Адвокат д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com
Договорът за прехвърляне на дружествени дялове, регламентиран с чл. 129 ТЗ е особен вид договор, поради различния обхват на действието му в отделни негови части.
В частта за прехвърляне на дружествените дялове, той има действие не само за страните по него, а и за третото неучастващо лице – дружеството с ограничена отговорност. Ако приобретателят е съдружник, бива увеличен обема на членствените му права пропорционално на придобитите дялове. Ако не е съдружник, при сбъдване на изискването по, ал. 1 предл.2 на чл. 129 ТЗ, той придобива членствени права в дружеството, съответстващи на прехвърлените му. За дружеството възниква задължението да отрази промяната в дружествения договор и търговския регистър – чл. 119, ал. 2 вр.чл. 115 т. 3 ТЗ. Прехвърлителната част на договора е негова съществена част, индивидуализираща и типизираща сделката – essentialia negotii.
В частта за цената, съдържанието на договора е несъществено – accidentalia negotii. Това е така, поради обстоятелството че това не е нито индивидуализиращ, нито типизиращ белег на сделката, доколкото няма пречка тя да бъде и безвъзмездна. В частта за престацията на приобретателя или липсата и (възмездност/безвъзмездност), договорът по чл. 129 ТЗ има действие само между страните, но не и за дружеството, както е в прехвърлителната част. Това не е същински/задължителен елемент от фактическия състав на прехвърлянето, а облигационна последица от съгласието за прехвърляне на дружествени дялове. Т.е. евентуалното неизпълнение на задължение за плащане на цената не рефлектира пряко върху правната сфера на дружеството, което е приело и вписало промяната, а само върху имуществената сфера на прехвърлителя. Такова действие спрямо дружеството би имала евентуалната недействителност на сделката или развалянето и, като след отпадане на облигационното действие по съответния ред, за него би възникнало задължението да отрази промяната в дружествения договор и регистъра.
Преди всичко, следва да се отбележи, че принципно правилно е становището на въззивния съд, че договорът по чл. 129, ал. 2 ТЗ не материализира търговска сделка и по отношение на нея чл. 293 ТЗ е неприложим. Законодателят е разглеждал този договор като единен, поради което е въвел и общо изискване за писмена форма с нотариална заверка на подписите.
С оглед направеното по-горе разграничение между същественото и несъщественото съдържание на сделката, би следвало да се прецени и въведеното от законодателя изискване за форма на договора по чл. 129, ал. 2 ТЗ. В съществената, прехвърлителната част на този договор, писмената форма с нотариална заверка на подписите е условие за действителност (ad solemnitatem), а в несъществената част за цената – условие за доказване (ad probationem).
Дали в частта за цената, формата на сделката е условие за нейната действителност или е условие за доказване, е от съществено значение при преценката дали в тази част е налице симулативност или не. Т.е. дали материализираното в договора съгласие за цената е привидно и действително съвпадналите си (прикрити) волеизявления са за цена, различна от обявената. В случай, че формата е ad probationem, прикритата сделка, би породила действие и всяка от страните би могла да се позове на неизпълнението и.
ПИСМЕНАТА ФОРМА С НОТАРИАЛНА ЗАВЕРКА НА ПОДПИСИТЕ ВЪВЕДЕНА С РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 129, АЛ. 2 ТЗ Е УСЛОВИЕ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ САМО НА ПРЕХВЪРЛИТЕЛНОТО ВЕЩНО ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОРА И ВПИСВАНЕТО МУ В ТЪРГОВСКИЯ РЕГИСТЪР. ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОБЛИГАЦИОННИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ЗА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ПО ЧЛ. 129, АЛ. 2 ТЗ, ПРЕДВИДЕНАТА ОТ ЗАКОНА ФОРМА Е УСЛОВИЕ ЗА ДОКАЗВАНЕ.
Така РЕШЕНИЕ № 25 ОТ 10.06.2016 Г. ПО Т. Д. № 3113/2014 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС