Как длъжникът може да иска намаляване на претендираното от кредитора адвокатско възнаграждение в изпълнителния процес?

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

 

Основанието за намаляване на адвокатското възнаграждение в гражданския процес е в чл. 78, ал. 5 ГПК. Според тази норма, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Законовата разпоредба се намира в общата част на процесуалния закон, поради което в съдебната практика се приема безспорно, че тя е приложима както в исковия процес, така и в изпълнителния.

Настоящата статия обръща внимание върху приложението на разпоредбата в изпълнителното производство като представя проблематичната законова концепция на процедурата по редуциране на адвокатския хонорар, както и неправилната или противоречива съдебна практика, формирана по нейното приложение.

Целта на статията е да анализира множеството проблематично решавани въпроси от съдилищата по повод приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК в изпълнителния процес и да постави предложения за тяхното разрешаване.

 

Ключови думи: адвокат, гр. Пловдив, чл. 78, ал. 5 ГПК, намаляване на адвокатското възнаграждение, длъжник, изпълнителен процес, съдебен изпълнител.

 

УВОД

Въпросът за намаляването на адвокатския хонорар в изпълнителното производство е част от концепцията за отговорността на длъжника за заплатените от взискателя разноски (чл. 79, ал. 1 ГПК). В доктрината[1] се приема, че тази отговорност по своя правен характер е деликтна. Това становище се поддържа и в Решение № 189 от 20.06.2014г. по гр. д. № 5193 от 2013г., IV Г.О., ГК на ВКС, постановено по чл. 290 и сл. ГПК. В мотивите на решението се изразява принципната позиция, че отговорността за разноски в гражданския процес е деликтна, но тя е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото и е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото. Нейната реализация създава едностранно санкционно задължение за длъжника да обезщети взискателя за понесените вреди.

Съществена особеност по отношение на паричния размер на обезщетението за вреди е, че законът прилага двояк подход. Докато таксите и разноските в изпълнителното дело са предмет на изрична регулация в ТТР към ЗЧСИ и техният размер е императивно определен в подзаконовия нормативен акт, то размерът на адвокатското възнаграждение поначало е подчинено на правилата на договорното право, т.е. важат принципите на свобода на договаряне и автономия на волите.[2] Тази свобода, обаче, може да рефлектира върху паричния размер на задължението на длъжника по изпълнителното дело, т.е. изправени сме пред особена хипотеза, в която уговорка в двустранен договор създава предпоставка за пораждане на облигационно задължение спрямо едно трето лице, което е външно за договора. Това задължение се поражда в рамките на висящото изпълнително производство[3], което поначало е необичайно явление за облигационните отношения.

Предвид тази особеност, при ангажиране отговорността на длъжника за заплатения и приет за принудително събиране в изпълнителното производство адвокатски хонорар, възможно е неговите имуществени интереси да бъдат съществено накърнени. Голямата опасност за него е приемането за принудително събиране на новонастъпили вреди – претендираният адвокатски хонорар, увеличаващ размера на задължението по изпълнителното дело. В този случай ГПК регламентира защитна процедура, която предоставя на длъжника възможност за редуциране размера на адвокатското възнаграждение. Тази процедура поставя някои въпроси, които ще поставя и разгледам в следващите редове. Целта ми е да представя изградената законова концепция, да изтъкна някои нейни специфики и в хода на изследването да поставя някои проблематични въпроси, разгледани пред призмата на съдебната практика.

 

ЗНАЧЕНИЕ НА ВЪЗНАГРАДИТЕЛНАТА КЛАУЗА ПРИ ОБРАЗУВАНЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЛО

Основополагащ за поставената тема е въпросът за значението на клаузата в договора за правна помощ и съдействие, по силата на която взискателят е извършил плащане на процесуалния представител. Нейното значение е от съществена важност за приемането за принудително събиране на заплатения хонорар в рамките на изпълнителното производство.

Принципно изпълнителното дело води своето начало при кумулативното наличие на следните законови предпоставки:

– взискателят е предоставил на съдебния изпълнител молба за образуване на делото, изпълнителен лист и е изразил воля за принудително събиране и на направените разноски за един адвокат в изпълнителното дело (арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК);

– налице е постановление на частния съдебен изпълнител, с което молбата се уважава.[4]

Съществени по отношение на адвокатското възнаграждение към този момент са претенцията за събиране на заплатената сума и предоставен препис от договора за правна помощ и съдействие между взискателя и адвоката, в който е постигнато съгласие за дължимия хонорар.[5]

Към момента на образуване на делото съдебният изпълнител не разполага с правомощието служебно да намаля или увеличава адвокатското възнаграждение. В рамките на компетентността му е единствено да откаже изцяло или частично събирането на договорената парична сума. Съдебният изпълнител не е пряко подчинен на договорната клауза, по силата на която е уговорен адвокатският хонорар, а от искането в молбата на взискателя. Правното значение на доказването в този случай е оправдано с оглед превантивната и обезщетителна функция на отговорността за разноските по делото.[6]

 

ПРОЦЕДУРА ПО НАМАЛЯВАНЕ НА АДВОКАТСКИЯ ХОНОРАР

След конституиране на длъжника в изпълнителното производство като процесуална страна, съдебният изпълнител е длъжен да изготви и изпрати на задълженото лице покана за доброволно изпълнение. В нея се посочва както задължението по изпълнителния лист, така и общият размер на дълга към момента на изготвяне на поканата за доброволно изпълнение. Посочва се и приетото за принудително събиране адвокатско възнаграждение. От момента на получаване на поканата за длъжника възниква възможността да обжалва постановлението на съдебния изпълнител (а не поканата за доброволно изпълнение), уважаващо искането на взискателя за събиране на адвокатския хонорар.

Съществена особеност на постановлението на съдебния изпълнител досежно адвокатското възнаграждение е, че актът се явява пряко изпълнително основание, което не се нуждае от инкорпориране в изпълнителен лист – така Определение № 714 от 22.10.2013г. по ч.т.д. № 3025 от 2013г. I т.о., ТК на ВКС.

Основанието за обжалване е чл. 435, ал. 2 във вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК. Последната посочена законова разпоредба се намира в общата част на ГПК, затова в съдебната практика безспорно е прието, че същата е приложима не само към исковия процес, но и към изпълнителното производство.

Според мен, по своя правен характер тази законова възможност за обжалване на постановлението на съдебния изпълнител може да се възприеме като упражняване на преобразуващо право, с което длъжникът чрез едностранно волеизявление цели изменение на съществуващото деликтно правоотношение между него и взискателя.[7] Правната промяна, обаче, настъпва по силата на съдебен акт.

Следва да се подчертае, че преобразуващото право на длъжника може да бъде упражнено по два начина – или чрез искане директно към съдебния изпълнител, който има правомощието да измени постановлението си за приемане на разноските и по този начин да внесе правна промяна в правоотношението между длъжника и взискателя, или директно да бъде адресирана жалба до компетентния окръжен съд, в която да се отправи искане за отмяна на постановлението на съдебния изпълнител поради незаконосъобразност. Двете възможности се намират в условие на алтернативност.

По отношение на това заключение, обаче, съществува противоречива съдебна практика. В някои съдебни решения – Определение гр.д. 10039 от 16.04.2013г. на Габровски окръжен съд и Определение № 213 от 31.03.2011г. по в.ч.гр.д. № 150 от 2011г. на Варненски арбитражен съд, съдилищата приемат, че длъжникът задължително следва да отправи искането си първо до съдебния изпълнител. Едва при наличието на отказ за намаляване на адвокатския хонорар, тогава длъжникът може да обжалва отказът на съдебния изпълнител, а не постановлението за приемане за събиране на адвокатското възнаграждение. От посочените съдебни решения може да се направи извод, че двете възможности се намират в условие на евентуалност.

Според мен тази практика е много опасна и следва да бъде пресечена още в зародиш. Гореизложеното становище не почива на законова основа, а представлява опит за обосноваването на теза, която довежда до неправилното заключение, че законът изрично поставя такова изискване пред длъжника. В нито едно от посочените съдебни решения, обаче, съдебните състави не се позовават на законова разпоредба и не изграждат тълкувателна конструкция, която да даде представа на какво основание са стигнали до заключението, че двете възможности се намират в условията на евентуалност.

Предвид изложеното считам, че този извод категорично не може да бъде подкрепен и на длъжника следва да бъде признато правото на избор.

Независимо коя от двете алтернативи ще бъде избрана, искането/жалбата следва да бъде отправено в законово определения едноседмичен преклузивен срок (арг. от чл. 436, ал. 1 ГПК), спазването на който е условие за допустимост.[8] Началото на този срок започва да тече от момента на първото съобщаване на длъжника за приемане събирането на адвокатския хонорар – в началото на изпълнителното производство това безспорно е моментът, в който е получена поканата за доброволно изпълнение. За упражняване на правото в срок се следи служебно. Едва тогава се преминава към разглеждане на искането по неговата основателност.

Нека разгледаме особеностите на двете алтернативни възможности.

В първата хипотеза съдебният изпълнител е длъжен да разгледа адресираното до него искане и да предостави копие от същото на взискателя, който може да вземе становище. Ако взискателят изрази съгласие за намаляване на възнаграждението, тогава съдебният изпълнител е длъжен да се подчини на волята му и уважава молбата на длъжника.[9]

В практиката на ВКС се приема, че ако взискателят не даде съгласие за намаляване на адвокатското възнаграждение, тогава съдебният изпълнител разполага с правомощие да го редуцира – така Определение 403 от 01.12.2008г. по ч.гр.д. № 1762 от 2008г., V г.о., ГК на ВКС и Определение № 170 от 25.03.2011г. по ч.гр.д. № 297 от 2010г., IV г.о., ГК на ВКС. В мотивите на съдебните актове се приема следното: „произнасянето на съдебния изпълнител по разноските, дължими на взискателя в изпълнителното производство, не е изпълнително действие в тесния смисъл на понятието и не се обхваща от ограничението по чл.435 ал.2 от ГПК. Длъжникът по изпълнението има процесуално право да обжалва постановлението за разноските, включително отказът на ЧСИ да се произнесе по искането за намаляването на адвокатско възнаграждение” (курсивът мой – И. В.).

Считам, че това становище е неправилно. То не държи сметка, че законовата концепция очертава един единствен ред за внасянето на правна промяна в постановленията на съдебния изпълнител –  производството по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Законодателят мъдро е предвидим възможността за контрол на съдебните актове да става единствено по реда на инстанционния контрол, като в този случай окръжен съд се явява втори инстанция по отношение на постановленията за приемане на разноските, сред които е и адвокатския хонорар. Не се държи и сметка, че съдебният изпълнител разполага с лимитиран обем от правомощия – точно толкова, колкото законодателят му е предоставил в законовите разпоредби. От този извод се налага и логичното заключение, че след като никъде в ГПК не може да бъде открита разпоредба, с която се дава правомощие на съдебния изпълнител сам да осъществява контрол за законосъобразност на актовете си, то такава не съществува.

Допълнителна критика към посочената по-горе практиката на ВКС е и безсмислените резултати, до които води тя – ако се допусне съдебният изпълнител сам да изменя постановлението си за разноските, то в този случай отново ще се стигне до обжалване на акт на съдебния изпълнител, тъй като за взискателя ще се породи възможността да обжалва това действие на основание чл. 435, ал. 1 ГПК.

Предвид изложеното считам, че в бъдеще задължителното за съдилищата становище на ВКС следва да бъде изоставено и съдебната практика да се ориентира към по-опростената и далеч по-изчистена конструкция на проверката за законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител по функционален признак.

