Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,
доктор по гражданско и семейно право
Ключови думи: такси, разноски, ТТР към ЗЧСИ, налагане на запор, вземания на длъжника, банкови сметки, чл. 79 ГПК, чл. 507 ГПК, чл. 508 ГПК.
Очертаване на ключовите въпроси
Спорният въпрос касае решаването на конфликта между интересите на взискателя, ЧСИ и длъжника в частната хипотеза на принудително изпълнение върху вземания на длъжника по банкови сметки. Те се развиват на плоскостта на две отделни правоотношения. Първото е процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ и възникващите права и задължения между тях в рамките на висящото изпълнително дело. Второто е материалното отношение между взискателя и длъжника по повод на дължимостта на таксите по ТТР към ЗЧСИ. Тази отговорност е част от общата отговорност за разноските по изпълнителното производство по чл. 79 ГПК. Тези две правоотношения между отделните лица са правно и логически свързани с оглед на изграждането на изпълнителния способ. Поради това те трябва да бъдат разгледани в едно неделимо цяло, като в центъра на анализа трябва да се постави въпросът за задължението за заплащане на дължимата такса.
Дали изпращането на запорно съобщение до банката в качеството й на трето задължено лице е първото същинско изпълнително действие по изграждане на фактическия състав на изпълнителния способ? Каква е разликата между „успешно“ и „неуспешно“ извършване на изпълнително действие по „налагане на запор“ по смисъла на т. 9 от ТТР към ЗЧСИ? В тежест на кое лице е гражданската отговорност за дължимата такса за извършване на това действие на ЧСИ, когато длъжникът няма открита банкова сметка?
На тези въпроси ще дам отговор в следващите редове на настоящата статия.
Изграждане на изпълнителния способ
Запорното съобщение при приложение на изпълнителния способ „Принудително изпълнение върху вземания на длъжника“ в хипотезата на вземания към банка надхвърля типичната правна същност на всеки един запор като обезпечителна мярка. Това изпълнително действие в конкретната хипотеза няма за цел единствено да подготви успешното осребряване на секвестируемо имущество на длъжника при реализацията на продан, каквато цел е налице например при проданта на движими вещи (чл. 465 и сл. ГПК), принудително изпъленение върху ценни книжа (чл. 515-516 ГПК), принудително изпълнение върху дял от търговско дружество (чл. 517 ГПК) и т. н. Запорът обаче се свързва и с пораждането на преки задължения за третото задължено лице – банката, която трябва в тридневен срок от връчването на запорното съобщение да съобщи на ЧСИ признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът, и готова ли е да го плати, има ли претенции от други лица върху същото вземане, наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции – чл. 507, ал. 1 ГПК. Законът не поставя специални изисквания спрямо вземането към момента на получаване на запорното съобщение. Без значение е дали то е изискуемо или неизискуемо, спорно или безспорно, условно или срочно.[1] Тоест, без значение е дали към момента на получаване на запорното съобщение от банката за нея вече е настъпил падежът на задължението за плащане на длъжника. Задължително е обаче към този момент да е налице поне открита банкова сметка, дори и в нея да липсват парични средства, за да може запорът да бъде наложен.
Ако липсват парични средства, запорът ще е наложен върху бъдещо вземане, което ще възникне при условие, че банковата сметка бъде захранена за вбъдеще. Едва тогава банката ще може да изпълни императивната заповед на ЧСИ в запорното съобщение и фактическият състав на изпълнителния способ ще бъде реализиран в цялост.
Ако вземането не се оспорва от банката и длъжникът има открита банкова сметка, тя трябва да уведоми ЧСИ, че запорът на вземането е наложен. При наличието на парична сума по сметката на длъжника, банката е длъжна да се подчини на императивната заповед на ЧСИ и да предаде дължимата сума, която да послужи за удовлетворение на взискателя – арг. от чл. 507, ал. 3 ГПК.
Тук могат да се направят два извода. Първо, гореизложеното представлява перфектната хипотеза на реализирания в пълнота изпълнителен способ. При нея е достатъчно да е налице открита банкова сметка на името на длъжника. В този случай запорът се счита наложен спрямо банката от деня, в който е получила запорното съобщение – чл. 450, ал. 3 ГПК. Второ, без значение е дали запорът ще се наложи върху съществуващо или бъдещо вземане на длъжника спрямо банката. Достатъчно е да е налице открита банкова сметка.
