Неимуществени вреди при незаконно обвинение в извършено престъпление – Адвокат от Пловдив - Адвокатска кантора "Ивайло Василев & партньори"

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

Ключови думи: неимуществени вреди, обезщетение, незаконно обвинение, престъпление, отговорност на държавата, права на човека, справедлив съдебен процес, разглеждане и решаване на делата в разумен срок, адвокат от Пловдив.

НОРМИ

Закон за задълженията и договорите

Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

Чл. 52. Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Закон за отговорността на държавата и общините за вреди

Чл. 2. (1) (Предишен текст на чл. 2, изм. – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г., изм. – ДВ, бр. 98 от 2012 г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък „Конвенцията“;
нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията;
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано;
налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено;
прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно;
изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер;
незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства.

(2) (Нова – ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., изм. – ДВ, бр. 7 от 2018 г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от съдебни актове по Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество.

(3) (Нова – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г., предишна ал. 2 – ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., доп. – ДВ, бр. 98 от 2012 г.) Исковете по ал. 1 и 2 се разглеждат по реда, установен в Гражданския процесуален кодекс.

Европейска конвенция за защита на правата на човека

чл. 6. 1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.
2. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.
3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права:
a) да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на
разбираем за него език;
b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;
c) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на
адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват;
d) да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелствуващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия;
e) да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда.

ВЪПРОСИ

За задължението на въззивния съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на иска?

По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди поради незаконно обвинение в неизвършено престъпление има ли значение, че по предвидения в закона ред вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧ)?

Кой е началният момент на забавата и от кога се дължат законни лихви върху обезщетението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 (преди т. 1) ЗОДОВ?

ОТГОВОРИ

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съдилищата трябва да посочат конкретно кои обстоятелства са взели пред вид и какво значение им отдават. В т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани, като извън тях могат да съществуват и други обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Съдът преценява релевантните обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на увреденото лице и в мотивите на решението формулира резултата от преценката. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд (напр. решение № 320/ 27.12.2016 г. по гр.д. № 2403/ 2016 г. IV-то Г, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО, решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/ 2013 г. III-то ГО и цитираните в него други). В случая значение имат и решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/ 2012 г., IV-то ГО, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО и решение № 230/ 04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/ 2016 г. IV-то ГО, в която е обсъдено значението на допуснатото от органите на наказателното производство нарушение на правото, защитено в чл. 6, § 1 КЗПЧ при определяне обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав я споделя. Извършеното от Върховния съд нормативно тълкуване в Постановлението има запазено, задължително за съдилищата действие (аналогия от чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а излагането на допълнителни мотиви е излишно.

Обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление включва и тези от нарушеното право на приключване на наказателното дело в разумен срок (чл. 6, § 1 КЗПЧ). Когато нарушението на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ е въведено като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи това обезщетение, съдът е длъжен да съобрази цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на увредения, да го отнесе към общовалидната значимост на засегнатите блага за всяко човешко същество и да отчете, че продължилото дълго, в неразумен период наказателно преследване предполага по-висок размер. Допустимостта на така предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обаче не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ: 1) проведен ред по глава трета „а“ от Закона за съдебната власт и 2) липса на споразумение в административното производство. Когато на незаконно обвинения вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди само поради нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ (с влязло в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ, с предложението на министъра на правосъдието по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ или със споразумение по глава трета „а“ ЗСВ), съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да зачете съответно силата на пресъдено нещо на решението (чл. 297 ГПК), включително времевите й предели, или направеното предложение по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, което обвързва държавата, без значение кой точно държавен орган я представлява или задължителното действие на постигнатото споразумение по реда на глава трета „а“ ЗСВ (чл. 60л ЗСВ). Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението за неимуществени вреди в глобален размер, а той е винаги по-висок от самостоятелно определения по съответния законов ред. Задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ или на постигнатото споразумение по глава трета „а“ ЗСВ, задължава съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да намали размера на глобално определеното от него обезщетение с вече определеното. Предложението по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, което незаконно обвиненият не е приел в приключилото административно производство, го задължава да определи глобалното обезщетение в по-висок размер от предложения от министъра на правосъдието, а констатациите в протокола по чл. 60 г ЗСВ не го обвързват (арг. от чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ).