Въпреки изложената критика, следва да се има предвид, че съдебната практика към настоящия момент е константна и ако съдебният изпълнител постанови отказ, тогава следва да се изпрати съобщение за това негово действие на страните в процеса. От момента на неговото получаване за длъжника се поражда възможността да обжалва отказа на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и сл. ГПК пред окръжен съд.

В този случай допустимостта на жалбата се преценява, на първо място, предвид подаване на първоначалното искане, адресирано до съдебния изпълнител, в законовоустановения едноседмичен срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от момента на съобщаване приемането за събиране на адвокатския хонорар. Ако в този срок длъжникът не е обжалвал постановлението по приемане на адвокатския хонорар, а впоследствие е отправил искане до съдебния изпълнител и е получил отказ за намаляване, тогава жалбата му ще е недопустима – така Определение № 588 от 30.03. 2011г. по ч. гр.д. № 47 от 2011г., Г.О., 4-ти състав на Софийски апелативен съд. 

Съдът следва да извърши проверка, на второ място, и за подаването на жалбата в едноседмичен срок от съобщаване на отказа на съдебния изпълнител.

Следва да се подчертае, че тези две процесуални действия на съдебния изпълнител са взаимосвързани, но съществуват самостоятелно. Причината за наличие на двойна проверка е, че първата по ред е пряко относима към първичното постановление за  приемане събирането на адвокатското възнаграждение, докато втората по ред е относима към новото, вторично постановление, с което се отказва редуциране. Без надлежно упражняване на първото по ред искане се губи „основата” на валидното упражняване на впоследствие адресираната жалба до окръжен съд.

Едва при констатация за допустимост на жалбата се преминава към проверка по основателността й. Окръжен съд проверява законосъобразността на отказа на съдебния изпълнител досежно липсата, респ. наличието на установения в чл. 78, ал. 5 ГПК критерий за редуциране размера на адвокатския хонорар – прекомерността му, имайки се предвид практическата и правна сложност на делото.

Преценката за законосъобразност се извършва при отчитане на момента на постановяване на отказа на съдебния изпълнител, а не на подаване на жалбата до окръжен съд. Последващи действия и бездействия на длъжника след този момент са правно ирелевантни в контролно-отменителното производство пред окръжен съд.

Във втората хипотеза длъжникът адресира жалба директно до окръжен съд, съвпадащ с района на действие на съдебния изпълнител, в което отправя искане за редуциране на адвокатския хонорар. В този случай предмет на обжалване е постановлението на съдебния изпълнител за приемане принудителното събиране на адвокатския хонорар.

Жалбата се подава чрез съдебния изпълнител, който я администрира в „разумен срок” към окръжен съд.[10] На основание чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК тя трябва да съдържа определени реквизити и принадлежности.[11] Ако жалбата съдържа нередовности, на основание чл. 262, ал. 1 ГПК съдебният изпълнител я оставя без движение и дава на жалбоподателя едноседмичен срок до тяхното отстраняване. Ако те не бъдат отстранени в срок, тогава съдебният изпълнител не администрира жалбата, а я връща на длъжника – така Решение по ч.гр.д. № 2038 от 2014г. на Пловдивския окръжен съд.

При администриране на жалбата съдебният изпълнител предоставя на съда и възражение от взискателя, ако такова е било предоставено в тридневен срок от момента на получаване на препис от жалбата; мотиви на съдебния изпълнител; копие от изпълнителното дело. Целият комплект се администрира в цялост от съдебния изпълнител.