От тези изводи става видно, че изпращането на запорното съобщение от ЧСИ на банката е първият елемент от фактическия състав на изпълнителния способ. Вторият елемент е признаването на вземането от банката, което предполага най-малкото наличието на открита банкова сметка на името на длъжника. Третият елемент от фактическия състав е изпълнението от страна на банката. Това е преводът на секвестируемата парична сума по вземането, обект на принудителното изпълнение, по посочената сметка в запорното съобщение с титуляр ЧСИ.
Тук обаче трябва да се подчертае, че принудителното изпълнение ще е неуспешно само ако липсва банкова сметка на името на длъжника, без значение дали по нея има реални парични суми. От нейното наличие зависи дали запорът ще е наложен върху съществуващо или бъдещо вземане, или въобще ще липсва фактическа и правна възможност за налагане на запора.
Процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ
Изясняването на въпроса за правната същност на запора като част от фактическия състав на изпълнителния способ е съществено, доколкото трябва да се подчертае характерът на процесуалното задължение на взискателя за заплащане на таксите на ЧСИ в рамките на висящото изпълнително производство. Тяхното заплащане е за извършването на услуга[2] от ЧСИ, която се изразява единствено в задължение за спазването на определено поведение – facere. ЧСИ не се задължава за постигането на успешен резултат. В разглеждания случай задължението на ЧСИ се отнася единствено до предприемане на действията по изграждане на изпълнителния способ „Принудително изпълнение върху вземания на длъжника“. Без значение е дали предприетите действия са успешни или неуспешни и са довели до желания резултат. Единственото важно условие е те да бъдат предприети съобразно искането на взискателя, което е задължително за ЧСИ – арг. от чл. 426, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ. Изложеното се отнася по идентичен начин и в хипотезата на възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.
Горното води до извода, че на плоскостта на процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ, взискателят има правото да иска предприемането на действия по изграждане на изпълнителния способ и задължението за заплащане на съответната такса за тях, а ЧСИ има правото да получи дължимата такса от взискателя и задължението да предприеме поисканите изпълнителни действия. В това се изразява съдържанието на процесуалното отношение между тези две лица.
От изложеното става видно, че изпращането на запорното съобщение до банката никога няма характер на проучвателно действие на имущественото състояние на длъжника по смисъла на чл. 431, ал. 3 ГПК. Поради това няма как да се обоснове, че то трябва да се таксува от ЧСИ по т. 3 от ТТР към ЗЧСИ – 6 лв. с ДДС. То няма чисто информационна функция, която има за цел да осигури възможност за преценка дали е налице съществуващ обект на принудително изпълнение и дали е възможно даден изпълнителен способ да бъде приложен. То представлява първото изпълнително действие по изграждане на изпълнителния способ. Той дава достатъчно свобода на взискателя и ЧСИ, като дори не урежда задължение за проверка дали е налице обект за принудително изпълнение.[3] Това изпълнително действие надхвърля тази цел и това е една от съществените разлики с другите изпълнителни способи, например изпълнение върху недвижими имоти. Това води до извод, че при поискване от страна на взискателя или предприето изпълнително действие въз основа на възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ по налагане на запор на вземания на длъжника по банкови сметки винаги се дължи такса в размер на 18 лв. с ДДС съобразно т. 9 от ТТР към ЗЧСИ. По принцип тя трябва да бъде заплатена авансово от взискателя преди предприемане на изпълнителното действие по изпращане на запорното съобщение – чл. 80 ЗЧСИ.
Материалното отношение между взискателя и длъжника
Изложеното трябва да се съобрази и с диспозитива на т. 11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Ако взискателят не е внесъл авансово дължимата такса, ЧСИ я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса. Когато длъжникът не отговаря за тази такса, ЧСИ може да претендира плащането й от взискателя по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК, независимо от нейния размер. Изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него. Несъбирането от ЧСИ на авансово дължимата такса от взискателя съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 ЗЧСИ.
Става видно, че в хипотезата на изпратено запорно съобщение до банка, която уведомява впоследствие ЧСИ, че длъжникът няма открита банкова сметка и длъжникът няма вземане към нея – следователно въобще липсва обект на принудително изпълнение, т. 11 от посоченото ТР трябва да се обвърже логически с т. 6 от същото ТР, в която изрично е посочено, че длъжникът не отговаря за изпълнителните способи, които не са приложени.
