Поставеният въпрос е във връзка с подсъдността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор, който има за предмет вещно право върху недвижим имот.
Всяка от страните по предварителния договор може съгласно чл. 19, ал. 3 ЗЗД да предяви иск за сключване на окончателен договор и в такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в сила. Въпросът на кой съд е подсъден този иск, когато договорът има за предмет вещно право върху недвижим имот, следва да бъде решен с оглед на особеното естество на същия иск.
Чрез иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД страната по предварителния договор упражнява правото да иска от другата страна да изпълни задължението си по договора и сключи окончателен договор. Предмет на иска в такъв случай е притежанието на ищеца да иска сключването на окончателен договор. Това показва, че искът е личен, а не вещен. За правилното определяне естеството на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД обаче е необходимо да се има предвид и ефектът, който законът дава на влязлото в сила решение по същия иск. По силата на установената от закона фикция окончателният договор се счита сключен с влизане на решението в сила. От това следва, че тогава, когато договорът има за предмет вещно право върху недвижим имот, същото се прехвърля с влизане на решението в сила.
Съдебното решение по този начин замества сключването на окончателен договор, който, ако страните сключеха без интервенция на съда, следваше да бъде извършен пред нотариуса или народния съд по местонахождението на имота. Прехвърлителното действие на влязлото в сила решение по тези искове е от решително значение за определяне подсъдността на същите искове. В тези случаи важат съображенията, които определят подсъдността на исковете за вещно право върху недвижими имоти – по местонахождението на имота. За тази подсъдност е от значение съображението за по-правилното изясняване на спора, което несъмнено ще бъде по-пълно тогава, когато доказателствата се събират от съда, където се намира имотът, отколкото от съда по местожителството на ответника, когато то не съвпада с местонахождението на същия имот. В полза на тази подсъдност е и необходимостта, установена с чл. 114 и 115 от Закона за собствеността, исковата молба и влязлото в сила решение по тези искове да бъдат вписани задължително по местонахождението на имота.
Поради горното трябва да се приеме, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор, който има за предмет вещно право върху недвижим имот, е подсъден на съда по местонахождението на имота.