Тълкувателно решение на ВКС: Постановлението за възлагане на имот не подлежи на отмяна по чл. 303 ГПК

С Тълкувателно решение № 6/2020 г. от 20.05.2022 г. по тълк. дело № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС реши: Не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижими имоти.

МОТИВИ:

При образуването с доклад на председателите на Гражданска и Търговска колегия е констатирано наличие на противоречива практика на двете колегии на Върховния касационен съд по посочения въпрос.

Според едното становище, съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 7/2014 год. на ОСГТК, на отмяна подлежат само актовете, които разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, поради което по отношение на възлагателните постановления, представляващи актове на съдебния изпълнител се прилага същият режим като при решенията, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител и те не подлежат на отмяна по реда на Глава ХХІV ГПК.

Другото становище е, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде прилагано разбирането, формирано с Решение № 90/1972 год. на ОСГК и ППВС № 2/1977 год. и те подлежат на отмяна по молба на участниците в изпълнителното производство. Аргументират се с това, че т.3 на ТР № 7/2014 год. касае решенията на окръжните съдилища по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, но не и самите възлагателни постановления, поради което извънредният способ за отмяна е допустим спрямо акта по чл.496 ал.1 ГПК.

Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище по следните съображения:

Отговорът на поставения въпрос предпоставя изясняване на същността на постановлението за възлагане като акт, с който приключва публична продан върху недвижими имот при индивидуално съдебно изпълнение.

Фактическият състав на публичната продан, като част от изпълнителния процес, включва няколко сукцесивно осъществявани елементи – изготвяне от съдебния изпълнител на обявление за проданта на имота по реда на чл. 487 ГПК, подаване на наддавателни предложения по чл. 489 ГПК, обявяване на постъпилите наддавателни предложения със съставяне на протокол от съдебния изпълнител, в който се вписват наддавачите и наддавателните предложения по реда на отваряме на пликовете /чл. 492 ГПК/, евентуално реализиране на незабавен явен търг, обявяването на купувач, плащането на цената, постановление на съдебен изпълнител за възлагане на имота на обявения за купувач. Публичната продан приключва с влизане в сила на възлагателното постановление. Предвид изложеното, следва да бъде споделено разбирането на процесуалноправната теория и на практиката за публична продан- като едностранен акт на принудително изпълнение на съдебния изпълнител, който има характеристиката на принудителна продажба. Този извод се налага поради това, че съдебният изпълнител действа като орган на принудително изпълнение, който прехвърля имота на длъжника независимо от неговата воля, правото на собственост се придобива след плащане на цената въз основа на влязлото в сила възлагателно постановление и публична продан не може да бъде развалена, поради евикция или скрити недостатъци.

Като акт на съдебния изпълнител, постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК. Нормата определя активната легитимация и основанията за обжалване. След като постановлението влезе в сила, публичната продан може да се оспорва по исков ред /чл. 496, ал. 3 ГПК/. Недействителността на публична продан може да се установява чрез самостоятелен установителен иск, чрез позоваване от ищеца, възражение от ответника в друго производство /т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС/, а трето лице, което твърди свое право на собственост върху имота- предмет на проданта, разполага с петиторна защита. Тези изводи произтичат пряко от действащата правна уредба, определяща обхвата на защита, даден от законодателя и очертаващ правните последици от проведена публична продан и съответно влязло в сила възлагателно постановление.