Съгласно чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове на нейни органи и длъжностни лица. Върховният закон предвижда вземане за обезщетение в полза на всеки частно-правен субект, чиито права (имуществени и неимуществени) са засегнати от незаконен акт на държавните власти и на длъжностните лица при тяхната администрация. С влизане в сила на действащата Конституция (след 13.07.1991 г.) ЗОДОВ изгуби функцията си на опосредяващо звено между регулираните чрез него обществени отношения и принцип, произтичащ от основния закон. Такава функция той е изпълнявал при действието на Конституцията на НРБ от 1971 г., когато Законът е приет – с ДВ бр. 80/ 05.08.1988 г. Аргументът е от сравнителен анализ на чл. 56, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на НРБ от 1971 г. Чл. 56, ал. 1 КНРБ също е предвиждал отговорност на държавата да обезщети вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица, но ал. 3 на чл. 56 КНРБ е възлагала на обикновения законодател със закон да определи условията и реда за провеждането на тази гражданска отговорност. Съгласно чл. 5, ал. 2 от действащата Конституция, разпоредбите й имат пряко (непосредствено) действие, а чл. 7 КРБ съдържа необходимия юридически потенциал да е самостоятелен правен регулатор на визираните обществени отношения. Сравняването на предвиденото в чл. 7 К. с чл. 49 ЗЗД, а и с деликтните състави в ЗОДОВ, налага извода, че отговорността на държавата е обективна. За нея се прилага принципът на разпределение на риска, а фактическият й състав не съдържа виновното поведение на представения държавен орган или на длъжностното лице при неговата администрация. От друга страна, ЗОДОВ разпределя гражданските дела при разглеждането на съставите, предвидени в чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ, между административните и гражданските съдилища и определя особен, привилегирован ред за увредения частно-правен субект: изборна местна подсъдност, процесуална субституция на страната на ответника – чл. 7 ЗОДОВ, особени правила за държавните такси и разноските, за определяне отговорността на страните за разноските по делото – чл. 9а и чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ, а и задължително участие на прокурор, когато Прокуратурата на Република България не е надлежен ответник по иска – чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. Следователно при сега действащата Конституция самостоятелната (специална) правна регулация на ЗОДОВ се ограничава до компетентния съд и до процесуалния ред, по който следва да се ангажира отговорността на държавата в хипотезите на чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ.

Конституцията насища понятието „незаконен акт“ по смисъла на чл. 7 с широко съдържание. То включва не само задълженията на публичните власти към частно-правните субекти, предвидени в националното законодателство, но и онези, които произтичат от международните договори, ратифицирани и обнародвани по конституционен ред (чл. 5, ал. 4 КРБ), а след присъединяването на Република България към Европейския съюз – и от актовете на правото на Съюза (чл. 4, ал. 3 КРБ). Върховният закон придава на международния, наднационален правен ред, действащ на територията на Република България, предимство (примат) над нормите на вътрешното право, които му противоречат.

След ратифицирането и обнародването по конституционен ред на КЗПЧ (ДВ бр. 66/ 1992 г. и ДВ 80/ 92 г.), международният договор е част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 КРБ). С разширяването на материалния обхват на ЗОДОВ чрез новите състави по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 2б ЗОДОВ( ДВ бр. 98/ 2012 г.) законодателят няма за цел да насити понятието „незаконен акт“ със съдържание, различно от това, което произтича от чл. 7 КРБ, а държавата отговаря за вредите от нарушенията на държавните органи на правата и свободите, защитени в КЗПЧ. По делата по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 2б ЗОДОВ българският съд е национален, национална институция по смисъла на чл. 13 КЗПЧ, а сравняването на особените процесуални правила в ЗОДОВ с общите от ГПК, налагат извода, че тези дела се разглеждат по особения, облекчен ред на ЗОДОВ. Следователно чрез изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/ 2012 г. националният законодател изключи всяко съмнение, че частно-правните субекти, засегнати от нарушения на правата и свободите, защитени от чл. 5, § 1 – 4 и чл. 6, § 1 КЗПЧ, допуснати от държавните органи и длъжностните лица при тяхната администрация, разполагат с ефикасно вътрешно-правна средство за защита, а Българската държава удовлетворява изискването по чл. 13 КЗПЧ.