Тук могат да се зададат два съществени въпроса. Те трябва да се отнесат на плоскостта не на процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ, а на плоскостта на материалното отношение между взискателя и длъжника по повод на отговорността за таксите в изпълнителното производство. Последното също се развива по време на висящото изпълнително дело, но тук вече ЧСИ не е страна. Характерът на правоотношението също е различен, поради което трябва да бъде изяснен.
Може ли въобще да се счита за „приложен“ изпълнителен способ при липсата на открита банкова сметка на името на длъжника? Трябва ли длъжникът да носи имуществена отговорност по чл. 79 ГПК за предприетите от ЧСИ изпълнителни действия в полза на взискателя спрямо несъществуващ обект на принудително изпълнение?
Отговорите и на двата въпроса трябва да са отрицателни. Трябва да се изходи от позицията, че взискателят има правото да иска от ЧСИ предприемането на действия по налагане на запори за вземания на длъжника по банкови сметки само с простото твърдение за тяхното съществуване и посочване на третото задължено лице, но в същото време тази свобода е балансирана от законодателя. Взискателят понася неблагоприятните последици от липсата на открита банкова сметка на името на длъжника. Това има имуществено измерение и се изразява в едноличното понасяне на тежестта относно дължимостта на таксите по т. 9 от ТТР към ЗЧСИ. Поради това взискателят трябва да понесе последиците от исканията си за налагане на запори на вземания към банки, в които длъжникът няма открити сметки и банката няма обективна възможност да изпълни задължението си по запорното съобщение – чл. 507 и 508 ГПК.
Този извод се налага и от даването на ясна представа, че отговорността на длъжника спрямо взискателя за разноските в гражданския процес е деликтна. В този смисъл е и р. № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Тя е особен вид обективна (безвиновна) отговорност. Този извод е приложим и в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ГПК.
Тези вземания за такси са вреда за взискателя, тъй като обременяват неговия патримониум. Принципът е, че гражданска отговорност се носи само при причинени вреди. Ако таксите са платени авансово от взискателя, те трябва да се възстановят от имуществото на длъжника. Тяхното заплащане от взискателя е вреда за него, защото намалява актива от имуществото му. Ако не са платени авансово, те отново обременяват патримониума на взискателя, тъй като той продължава да ги дължи на ЧСИ. И в този случай те са вреда, защото увеличават пасива от имуществото му и поради това той е изправен пред заплахата ЧСИ да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и да проведе принудително изпълнение срещу него.
Тук обаче трябва да се посочи, че вредата трябва винаги да е обвързана с противоправното деяние на длъжника. Как обаче трябва да обясним този елемент от фактическия състав на деликтната отговорност в конкретния случай? Той трябва да се постави на плоскостта на факта, че длъжникът е предизвикал образуването на изпълнителното производство. В светлината на деликтната отговорност на длъжника за таксите, това противоправно деяние трябва да се конкретизира в това, че длъжникът неоснователно задържа за себе си парични суми и отказва по доброволен път да ги предостави на ЧСИ. По аргумент от чл. 133 ЗЗД те трябва да послужат за удовлетворяване на законосъобразните интереси на взискателя, и то без значение дали вземането съществува или е бъдещо. Тоест, това е противоправно бездействие от страна на длъжника. Ако банкова сметка не е налице, тогава не може да се говори за неизпълнение на задължението на длъжника. Следователно няма да е налице противоправно деяние. За наличието на всички елементи на този фактически състав трябва да следи ЧСИ – арг. от т. 11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Причината за това е, че отговорността за разноските по чл. 79 ГПК се поражда в рамките на висящото изпълнително производство – това вземане на взискателя не е инкорпорирано в изпълнителния лист, неговият размер се определя от ЧСИ в постановлението за разноските, както и в разпределението по чл. 460 ГПК. Тоест, ЧСИ разполага както със законовите правомощия, така и с цялата информация и законови средства да прецени по обективни критерии в чия тежест са разноските за таксите по т. 9 от ТТР към ЗЧСИ, които са начислени при неуспешни опити за налагане на запори по чл. 507 ГПК. Ако тези актове са незаконосъобразни и преценката на ЧСИ е неправилна, тогава длъжникът има възможността да ги обжалва в законоустановените кратки срокове – вж. чл. 435, ал. 2 ГПК във вр. с. чл. 436, ал. 1 ГПК и чл. 462, ал. 2 ГПК във вр. с. чл. 463 ГПК. По този начин законодателят създава баланс между интересите на взискателя и длъжника, като държи сметка за принципите на законосъобразност, бързина и ефективност на изпълнителното производство.