От изложеното се извежда, че възлагателното постановление е акт на несъдебен орган, овластен от закона само с правомощия по принудително удовлетворяване на установени по определен процесуален ред притезателни права, но не и с правораздавателни правомощия, поради което неговите актове не могат да бъдат приравнявани с тези, постигнати в резултат на упражняване на възложена на съда правораздавателна функция, с оглед съвсем различното им естество. Следователно, по отношение на тази категория актове аргументите за недопустимост на отмяната по реда на чл.303 ГПК, приложими към решенията, постановени по жалби срещу действията на съдебния изпълнител са относими на още по-голямо основание, т.е. след като решението по чл.435, ал.3 ГПК не подлежи на отмяна по реда на чл.303 ГПК, на още по-голямо основание на такава не следва да подлежи и самото изпълнително действие, законосъобразността, на което е предмет на такова решение. Правното естество на отмяната, чиято правна уредба в сега действащия ГПК не е променена, обуславя приложението на тълкувателния подход, използван в т. 2 ППВС № 2/1977 г., препотвърден и в Тълкувателно решение № 7/2017 г. по т.дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно който отмяната има за цел преодоляване на неправилно формираната сила на пресъдено нещо на съдебен акт, когато пораждането й е резултат на основанията по чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК и възстановяване висящността на исковото производство. Тази цел определя приложимостта на отмяната като извънреден способ за контрол по отношение на конкретни актове. От изложеното следва, че приложното поле на отмяната включва съдебни актове, характеризиращи се с конкретен правен ефект – сила на пресъдено нещо в трите му проявления /правоустановяващо, праворегулиращо и преклудиращо/. Следователно, за да бъдат относими към разглежданото производство, актовете трябва да бъдат постановени от съд, в правораздавателно производство и да пораждат сила на пресъдено нещо. Не е необходимо да има законово правило, което да установява посочените характеристики на актовете, конкретно да определя, като подлежащи на отмяна съдебни актове, ползващи се със сила на пресъдено нещо, тъй като този обхват на производството е обусловен от неговата цел, посочена погоре и се извежда по тълкувателен път.

Отмяната по реда на чл.303 и сл.ГПК не може да бъде универсален извънреден способ за контрол, който да се прилага по отношение на всеки съдебен акт, а в разглеждания случай дори спрямо акт, който не се постановява от съда, а от друг орган – съдебен изпълнител и не в правораздавателно производство, а в изпълнителен процес /чл. 422-чл. 529 ГПК/, тъй като нейните цели и функции я определят като извънреден способ със собствен обхват. Така се извежда и изключване на приложението на правилата на извънинстанционното производство към актове, извън посочените по-горе, включително и по отношение на постановлението за възлагане въпреки аргумента, че няма други средства за защита. Както бе разгледано вече, процесуалните средства, предвидени от законодателя за защита на правата на страните, участващи в публичната продан, както и на трети лица са достатъчно широк кръг от възможности и правните субекти, чиито интереси могат да бъдат накърнени от издаването на незаконосъобразно възлагателно постановление са обезпечени. Нормативната преценка на законодателя може да бъде разширена de lege ferenda, ако така уредените защити, бъдат преценени като недостатъчни, но предвид изложеното, това следва да бъде осъществено по законодателен, а не по тълкувателен път.

Производството по публична продан, чийто окончателен акт е постановлението за възлагане е част от изпълнителния процес и неговият обхват – обективен и субективен и цели, следва да се вземат предвид, когато се преценява ефективността на защитата на субективните права, която следва да бъде дадена, с оглед принципа за справедливост на процеса. Това изключва възможността тази преценка да се свежда до ефективност на защитата срещу отделното изпълнително действие, без да се търси отражението й върху изпълнителното производство като цяло. Затова и аргументът, заложен в практиката на състави на ВКС, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде споделено разбирането, формирано с Решение № 90/1972 г. на ОСГК и ППВС № 2/1977 г., съгласно което тя е универсално процесуално средство за преодоляване на липсата на друга процесуална възможност за защита, е несъответстващ на изложените характеристики на отмяната. Както бе посочено, производството по Глава ХХІV ГПК е специален извънреден способ с ограничен обхват за контрол на неправилни решения, лимитиран в изчерпателно изброени основания – чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК, засягащи единствено и само процесуални нарушения, чието отстраняване трябва да обезпечи законосъобразност на съдебния акт, чрез възстановяване висящността на производството и антиципиране на съдопроизводствените действия към минал момент с цел законосъобразното им провеждане. Антиципирането на производството в резултат на отмяната на неправилния акт и възобновяване на съдопроизводствените действия мотивира аргумента за недопустимост на отмяната по реда на чл.303 и сл. ГПК спрямо постановленията за възлагане, а именно – правните последици от допускане на отмяна по отношение на тези актове. Прилагането на отмяната би създало предпоставки за удвояване на контрола върху законосъобразността на атакуваното постановление на съдебен изпълнител, като освен възможността за обжалване по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, ще създаде възможност за отмяната му по реда на чл. 307 ГПК. При позитивен изход на процеса по чл. 307 ГПК, предвид неговите особености – възобновяване на действията пред съдебен изпълнител, при неограничените възможности за пролонгиране на производството назад във времето /сроковете по чл. 305 ГПК/, процесът пред съдебен изпълнител може да се върне към момент, в който изпълнителното производство е приключило или е във фаза, при която страната няма да има интерес от отмяната.