Отделните материално-правни състави в ЗОДОВ, особеният ред, по който съдилища ги разглеждат, представянето на държавата от различните нейни органи и длъжностни лица, не само при допуснатите нарушения, но и в производствата по тези дела, разделението, което съдебната практика извършва на исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, включително при ангажиране на гражданската отговорност на държавата, са без значение за основанието (материално-правните предпоставки), които пораждат тази обективна отговорност (чл. 7 КРБ, а и чл. 4 ЗОДОВ). Тя е длъжна да обезщети всички имуществени и неимуществени вреди на частно-правните субекти по причина на незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностните лица, включително онези, които са допуснали органите, посочени в съставите на ЗОДОВ. За определяне размера на обезщетението е от значение цялостното засягане на имуществената и неимуществената сфера на увредения частно-правения субект.

Когато наказателно преследване се е оказало незаконно, а е продължило в дълъг, неразумен срок, за задължението на държавата да обезщети всички неимуществени вреди, понесени от незаконно обвиненото лице, е без значение, че обективната отговорност на държавата е предвидена в различни състави – в чл. 2, ал. 3, т. 1 ЗОДОВ, но и в чл. 2б ЗОДОВ. Когато органите на наказателното производство са нарушили правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ от увреденото лице не се изисква да изчаква наказателното дело да приключи, за да упражни правото си на иск по чл. 2б ЗОДОВ. Още повече, че отговорността на държавата за вредите от това нарушение не произтича от незаконността на поддържаното обвинение. Когато обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ обаче е било присъдено самостоятелно, осъдителното решение установява релевантните обстоятелства за загегнатата неимуществена сфера (на обвиняемия), настъпили до приключване на съдебното дирене пред онази инстанция, пред която последно законът допуска събирането на доказателства. Когато наказателното дело е приключило с влязъл в сила акт, установящ незаконността на наказателното преследване, от увреденото лице не се изисква да претендира обезщетението, което държавата му дължи, за всички вреди по причина на незаконното обвинение, а да не упражни самостоятелното вътрешно средство за защита, само поради нарушеното негово право по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Тогава обаче незаконно обвиненият следва да заяви самостоятелната си претенция първо по реда в глава трета „а“ ЗСВ, а иска по чл. 2б ЗОДОВ – след изчерпване на административната процедура и непостигнато в нея споразумение (чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). Постигнатото споразумение по глава трета „а“ ЗС е със задължително действие в отношенията между незаконно обвинения и държавата, а законът не допуска след това той да търси по съдебен ред друго, самостоятелно обезщетение за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ (чл. 60л ЗСВ). Когато по реда в глава трета „а“ ЗСВ министърът на правосъдието е отказал изплащане на обезщетение или го е определил, но предложението за споразумение не е прието, незаконно обвиненият избира дали да предяви иска по чл. 2б ЗОДОВ и да претендира обезщетение само за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ или да предяви иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и да претендира обезщетение за всичките засегнати неимуществени права.

Когато след приключване на наказателното производство незаконно обвиненият е предявил директно иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, без да е потърсил самостоятелна защита на вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ, допустимото сезиране на съда не е обусловено от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. По административния ред в глава трета „а“ ЗСВ е допустимо да се заяви само претенцията за вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ, но не и за всички вреди от незаконното обвинение.

Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението за неимуществени вреди в глобален размер, като съобразява цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на незаконно обвинения и общовалидната значимост, които засегнатите неимуществени блага имат за всяко човешко същество (чл. 52 ЗЗД). Той е длъжен да съобрази, че дългият, продължил над разумния, период на наказателното преследване предполага по-висок размер на обезщетението, но и да зачете последиците на влязлото в сила осъдително решение по чл. 2б ЗОДОВ, ако такова е постановено (чл. 297 ГПК), респ. на споразумението с министъра на правосъдието, ако такова е постигнато по глава трета „а“ ЗСВ (чл. 60л ЗСВ), респ. определеното обезщетение в процедурата по глава трета „а“ ЗСВ, ако е иницирана, но предложението на министъра на правосъдието незаконно обвиненият не е приел. Производството за определяне отговорността на държавата за нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ е единно, а е без значение кой държавен орган я представлява в различните фази, предвидени във вътрешното ни право – в административната и в съдебната (така решение № 76/ 11.04.2016 г. по гр.д. № 5721/ 2015 г. ВКС, Трето ГО). Незаконното обвинение засяга не само правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, но и неимуществените права на незаконно обвинения, които намират конституционното си основание – напр. неприкосновеност на личния живот, непосегателство върху честта, достойнството и доброто име (чл. 32 КРБ), на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ) и други в зависимост от конкретния случай. Поради това съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението в глобален размер, всякога по-висок от вече определения по съответния (различен) законов ред само поради допуснатото нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ, респ. на споразумението по чл. 60л ЗСВ задължава съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да намали размера на глобалното обезщетение с това, което вече е било самостоятелно определено. Предложението по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ го задължава да определи размера на глобалното обезщетение в по-висок размер от вече определения с предложението на министъра на правосъдието по глава трета „а“ ЗСВ, а констатациите в протокола по чл. 60г ЗОДОВ не го обвързват. Аргументът е от буквалния прочит на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и поради това, че неприетото предложение изразява несъгласието на незаконно обвинения с предложението, включително с констатациите по протокола.

Началният момент на забавата и дължимостта на законните лихви върху вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е от влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление (т. 4 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС). Когато с исковата молба по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ се претендират законните лихви върху обезщетението за неимуществени вреди и искът е основателен, съдът ги присъжда от датата, на която оправдателната присъда е влязла в сила, а не от исковата молба.

В своята практика Върховният касационен съд приема, че претенцията за законната лихва върху обезщетението при иск за ангажиране на деликтна по характера си отговорност е допустимо заявена, а когато искът е основателен – съдът присъжда законните лихви от началото на забавата, стига ищецът да претендира обезщетението (главницата), ведно със законните лихви или да се е позовал на законните (на материалните правоувеличаващи) последици от предявения иск (например решение № 1/ 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/ 2010 г., решение № 153/ 02.06.2015 г. по гр.д. № 6735/ 2014 г., решение № 309/ 04.06.2013 г. по гр.д. № 1354/ 2012 г., все на IV-то ГО, както и много други). За допустимостта на акцесорната претенция в практиката си Върховният касационен съд не изисква ищецът да сочи размер и да внесе държавна такса. Практиката е константна, а повдигнатият трети въпрос не изисква настоящият състав да обсъжда материалните и/ или процесуалните причини, които налагат по различен начин да се третира допустимото заявяване на материално-правните (правоувеличаващи) последици на иска за деликтната по характера си отговорност от всички останали за лихвоносни вземания. За отговора е достатъчно да се посочи, че: 1) отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е обективна, но останалите й характеристики (материално-правните предпоставки) я определят като деликтна, а не договорна отговорност; 2) в т. 4 от ТР № 3/ 22.02.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС прие, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ (чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВГ – в първоначална редакция на текста и наименование на закона) датата на влязлата в сила оправдателна присъда е начална за забавата и 3) тълкувателните решения са задължителни за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).

Така Р. № 42 от 01.07.2019 г. на ВКС