Заключение
Действието по предприемане на налагане на запор се извършва с изпращането на запорно съобщение от ЧСИ до банката. За предприемането на това действие взискателят винаги дължи на ЧСИ такса съобразно т. 9 от ТТР към ЗЧСИ. При липсата на открита банкова сметка с титуляр длъжникът по изпълнителното дело не е налице обект на принудително изпълнение и длъжникът не носи отговорност за тази такса. Тя остава в тежест на взискателя.
В този смисъл е и приетото в Тълкувателно решение от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, в което е прието следното:
Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице – да извършва плащания на длъжника. Целта му е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане, за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от изпълнението. По отношение на третото задължено лице запорът се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и то придобива качеството на пазач по отношение на сумите. Процесуалната последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК. Затова запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“. За да може изпълнението по този способ да се насочи към определено вземане на длъжника, не е нужно същото да е изискуемо. Изпълнението, респективно запорът могат да бъдат насочени и върху вземания, които са условни, срочни, спорни и дори такива, изпълнението на които зависи от насрещна престация на длъжника. Вземането не съществува като факт от обективната действителност, поради което установяването му и правата върху него не може да бъде извършено чрез проверка, подобна на тази по чл. 465 ГПК за движимите вещи и по чл. 483 ГПК за недвижимите имоти. Затова при налагането на запора не се изисква предварителна проверка за това дали вземането действително съществува. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. Тази невъзможност обаче е обективна и се дължи на несъществуване на вземането, което не е следствие от поведението на длъжника или от извършени от него действия. Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил задължението си преди това или пък, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. По своето естество отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е деликтна, като е ограничена до размера на извършените в производството разноски и има обективен характер, тъй като за реализирането й не се изисква наличието на виновно поведение от страна на длъжника. Тази отговорност намира своето основание в това, че не изпълнявайки доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя в същото разноски. Тези разноски обаче трябва да са били във връзка с изпълнението и да са били необходими за принудителното реализиране на вземането. Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. В последния случай нереализираните изпълнителни способи се приравняват на такива, изоставени от взискателя. Длъжникът не може да носи отговорност и за разноските, които са направени във връзка с изпълнителни способи, насочени върху имущество, което не е съществувало в патримониума му към момента на предприемане на изпълнението, когато тази липса е обективна, т. е. не е вследствие на негово действие или поведение, което е непротивопоставимо на взискателя. В този случай изпълнителният способ няма да бъде реализиран поради обективни причини, стоящи извън поведението на длъжника. При липсата на поведение на длъжника, което да е станало пречка за реализирането на изпълнителния способ, което поведение е основание за възникването на отговорността на длъжника за разноски по изпълнението, на него не може да му бъде възложена отговорността за извършените от взискателя във връзка с нереализирания изпълнителен способ разноски, а същите следва да останат в тежест на извършилия ги, като в тази връзка са и т. 6 и т. 11 от ТР № 2/26.02.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Взискателят може да избегне извършването на тези разноски, ако извърши предварително проучване на имуществото на длъжника по чл. 431 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ, като пропускът това да бъде направено не може да се вмени във вина на длъжника. С оглед на горното, изпращането на запорно съобщение до банката представлява действие по налагането на запор, дори и в случаите, в които е върнато уведомление по чл. 508 ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в банката. От значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици. Поради това разпореждането на съдебния изпълнител за налагане на запор върху несъществуваща банкова сметка не може да се трансформира в действие по проучването на имущественото състояние на длъжника, независимо от това дали запорът е породил предвиденото в закона действие или не. Налице е изпълнително действие, за което длъжникът не носи отговорност за разноски.
[1] Вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 1081; Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство (курс лекции). Издателски център при РУ „А. Кънчев”, 2015, с. 283.
[2] В този смисъл по повод на съдебните такси – вж. Кучев, С. Съдебни такси. – ГСУЮФ, т. 74, 1981, № 3. Трудът е достъпен и на: http://www.sadebnopravo.bg/.
[3] Вж. изложеното от В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 1081.