С оглед всичко изложено се налага извод, че постановлението за възлагане не е акт на съда, не се постановява в правораздавателно производство и няма ефектите на съдебно решение, поради което не следва да се включва в предмета на производството по Глава ХХІV ГПК.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Влезлите в сила постановления по чл. 496, ал.1 ГПК за възлагане на недвижим имот подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК, когато за молителя не съществува друг път за защита.

Съображенията са следните:

При разрешаване на поставения за тълкуване въпрос е необходимо да се изхожда от същността и целите на производството по отмяна, както и от спецификата на акта – постановление за възлагане, с който приключва публичната продан върху недвижим имот като способ за принудително изпълнение.

Отмяната е самостоятелно и извънинстанционно съдебно производство /процесуален способ/ за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения и други приравнени на тях актове, когато неправилността се дължи на изчерпателно изброени в чл.303, ал.1 и чл. 304 ГПК основания. Отмяната е въведена в ГПК с цел защита на страните срещу неправилността на съдебния акт и като гаранция за постигане на конституционно установената цел на съдебните производства /чл.121, ал.2 КРБ/, а именно установяването на истината в процеса, която цел се отнася до всички съдебни производства, уредени в процесуалните закони, а не само до исковото. Уредените в закона основания за отмяна по чл.303 и сл. ГПК сочат на съществували по време на процеса пречки за установяване на истината, които обуславят несъответствие на акта с обективната действителност. Такива са: фактическата или доказателствена непълнота по делото; престъпните обстоятелства, върху които е основано решението, установени по надлежния ред; постановлението на съд или друго държавно учреждение, впоследствие отменено; неправилното решение, постановено при обективен и субективен идентитет на спора с друг правен спор; нарушаването на правото за защита и правото на справедлив процес. Затова целта на производството по отмяна е производството да се възобнови и да бъде проведено след отстраняване на тези пречки. В закона липсва ограничение на подлежащите на отмяна съдебни актове само до тези, постановени в исков процес.

Принудителното изпълнение по ГПК има за цел удовлетворяване вземането на взискателя чрез предвидените в него изпълнителни способи, един от които е публичната продан на недвижим имот на длъжника. Поредицата от процесуалноправни действия на страните и на съдебния изпълнител в изпълнителното производство завършват с възлагане на имота. Така, чрез осребряване имота на длъжника се постига реално осъществяване на притезанието на взискателя, а с постановлението за възлагане правото на собственост се прехвърля на купувача. Постановлението за възлагане на имота представлява едностранен властнически акт на съдебния изпълнител, издаден в рамките на съдебния изпълнителен процес, който прехвърля недвижимия имот, независимо и въпреки волята на длъжника, в полза на определен купувач срещу определена цена. По разпореждане на закона – чл. 496, ал. 2, изр.1 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, т.е. публичната продан и нейният завършващ акт – постановлението за възлагане съставляват деривативен придобивен способ по чл. 77 ЗС.

При горните характеристики е явно, че постановлението за възлагане не представлява съдебно решение, разрешаващо правен спор със сила на пресъдено нещо, но то влиза в сила, обвързва страните, има транслативновещен ефект за правото на собственост и е изпълнително основание за предаване на владението. Като краен акт, с който приключва публичната продан на недвижим имот на длъжника и обективира придобивно основание, то е сравнимо със съдебно решение, което разрешава спор за собственост. Несъмнено постановлението засяга правната сфера на страните /длъжникът губи правото на собственост, купувачът го придобива, а взискателят губи обезпечението си, но може да се удовлетвори от цената/. Затова, ако е налице порок, произтичащ от някое от уредените в чл.303, ал.1 ГПК основания /престъпно действие на участник в процеса, нарушено право на участие на страната в делото и пр./ няма основание да се откаже на страната, засегната от порочното постановление за възлагане, възможността да поиска неговата отмяна, когато за нея липсва друг път, по който да защити правото си. При наличие на друг способ за защита отмяната е лишена от интерес.

Възможността за защита срещу порочните влезли в сила постановления за възлагане винаги е съществувала в исторически план и е била призната от съдебната практика. В Решение № 90 от 1.11.1972г. на ОСГК по гр.д. № 82/1972г. се приема, че действията на съдебния изпълнител във връзка с публичната продан на недвижим имот, включително постановлението за възлагане, могат да бъдат атакувани по реда на чл.231 ГПК/отм./, ако са налице предвидените в него условия за отмяна. В ППВС № 2/29.09.1977г. се приема, че наред с влезлите в сила решения на съдилищата, които се ползват със сила на пресъдено нещо, е допустима и отмяна на съдебни актове, макар те да не са решения, когато с тях се разрешават спорове за материално право и не съществува друг ред за тяхното изменяване или отменяване. Тази практика е създадена при действието на отменения Граждански процесуален кодекс, който предвиждаше възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител.

При сега действащата правна уредба на обжалване подлежат отделни изпълнителни действия, посочени в закона – чл.435, ал.1 и 2 ГПК. Постановлението за възлагане може да се обжалва само от конкретни лица и при лимитативно посочени основания: от лице, внесло задатък; от взискател, участвал като наддавач, без да дължи задатък; от длъжника при ненадлежно наддаване и възлагане на имота не по най-високата цена – чл. 435, ал.3 ГПК. Възможността за атакуване на постановлението по исков ред е сведена до две хипотези – при участие на лице, което не е имало право да наддава и при невнасяне на цената – чл. 496, ал.3 ГПК. Трето лице, което твърди, че с публичната продан е засегнато неговото право на собственост върху имота, разполага с петиторна защита. При тези твърде ограничени начини за защита, допускането на отмяната спрямо постановленията за възлагане дава възможност на страните да се освободят от обвързващата сила на тези влезли в сила актове, когато са засегнати от тежки пороци. Затова в приложното поле на отмяната, като единствен извънреден способ за защита срещу влезли в сила порочни актове, се включват и постановленията за възлагане, при наличие на един определящ критерий – невъзможност за защита по друг път. По този начин Върховният касационен съд осъществява спрямо тези актове вмененият му в чл. 124 от Конституцията на Република България върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите.

Допустимостта на отмяната спрямо постановленията за възлагане е необходима поради значимите гражданскоправни последици за правото на собственост върху недвижим имот, които те предизвикват. Правото на собственост е ценност, закриляна от Конституцията и от международноправните норми. Това право следва да получи защита когато в резултат на опорочено принудително изпълнение е издадено постановление за възлагане, с което е отнето правото на собственост от патримониума на длъжника. Разбира се, този способ съставлява изключение и за да се избегнат злоупотреби, прилагането му следва да се сведе до наистина тежки пороци, които са в конфликт с основните принципи на гражданския процес.

Усложненията на изпълнителното производство и на отношенията между страните, които биха възникнали при уважено искане за отмяна на постановление за възлагане на недвижим имот, не могат да бъдат мотив за избягване на отмяната. Проблемите могат да са различни в зависимост от това как се е развило изпълнителното производство след влизането в сила на постановлението за възлагане, удовлетворен ли е кредиторът, приключило ли е изпълнението или е все още висящо. Те подлежат на уреждане по предвидения в закона ред с оглед на конкретната фактическа обстановка.

Цялото тълкувателно решение е достъпно на следния линк: http://www.vks.bg/talkuvatelni-dela-osgtk/vks-osgtk-tdelo-2020-6-reshenie.pdf