяло от съдбата на решението по първоначалния иск. Ако решението по първоначалния иск е било необжалваемо пред ВКС поради цена на иска под посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК размери, това решение няма да подлежи на касационно обжалване, включително и в частта по разрешените с него възражения за прихващане и право на задържане.
2А. По въпроса следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Искът за собственост по чл. 108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.
Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. Ако в хода на делото по предявен иск по чл. 108 ЗС не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита – за предаване на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни.
Независимо от диспозитива на съдебното решение, обаче, силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание.
Когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред.
Когато ищецът основава искането си за връщане на определена вещ на нищожен, унищожен или развален договор, постановяването на установителен диспозитив на решението не е необходимо, тъй като в тези случаи връщането на дадената в изпълнение на договора вещ се претендира не на основание чл. 108 ЗС, а на основание чл. 34 или чл. 55 ЗЗД като последица от уважаването на иска за нищожност, унищожаване или разваляне на договора.
2Б. По въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ да се преминава от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно.
Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно.
Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него материално субективно право. С петитума се сочи видът на търсената с иска защита- дали ищецът търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или търси още и осъждане или правна промяна. Изменение едновременно на основанието и на петитума на иска е недопустимо, защото променя изцяло предмета на делото, т.е. води до предявяване на нов иск. С оглед на това отговорът на поставения въпрос предпоставя отговор на въпроса дали при преминаването от осъдителен или установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск се променя едновременно основанието и петитума на първоначално предявения иск, тоест дали се променя изцяло предметът на делото.
Основанието на иска по чл. 108 ЗС е твърдяният от ищеца конкретен юридически факт, от който според него е възникнало правото му на собственост, а искането е да се признае съществуването на това право на собственост и да се осъди ответникът да възстанови неправомерно отнетото от собственика право на владение, като елемент от неговото право на собственост. Основанието на положителния установителен иск за собственост е същото, а искането е да се признае по отношение на ответника съществуването на това право на собственост на ищеца. Основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост, а искането е да се установи, че това право не е възникнало и не съществува. Изложените в исковата молба по отрицателния установителен иск за собственост фактически обстоятелства за право на собственост на ищеца, не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и не са част от предмета на делото по този иск, а само обосновават правния интерес на ищеца от предявяването на такъв установителен иск. Предмет на делото по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС и на положителния установителен иск за собственост е претендираното от ищеца право на собственост, докато предмет на отрицателния установителен иск е отричаното право на собственост на ответника. Дори и когато тези права касаят един и същ имот или движима вещ, те са различни, тъй като произтичат от различни юридически факти и имат различни титуляри.
Всяко право се индивидуализира чрез юридическия факт, от който се поражда, чрез своето съдържание и субектите на правоотношението, чиято активна страна е то. И при абсолютните права, каквото е правото на собственост, правото не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието му – юридическия факт, от който се поражда. В този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. гр. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Различният предмет на делото по тези искове обуславя различния предмет на доказване по тях, различното разпределение на доказателствената тежест /при осъдителния и положителния установителен иск тежестта на доказване на правото на собственост е за ищеца, а при отрицателния установителен иск е за ответника/, както и различните обективни предели на силата на пресъдено нещо на решението по тях /решението по осъдителния и положителния установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на правото на собственост на ищеца на посоченото от него основание, докато силата на пресъдено нещо на решението по отрицателния установителен иск има много по-широки обективни предели и друг предмет – обхваща всички основания за придобиване на правото на собственост от ответника/. Предвид различния предмет на делото на тези искове с преминаването от осъдителен или положителен установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск за собственост изцяло се променя предметът на делото, поради което това преминаване представлява сезиране на съда с нов иск и е недопустимо да бъде извършено чрез изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК.
Предвидената в чл. 214, ал. 1, изр. посл. ГПК възможност за преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно също не дава възможност по пътя на изменението на иска да се променя изцяло предмета на делото – касае се до възможност да се промени вида на търсената защита на претендираното субективно право, без да се променя основанието на иска. А както бе изложено по-горе, при преминаването от осъдителен или положителен установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск за собственост се променя както петитума, така и основанието на иска.
2В. По въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба.
Изменението на иска е предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск /при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание/ или до обективно съединяване на искове /при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание/.
При посочването на ново основание на иска за собственост наред или при условията на евентуалност с първоначално заявеното основание се стига до обективно съединяване /кумулативно или евентуално/ на два иска: искът за собственост, предявен на заявеното в исковата молба основание и искът за собственост, предявен на по-късно заявеното основание. Това обективно съединяване е допустимо, тъй като са налице както посочените в чл. 210 ГПК предпоставки за обективно съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство, така и предпоставките по чл. 214, ал. 1 ГПК за допустимост на изменението на иска: обективно съединените искове са насочени срещу един и същ ответник, подсъдни са на един и същ съд, подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство и при предявяването на втория иск се променя само основанието, но не и петитума на иска. Когато ищецът е претендирал да бъде признат за собственик на основание например покупко-продажба на имот и е прибавил в условията на евентуалност ново основание, например придобиване на собствеността чрез давностно владение, искането за защита (петитумът) е все същото: при установителния иск – да бъде установено правото на собственост на ищеца, а при осъдителния иск – да бъде установено правото на собственост на ищеца върху определен имот или движима вещ и ответникът да бъде осъден да предаде на ищеца владението върху този имот или движима вещ.
Изменение на иска чрез въвеждане на ново придобивно основание ищецът най-често предприема, след като се запознае с направените от ответника с отговора на исковата молба възражения. Да се приеме, че подобно изменение на иска е недопустимо, означава да се обезсмисли институтът на изменение на иска, чиято цел е субективното право на ищеца да получи в образувания вече исков процес защита, съобразена с действителното правно положение. Това би довело до повторно ангажиране на съда с нов исков процес, целящ да даде защита на същото субективно право по отношение на същия ответник, но на различно основание- резултат, който е несъвместим със задължението на съда да даде защита на твърдяното от ищеца субективно материално право (чл. 2 ГПК) и с изискванията за бързина и процесуална икономия на процеса, а и не на последно място – би натоварило ищеца с допълнителни разноски за водене на новото дело.
Не са пречка за допустимостта на това изменение на иска въведените в новия ГПК преклузии – за вземане на становище, за предявяване на възражения, за оспорване на истинността на документи, за предявяване на правата по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК и за посочване и събиране на доказателства. При допуснато от съда изменение на иска за собственост чрез предявяване при условията на евентуалност на ново основание на иска, както бе посочено по-горе, се стига до обективно съединяване на искове /предявяване на нов иск наред с първоначалния/, поради което ответникът ще има право на нов срок, в който да даде отговор срещу приетия за разглеждане нов иск и да посочи и ангажира доказателства във връзка с него.
2 Г. По въпроса необходимо ли е предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.).
Фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП (отм.), респ. в чл. 1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество. Текстът на цитираната разпоредба е ясен и не включва други елементи, освен горепосочените- не изисква извършването на други действия като „осчетоводяване“, „заприходяване в баланса“ и др. подобни, в зависимост от които да е поставено настъпването на вещно-транслативния ефект на този придобивен способ.
Правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) е уредено в разпоредбата на чл. 39, ал. 2, във връзка с чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г. (отм.) и представлява право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на държавата интерес. Съгласно чл. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 (отм.), върху предоставените им за стопанисване и управление имоти държавните организации имат право на владение, ползване и разпореждане в съответствие с предмета на своята дейност, с плановите си задачи и предназначението на имота. Предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавните предприятия се е извършвало с административни актове, с които при образуването на държавно предприятие е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност с оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с които след образуването на държавното предприятие допълнително са му преразпределяни и предоставяни държавни имоти за дейността. В рамките на възникнал гражданско- правен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни.
Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а от ЗППДОбП (отм.) придобивен способ, нито на който и да било друг придобивен способ. Заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице, не може да породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ /сделка, придобивна давност или др./. То може да има само непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие.
3А. По въпроса допустим ли е установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.
Според приетото в Тълкувателно решение № 1 от 07.10.1997 г. по гр. д. № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, тъй като искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск за собственост към минал момент, условие за допустимостта на този иск /както при всеки установителен иск/ е наличието на правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В случай че ищецът по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е подал заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ. в ДВ, бр. 13 от 2007 г. /до 12.05.2007 г./, правото му да иска от поземлената комисия /сега общинска служба по земеделие – ОСЗ/ издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено. В този случай, дори и искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Поради това в тази хипотеза ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с оглед на което този иск би бил недопустим.
3Б. По въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба.
Допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Подаването на молба за издаване и издаването в полза на ответника на констативен нотариален акт за собственост на основание чл. 587, ал. 1 или ал. 2 ГПК /въз основа на писмени документи или по обстоятелствена проверка/ е такова действие, тъй като с издаването на такъв нотариален акт се създава несигурност за правото на собственост на действителния собственик на имота и се нарушава неговото право пълноценно да упражнява правомощията си на собственик предвид възможността лицето, посочено в нотариалния акт за собственост, да се разпореди с имота. В този смисъл е Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС. На още по-голямо основание следва да се приеме, че такова действие е извършването на прехвърлителна сделка от несобственик /разпореждането с чужда вещ/, тъй като с това правно действие несобственикът в най-сериозна степен оспорва и отрича правото на собственост на действителния собственик, като конкретно отрича правомощието му да се разпорежда със собствената му вещ. В тази хипотеза, ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което би било процесуално неикономично. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост.
Обстоятелството, че в този случай приобретателят на чуждата вещ няма да има възможност да поиска конституиране на прехвърлителя като трето лице-помагач по делото и съответно по този начин няма да може да го обвърже от силата на пресъдено нещо на съдебното решение спрямо ищеца и задължителната сила на мотивите на решението спрямо себе си /чл. 223, ал. 2 ГПК/ не означава, че конституирането на прехвърлителя като ответник по иска наред с приобретателя ще препятства или затрудни възможността за осъществяване на правата на приобретателя при съдебното отстранение /евикцията/ на имота. Това е така, тъй като на първо място, правните последици на решението по предявения иск за собственост за прехвърлителя на чужда вещ спрямо ищеца по делото – действителен собственик на тази вещ – са едни и същи, независимо дали прехвърлителят е участвал в делото като ответник или като трето лице-помагач на страната на ответника. В първия случай между ищеца и прехвърлителя като ответник по делото ще е налице сила на пресъдено нещо на установеното със съдебното решение – чл. 298, ал. 1 ГПК. Във втория случай между ищеца и прехвърлителя като трето лице – помагач на страната на ответника постановеното решение ще има установително действие – чл. 223, ал. 1 ГПК, което по съществото си също е сила на пресъдено нещо. На второ място, конституирането на прехвърлителя на чуждата вещ като ответник по делото, а не като трето лице-помагач на страната на ответника – приобретател по сделката, няма по никакъв начин да препятства осъществяването на правата на приобретателя по евикцията, независимо че в този случай съдебното решение няма да има нито сила на пресъдено нещо между прехвърлителя и преобретателя на вещта, нито обвързваща сила на мотивите /чл. 223, ал. 2 ГПК/. Съгласно чл. 191, ал. 2 ЗЗД продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска. Разпоредбата изключва отговорността на продавача за съдебното отстранение на купувача на чужда вещ при наличието на две кумулативно дадени предпоставки: неучастие на продавача като страна по делото, образувано от действителния собственик, и незаявяване по това дело на основания, които биха могли да доведат до отхвърляне на иска. В случая, когато продавачът на чуждата вещ е участвал наред с купувача като ответник по делото, образувано от собственика на вещта за защита на неговото право на собственост, и като ответник е имал възможност да предяви всичките си възражения срещу иска /тоест, да заяви всички основания, които, според него, биха могли да доведат до отхвърляне на иска/, той не може да се освободи от отговорността за съдебното отстранение на купувача чрез възражение за зле воден процес. На трето място, останалите възражения на продавача на чужда вещ, които биха могли да препятстват или ограничат отговорността му за съдебно отстранение /например възражението, че по време на продажбата купувачът е знаел за правата на третите лица върху вещта или възражението, че в договора за покупко-продажба е уговорено, че продавачът няма да носи отговорност за съдебното отстранение – чл. 192, ал. 1 ЗЗД/ не представляват нито правоизключващи, нито правоунищожаващи, нито правопогасяващи, нито правоотлагащи възражения по предявения от действителния собственик на вещта иск за собственост, поради което, дори и да са били заявени от продавача на чуждата вещ по делото, по тяхната основателност не би имало произнасяне в съдебното решение. Следователно, по тези възражения /дори и да са били заявени/ не би се формирала нито сила на пресъдено нещо на решението, нито обвързваща сила на мотивите. Затова без правно значение за отговорността на продавача на чужда вещ за евикция по тези възражения би било дали продавачът е участвал в делото за собственост като ответник или като трето лице-помагач на купувача на вещта.
