ВЪПРОСЪТ ПРЕД ВКС
Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13? Може ли да запази договора като неутрализира неравноправния характер на тези клаузи, или следва да прогласи целия договор за нищожен?
ОТГОВОРЪТ НА ВКС
За да се отговори на поставените въпроси, на първо място следва да се прецени дали неуговорена индивидуално клауза, включена в договор за кредит между продавач/доставчик и потребител, съгласно която е предоставена парична сума в чуждестранна валута, която трябва да бъде върната в същата тази валута, независимо от колебанията на курса й спрямо националната или резервна валута, попада в обхвата на член 4, § 2 от Директива 93/13.
В своята значителна по обем практика, формирана по повод отправени от националните съдилища запитвания във връзка с тълкуване на Директива 93/13, приложима към договори за кредит между продавач/доставчик и потребител, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, съдът на ЕС е разяснил, че клаузите, отнасящи се до валутния риск, следва да бъдат разглеждани като група уговорки, която определя основния предмет на договора, т. е. това са клаузи, определящи основните престации по договора, които сами по себе си го характеризират и описват съотношението цена/качество на доставените стоки или услуги. Обратно клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „предмет на договора“. Това тълкуване е обективирано в решение по съединени дела С-776/19 – С-782/19, т. 56 и 60; решение по дело С-26/13, т. 49; решение по дело С-118/17, т. 48 и т. 52; решение по дело C-186/16, т. 38; решение по дело С-51/17, т. 68; определение по дело С-117/23, т.27 и т. 45 и др.
Член 4, § 2 от Директива 93/13 повелява, че клаузите, които определят основния предмет на договора, не подлежат на преценка от съда относно техния неравноправен характер. Разпоредбата се основава на идеята, че същественото съдържание на договорните отношения (essentialia negotii) по принцип не трябва да се засяга от външна намеса, и по-специално от намесата на съда. Условието за ненамеса на съда обаче е тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език. При тълкуване на сочената разпоредба от Директива 93/13 СЕС е подчертавал, че заложеното в нея изискване не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а то следва да се тълкува разширително, предвид факта, че потребителят е по-слабата страна в договорната връзка /така решение по съединени дела С-229/19 и С-289/19, т. 50; решение по дело С-125/18, т. 50; решение по съединени дела С-776 – С-782/19, т. 63; решение по дело С-186/16, т. 45; решение по дело С-26/13, т. 71 и 72; решение по дело С-348/14, т. 52; определение по дело С-117/23, т. 29, т. 30 и т. 31 и др./. Това означава, че когато става въпрос за клауза, която е част от договор за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, предвиждаща кредитът да бъде погасяван чрез вноски в същата валута, средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, трябва да може да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху собственото си финансово състояние. Националният съд, сезиран със спора, следва да отчете всички обстоятелства около сключването на договора за кредит /напр. съдържанието на рекламни материали и обема сведения, предоставените преди сключване на договора – решение по дела C-776/19—C-782/19, т. 66; решение по дело С-186/17, т. 51; решение по дело C-51/17, т. 75/ и да провери дали в разглеждания случай потребителят е бил уведомен за всички обстоятелства, които могат да имат отражение върху обхвата на неговия ангажимент, като му позволят по-специално да изчисли общата цена на своя кредит и да отчете рисковете при драстично обезценяване на законното платежно средство в държавата по своето местожителство или седалище, т.е. реалните измерения на риска, на който се излага през целия срок на договора. Макар средният потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, по принцип да е в състояние да схване, че обменният курс търпи колебания, които могат да са във възходяща посока, но могат да са и в низходяща такава, той трябва да бъде осведомен от доставчика за икономическия контекст, в който се сключва договора, и който има потенциала да даде отражение върху колебанията на обменните курсове в дългосрочен план, доколкото потребителят не притежава експертната компетентност. Според СЕС не следва да се считат за прозрачни договорни клаузи, които са сключени при наличие на информация, основаната на хипотезата, че курсът на чуждестранната валута спрямо валутата на изплащане /валутата, в която кредитополучателят получава своите доходи/, ще се запази относително стабилна през целия срок на договора /решение по съединени дела С-776 – С-782/19, т. 74/. Потребителят не носи тежестта да докаже ясния и разбираем характер на договорна клауза по смисъла на чл. 4, § 2 от Директивата /решение по обединени дела С-776/19 – С-782/19, т. 89/.
В т. 47 от постановеното по преюдициалното запитване на Апелативен съд София определение по дело С-117/23 г. СЕС разяснява, че, ако установи непрозрачност на клаузите относно валутния риск, които представляват основния предмет на договора, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 и дали, въпреки изискването за добросъвестност, те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност /в този смисъл и решение по дело С-118/17, т. 49/. Това означава съдът да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя и му предостави цялата относима информация, продавачът/доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с описаните клаузи, включително при индивидуални преговори, при положение, че валутният риск за продавача/доставчика е ограничен, а рискът за купувача е неограничен. Преценката за добросъвестност на продавача/доставчика следва да отчита неговата експертна компетентност, която му дава възможност да предвиди бъдещи драстични колебания в обменния курс на чуждестранната валута и свързания с това риск, агресивната реклама на предлагания кредитен продукт, заложената по-ниска възнаградителна лихва по типовите договори за кредит и др. Решаващият съд следва да извърши преценката относно неравноправния характер на дадена договорна клауза към момента на сключване на договора, но при отчитане на всички обстоятелства, които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като такава клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. В заключение СЕС е идентифицирал клаузите, възлагащи валутния риск върху потребителя, като неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 /така решение по дело С-84/19; решение по дела С-222/19 и С-252/19, т. 93; решение по дело С-186/17, т. 57; решение по обединени дела С-776/19-С782/19, т. 96, 98, 100/.
Разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13 задължава държавите членки да транспонират в тяхното национално законодателство правилото, че неравноправните договорни клаузи, сключени между потребители и продавачи или доставчици, не са обвързващи за потребителите, т. е. съдът не следва да ги счита приложими /решение по съединени дела С-80/21-С-82/21, т. 58/. В постановените от него актове СЕС посочва, че чл. 6, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на решаващия съд да допълва договор като измени съдържанието на отделна негова клауза – например премахвайки единствено елементи от нея, които я правят неравноправна /решение по съединени дела С-70/17 и С-179/17, т. 53; решение по дело С-19/20, т. 67; цитираните от касатора решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 59; решение по дело С-212/20, т. 70 и 71, решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-118/17, т. 46; решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, т. 60 и др./. Националният съд би могъл да премахне елемент от неравноправна клауза, само ако този елемент представлява договорно задължение, отделно от останалите уговорки, чийто евентуален неравноправен характер може да бъде предмет на индивидуализирана проверка. Конкретно, когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер и обстоятелството, че представлява основен предмет на договора, води до недействителност на договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, чл. 6, § 1 от Директивата не допуска този договор да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора, или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение по дело С-705/21, т. 41/. В решенията на СЕС е изведено разбирането, че, ако се допусне националният съд да изменя или допълва договорите с цел да неутрализира включените в него неравноправни клаузи, ще се стигне до засягане на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел – да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо /решение по дело С-19/20 т. 69; решение по дело С-212/20, т. 69; решение по дело С-26/13, т. 79; решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 60; определение по дело С-117/23, т. 55/. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобиколят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата.
Принципът, прокламиран от Директива 93/13, е, след премахване на неравноправните клаузи, договорът да продължи да се изпълнява, ако това е възможно съгласно нормите на вътрешното право на държавите членки. В случай, че това е невъзможно и неравноправните клаузи съставляват основния предмет на договора, съответно недействителността им влече недействителност на целия договор, съдът, прилагайки обективен критерий, следва да обяви тази недействителност на потребителя, както и нейните последици. Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени /решение по дело С-645/22, т. 31/. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен също не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност.
Следва да се има предвид, че защитата, която Директивата предоставя, не е абсолютна. Когато съдът установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността й или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение /решение по дело C‑472/11, т. 23, 27 и 35; решение по дело С-260/18, т. 53; решение по съединени дела С-80 – С-82/21, т. 73/. Директива 93/13 не стига чак до превръщане в задължителна на защитната система срещу използването на неравноправни клаузи от продавачите/доставчиците. Ето защо, ако потребителят предпочита да не се позовава на тази защитна система, тя не се прилага.
В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, той /съдът/ може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право, или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните, за която се предполага, че има капацитета да възстанови равенството между тях /решение по дело С-260/18, т. 48; решение по дело С-705, т. 42, т. 50, и решение по дело С-472/2020 г./. Сочената разпоредба обаче не следва да е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от недействителността на правната сделка да се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите /решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-321/20, т. 43/. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. Както беше посочено по-горе, изключване действието на неравноправните клаузи, които налагат плащане на суми, съответно обявяване на целия договор за недействителен, пораждат реституционен ефект по отношение на тези суми /решение по обединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, т. 54, 58, 60, 62, 63/. Ето защо, при недействителност на договора, липса на изразена воля от потребителя за неговото запазване и липса на диспозитивна норма, която да приложи, съдът, констатирайки недействителността и преди да я прогласи, трябва да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, като например насърчи страните да водят преговори при предварително определени от него рамки, така че те да установят действителното равновесие между правата и задълженията си /решение по дело С-269, т. 42; решение по дело С-6/22, т. 61/.
Моментът, от който настъпват последиците на обявената недействителност, зависи изключително от националното право, стига то да има съответствие с правилото, че установяване на недействителността трябва да води до връщане на потребителя в положението, в което той би се намирал, ако обявената за недействителна клауза изобщо не съществуваше. В най-общ план СЕС разяснява, че обявяването на договор за недействителен има реституционен ефект и всяка страна дължи на другата това, което е получила без основание /решение по дело С-472/20, т. 50 и 55; решение по дело С-705/21, т. 39/, т. е. отношенията между страните се разрешават на принципа на неоснователното обогатяване. В този случай при договорите за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, банката ще има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със законната лихва от поканата за връщане /решение по дело С-520/21, т. 84, вкл. т. 64 от заключението на генералния адвокат/, а потребителят ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума.
Изложеното дотук мотивира настоящия състав на съда да даде следните отговори на поставените правни въпроси : При релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, ако съдът, след прилагане на обективен подход и при извършена служебна проверка, прецени неравноправност на сочените клаузи, той следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да приложи диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може, с цел да запази действителността на договора, да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка.
Така Решение № 50011/26.11.2024 г. по т.д. № 1060/2022 г., I ТО на ВКС