ИСКОВЕТЕ С ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ ЧЛ. 42 ЗН СА ОЦЕНЯЕМИ, КАТО СЪГЛАСНО ЧЛ. 69, АЛ. 1, Т. 4 ГПК ЦЕНАТА ИМ СЕ ФОРМИРА ОТ СТОЙНОСТТА НА ЗАВЕЩАНОТО ИМУЩЕСТВО. КОГАТО ЗАВЕЩАТЕЛНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ ИМА ЗА ПРЕДМЕТ ВЕЩНИ ПРАВА ВЪРХУ КОНКРЕТЕН ИМОТ, ЦЕНАТА НА ИСКА СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ РАЗМЕРИТЕ ПО ЧЛ. 69, АЛ. 1, Т. 2 ГПК. КОГАТО ЗАВЕЩАНИЕТО Е УНИВЕРСАЛНО, ПРИ ЗАВЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО ЦЕНАТА НА ТОЗИ ИСК СЕ ОПРЕДЕЛЯ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ОТ СЪДА СЪГЛАСНО ЧЛ. 70, АЛ. 3 ГПК. ДЪРЖАВНАТА ТАКСА ПО ТОЗИ РОД ИСКОВЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯ СЪГЛАСНО ЧЛ. 71, АЛ. 2 ГПК- ВЪРХУ ЕДНА ЧЕТВЪРТ ОТ ЦЕНАТА НА ИСКА. ВЪЗЗИВНО РЕШЕНИЕ, ПОСТАНОВЕНО ПО ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ НА ИМОТ С ЦЕНА ПОД ПОСОЧЕНИЯ В ЧЛ. 280, АЛ. 2 ГПК (РЕДАКЦИЯ ДВ, БР. 100 ОТ 2010 Г.) РАЗМЕР, НЕ ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ, ДОРИ АКО РЕШЕНИЕТО ОБЕКТИВИРА И ПРОИЗНАСЯНЕ ПО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ОТВЕТНИКА ЗА ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ НА ИМОТА ДО ЗАПЛАЩАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯ НА СТОЙНОСТ НАД ТОЗИ РАЗМЕР.
СЪДЪТ, СЕЗИРАН С ОСЪДИТЕЛЕН ИСК ПО ЧЛ. 108 ЗС, СЛЕДВА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ С ОТДЕЛЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ДИСПОЗИТИВ ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТТА НА ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ КЪМ ПАТРИМОНИУМА НА ИЩЕЦА. НЕ Е ДОПУСТИМО ПО РЕДА НА ИЗМЕНЕНИЕ НА ИСКА ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ПОЛОЖИТЕЛЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИЛИ РЕВАНДИКАЦИОНЕН КЪМ ОТРИЦАТЕЛЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК И ОБРАТНО. ДОПУСТИМО Е ПО ТОЗИ РЕД ИЩЕЦЪТ ПО ПРЕДЯВЕН ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ ДА СЕ ПОЗОВЕ ПРИ УСЛОВИЯТА НА ЕВЕНТУАЛНОСТ И НА ДРУГО ПРИДОБИВНО ОСНОВАНИЕ, РАЗЛИЧНО ОТ ПОСОЧЕНОТО В ОБСТОЯТЕЛСТВЕНАТА ЧАСТ НА ИСКОВАТА МОЛБА. ЗА ДА СЕ ПРИЛОЖИ НОРМАТА НА ЧЛ. 17А ЗППДОП (ОТМ.), НЕ Е НЕОБХОДИМО ПРЕДОСТАВЕНИЯТ ЗА СТОПАНИСВАНЕ ИЛИ УПРАВЛЕНИЕ ИМОТ ДА Е ЗАПРИХОДЕН НИТО В БАЛАНСА НА ДЪРЖАВНОТО ПРЕДПРИЯТИЕ КЪМ МОМЕНТА НА ПРЕОБРАЗУВАНЕТО, НИТО В БАЛАНСА НА ПРЕОБРАЗУВАНОТО ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО.
НЕДОПУСТИМ Е УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК С ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ ЧЛ. 14, АЛ. 4 ЗЗСПЗЗ, АКО В ПОЛЗА НА ИЩЕЦА НЕ Е БИЛО ПОДАДЕНО ЗАЯВЛЕНИЕ В СРОКА ПО ЧЛ. 11, АЛ. 1 ЗСПЗЗ ИЛИ НЕ Е БИЛ ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 11, АЛ. 2 ЗСПЗЗ ДО 12.05.2007 Г. НАЛИЦЕ Е ПРАВЕН ИНТЕРЕС ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ СРЕЩУ ЛИЦЕ, КОЕТО СЕ Е РАЗПОРЕДИЛО СЪС СПОРНИЯ ИМОТ ПРЕДИ ЗАВЕЖДАНЕТО НА ИСКОВАТА МОЛБА.
Така ТР № 4 от 2016 г. на ОСГК на ВКС