След неговото постъпване в съда се дава входящ номер на жалбата и се образува гражданско дело, в рамките на което съдът извършва проверка за законосъобразност на действията на съдебния изпълнител досежно постановлението за приемане събирането на адвокатското възнаграждение. Заседанията на съда се провеждат в тричленен състав – така Тълкувателно решение № 3 от 12.07.2005г. по т. д. № 3 от 2005г., ОСГТК на ВКС, при закрити врата и без призоваване на страните. Съдът, наред със съдебния изпълнител, следи служебно за редовност на жалбата. Съдът следи служебно и за допустимостта й. При констатирана недопуснимост на жалбата, тя се оставя без разглеждане, като в този случай се произнася с определение, което подлежи на обжалване пред съответния функционално компетентен апелативен съд.[12]

Съдът преминава към разглеждането й по основателност едва при констатиране на редовността и допустимостта на жалбата. Проверката по основателност аналогична с посочената по-горе, каквато се извършва при обжалване на отказа на съдебния изпълнител за редуциране на адвокатския хонорар. Съдът е длъжен да се произнесе в едномесечен срок от образуване на гражданското дело, като решението му е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

АКТУАЛНИ ВЪПРОСИ НА НАМАЛЯВАНЕТО НА АДВОКАТСКИЯ ХОНОРАР

Процедурата по намаляване на адвокатския хонорар има своите специфики, които се определят от особеностите на изпълнителното производство. Тук бих искал да отбележа няколко въпроса, които са пряко или косвено свързани с процедурата по редуциране на адвокатския хонорар и са от съществено практическо значение. Някои от тях представляват интерес и с оглед на бъдещото развитие на общата концепция на отговорността за разноските в гражданското съдопроизводство.

Проблематичният въпрос за момента, в който се извършва преценката за прекомерност.

В исковия процес съдът има възможност да направи цялостна преценка на фактическата и правна сложност на делото и с оглед на това да редуцира адекватно прекомерния адвокатския хонорар.  Причината за това е, че съдът се произнася по въпроса за намаляване на хонорара на адвоката в края на делото пред съответната инстанция, което му дава обективна представа за фактическата и правна сложност на делото, както и за извършените действия от процесуалния представител.

В изпълнителния процес не е така. Причината за това е наличието на преклузивен срок по чл. 436, ал. 1 ГПК за упражняване на правото да се обжалва постановлението на съдебния изпълнител, с което се приема за събиране адвокатското възнаграждение. Не без значение са и многобройните примери от практиката, в които длъжникът не желае доброволно да плати задължението си и всячески възпрепятства принудителното изпълнение. Поради тези причини, според мен, няма как съдът или съдебният изпълнител да извърши цялостна и адекватна преценка за фактическата и правна сложност на изпълнителното дело. Това заключение се извежда и от възприетите критерии в съдебната практика, подчиняващи преценката на следните показатели: процесуалното поведение на страните, действително извършените изпълнителни действия и тяхното естество, активността на адвоката по време на висящността на делото – така Решение № 170 по в.гр.д. № 3913 от 2013г. VII гр. с-в на Пловдивския окръжен съд.

Както подчертах, преценката следва да е обективна и цялостна. Такава, безспорно, не може да бъде извършена още при образуване на изпълнителното дело, а едва в момента, в който за съда е видно, че задължението на длъжника е погасено.

Предвид изложеното, следва да се подкрепи изразеното становище в Решение № 552 от 26.04.2011г. по гр. д. № 775 от 2011г., г.о. на Варненски окръжен съд,[13] че преценката за адекватност на договорения от взискателя адвокатски хонорар с извършената правна услуга би могла да бъде направена едва при приключване на изпълнителното производство.

В подкрепа на становището ми е и още едно съдебно решение, в което недвусмислено се приема, че жалбата срещу постановлението на съдебния изпълнител още в началото на процеса, когато задължението не е погасено, е неоснователна – така Решение по гр.д. 578 от 20.10.2014г., Г.О. на Врачанския окръжен съд.

 Каква съвкупност от действия на адвоката следва да се вземе предвид при преценката за прекомерност?

Въпросът е дискусионен с оглед на момента, който следва да се отчете като критерий за преценка – дали това е денят на подаването на жалба от длъжника, или е денят на постановяването на акта, с който се редуцира/отказва намаляне на адвокатския хонорар.

Според мен от съществено значение по този въпрос е Решение № 10960 от 24.09.2014г. по ч.гр.д. № 13495 от 2014г., Г.О., II-г въззивен с-в на Софийски градски съд. В него съдът посочва като критерий за преценка както извършените действия от адвоката пред съдебния изпълнител, така и процесуалното представителство, което адвокатът осигурява в рамките на производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител.

В горепосоченото решение съдът аргументирано отказва да намали адвокатския хонорар, като взема предвид липсата на плащания от длъжника по делото, както и процесуалното представителство от адвоката в рамките на контролно-отменителното производство.

Отговорността за заплатения адвокатски хонорар – солидарна или разделна?

Поставеният въпрос е от значение с оглед на възможността при двама или повече длъжници да се предяви претенция само от един от тях за намаляване на адвокатския хонорар. Ако се приеме, че отговорността е разделна, тогава всеки ще може да иска намаляване само на припадащата му се част. Ако тя е солидарна, тогава всеки един ще има правен интерес да обжалва цялостния размер на претендирания адвокатски хонорар.

По въпросът има противоречива съдебна практика на съдилищата. В Определение № 778 от 18.11.2014г. по ч.гр.д. № 576 от 2014г. на Варненски апелативен съд, Решение по гр. д. № 67 от 25.07.2011г. на Балчишкия районен съд, Определение № 414 от 01.06.2011г. по ч.гр.д. № 413 от 2011г. на Пазарджишкия окръжен съд се приема принципната позиция по отношение на отговорността за разноски, че тя е разделна, тъй като в закона няма изрично посочване за нейната солидарност по смисъла на чл. 121 ЗЗД. От друга страна, противоположната хипотеза е обоснована в Решение № 144 от 19.07.2010г. въз. гр. д. № 178 от 2010г. на Сливенския окръжен съд и Решение от 07.06.2013г. по гр. д. № 451 от 2011г. на Великопреславския районен съд, в които на отговорността за разноски е погледнато като на деликтна, а на заплатения адвокатски хонорар като на вреди. В посочените съдебни решения е присъдено солидарно заплащане на разноските по делото.     

Според мен отговорът на поставения спорен въпрос следва да се даде с оглед на характера на отговорността за разноски в изпълнителното производство, сред които е и заплатеният адвокатски хонорар. Както вече посочих, тя е гражданска, по-точно деликтна, а заплатеното адвокатско възнаграждение по своя правен характер е вреда, която увеличава пасива на взискателя.[14] Следователно, към конкретния въпрос са приложими разпоредбите на гражданското законодателство и при липсата на специални разпоредби в ГПК е в сила общото правило, че при наличието на двама или повече длъжници, конституирани в изпълнителното производство, на основание чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно за направените разноски, независимо дали са солидарни или разделни длъжници по изпълнителния лист.

От този извод се налага и заключението, че всеки един от длъжниците има правен интерес да направи възражение за намаляване на цялостния размер на адвокатското възнаграждение.

 Дължи ли длъжникът законна лихва върху заплатения адвокатски хонорар?

Въпросът е от съществено практическо значение с оглед на всички произнасяния на съда и съдебния изпълнител по отношение на принудителното събиране на адвокатското възнаграждение. По поставеният въпрос е налице противоречива съдебна практика на ВКС.

От една страна, по този принципен въпрос има изрично произнасяне в Определение № 88 от 24.02.2011г. ч. гр. д. 52 от 2011г., III Г.О., ГК на ВКС, в което се приема, че отговорността за разноски не е деликтна и предвид този извод е направено заключение, че върху заплатеното адвокатско възнаграждение не се присъжда законна лихва.

От друга страна, според мен това становище следва да се счита за преодоляно предвид Решение № 189 от 20.06.2014г. по гр. д. № 5193 от 2013г., IV Г.О., ГК на ВКС, постановено по чл. 290 и сл. ГПК, в което категорично е прието, че отговорността за разноски е деликтна. От него може да се направи извод, че освен заплащане на платения адвокатски хонорар длъжникът дължи на основание чл. 86 във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД и заплащане на законна лихва върху приетото за събиране адвокатско възнаграждение.[15]

Считам обаче, че както в исковото производство, така и в изпълнителното не е приложимо задължителното за съдилищата становище, че моментът, от който се дължи законната лихва, е денят на непозволеното увреждане – така Решение № 118 от 08.06.2010г. по гр.д. 2414 от 2008г., III г.о., ГК на ВКС, постановено по чл. 290 и сл. ГПК. Според мен прилагането на това принципно положение е неприложимо поради това, че изискуемостта на вземането за разноски настъпва с постановяването на акта на съдебния изпълнител.

Въпросът за предявяването на искане за присъждане на законна лихва

Въпросът може ли искането на взискателя за присъждане на законна лихва върху приетото за принудително събиране адвокатско възнаграждение да бъде предявено в изпълнителното производство е спорен и към настоящия момент не е бил поставян.

От една страна може да се обоснове становище, че искането за присъждане на законна лихва се предявява по принцип като кумулативно съединен иск в исковото производство и се събира в изпълнителния процес предвид изричното инкорпориране на изпълняемото право в изпълнителния лист. Това становище се подкрепя и от утвърдената доктрина – поначало в изпълнителния процес е допустимо събирането на законна лихва, когато това вземане е инкорпорирано в изпълнителния лист.

От друга страна, на това становище може да се възрази, че след като постановлението на съдебния изпълнител за разноските представлява пряко изпълнително основание  – така  Определение № 714 от 22.10.2013г. по ч.т.д. № 3025 от 2013г. I т.о., ТК на ВКС, то произнасянето в него и за законната лихва ще даде основание за принудителното събиране и на тази сума.

Според мен и двете становища са логични, но по-правилно е първото. Искането на взискателя не може да се съедини кумулативно към искането за принудително събиране на адвокатския хонорар и да бъде събрано в рамките на висящото изпълнително дело. Съдебният изпълнител не следва да разполага с правомощието да се произнася по предявено искане за  законна лихва върху претендирания адвокатски хонорар.

Въпреки изложеното, считам че няма пречка да бъде признато правото на взискателя искът за присъждане на законна лихва да бъде предявен в отделно исково производство и след неговото присъждане взискателят да се снабди с нов изпълнителен лист и да премине към неговото принудително събиране. В подкрепа на това становище е и доктрината[16], в която правилно се отбелязва, че по отношение на иска за законна лихва при непозволено увреждане за съда е от значение единствено установяване на вземането и деликтния характер на увреждането. Безспорно в това отношение за съда няма да има пречка да установи наличието на постановление за приемане принудителното събиране на адвокатския хонорар, в който момент е настъпила изискуемостта на вземането за непозволено увреждане.

Считам, че може да се обмисли и de lege ferenda включването на изрична разпоредба в ГПК, уреждаща възможността да се претендира и законна лихва върху заплатените разноски в гражданския процес.

 

ИЗВОД

От изложеното в статията може да се направи заключение, че редуцирането на адвокатския хонорар в изпълнителното производство е пряко обвързано с изискванията в разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, която се намира в общата част на ГПК и е приложима и към изпълнителния процес. Може да се изведе и извод, че разпоредбата не съществува самостоятелно и откъснато от останалите разпоредби, регулиращи правомощията на съдебния изпълнител и съда в контролно-отменителното производство по чл. 435 и сл. ГПК, а взаимодейства с тях и внася съществени качествени и количествени изменения в изградената законова концепция в исковия процес. Поради тази причина безспорно може да се каже, че е налице изграждането на оригинална правна конструкция, която поставя множество непоставяни и неизследвани до този момент проблематични въпроси, които съдържат висок заряд на дискусионност.

Общото между всеки един от поставените от мен в настоящата статия въпроси е, че те са от съществено значение за правната регулацията на деликтното правоотношение между взискателя и длъжника, както и за процесуалните действия на съда и съдебния изпълнител. За тях следва да се държи сметка при всеки спор, породен на основата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Към настоящия момент повечето от тези въпроси се решават противоречиво или неправилно от съдилищата. Поради тази причина в заключение темата следва да бъде оставена отворена за дебат, който да стимулира и подтикне съдебната практика към обединяването около единно становище, създаващо правна сигурност.

 

 

[1] Вж. Голева, П. Отговорност за разноските по делото. – Търговско и облигационно право, № 10, 2014, с. 49 и сл., Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Исков процес. С.: СОФИ-Р, 2009, с. 183, Бобатинов, М., Б. Пунев, М.,  Обретенова и др. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. С.: Труд и право, 2012, с. 126 и сл.

[2] Вж. Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012, с. 69 и сл. и Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание. С.: Сиби, 2010, с. 63 и сл.

[3] Вж. Решение № 640 от 04.10.2010г. по гр.д. № 920 от 2009г., Г.К., IV г.о. на ВКС и Решение № 82 от 08.05.2012г. по гр.д. № 1891 от 2010г. Г.К., IV г.о. на ВКС, и двете постановени по чл. 290 и сл. ГПК. И в двете посочени съдебни решения се дава задължително тълкувание на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК, който определя задължението на длъжника за заплащане на разноските в изпълнителното дело. И двете решения са постановени по повод т. 26 от ТТР към ЗЧСИ, но общата констатация е по отношение на момента, в който разноските са дължими. Констатацията е относима и към адвокатското възнаграждение.

[4] По-подробно за предпоставките за образуване на изпълнителния процес – вж. Сталев, Ж. (в съавторство) Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 974 и сл.

[5]  Вж. Тълкувателно решение № 6 от 2012г. на ОСГТК на ВКС.

[6] Вж. Голева, П. Някои по-важни въпроси, свързани с отговорност за разноските по делото. – Търговско и облигационно право, № 11, 2014. Проф. Голева посочва, че измежду двете функции на отговорността водеща е превантивната. Колкото по-голям е материалният интерес, толкова по-голяма ще е и отговорността. Считам, че това становището е относимо и към изпълнителния процес – длъжникът, знаейки за наличието на изпълняемо право на кредитора, би следвало да предпочете доброволно изпълнение извън рамките на висящото изпълнително дело. Отговорността за разноските по изпълнителното дело, която създава парично задължение в негова тежест, отново има превантивна функция. Тя, обаче, изгубва своето значение след образуване на делото – тогава обезщетителната функция заема водещо място. Повече за обезщетителната функция – вж. Голева, П. Деликтно…, с. 94.

[7] Повече за преобразуващите права – вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: СОФИ-Р, 2002, 183-184 и Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С.: СОФИ-Р, 2001, 370-371.

[8]   Това становище е прието какво в доктрината – вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. Съдебни и несъдебни производства. С.: СОФИ-Р, 2010, с. 264, така и в съдебната практика – Определение № 513 от 20.09.2010 г. по ч. гр. д. № 465 от 2010 г., IV г.о. на ВКС.

Обратното становище се застъпва в Бобатинов,  М., Б. Пунев, М. Обретенова и др. Цит. съч., с. 994, в което по аргумент от Решение № 423 от 02.03.2012г. по гр.д. № 365 от 2012г. на ОС – Варна,  г.о. се застъпва, че процесуалният закон не съдържа срок, в който да бъде направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Поддържа се тезата, че крайният срок, до който може да бъде направено възражение, е до приключване на изпълнителното производство – по аргумент от чл. 78, ал. 5 ГПК.

Считам това становище за неправилно. То е вярно досежно исковия процес при чистото приложение на посочената разпоредба, но не и в изпълнителния, в който чл. 436, ал. 1 ГПК лимитира темпорално упражняването на правото на жалба на длъжника. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се тълкува в своята взаимовръзка с останалите разпоредби в изпълнителния процес, а не изолирано.

[9] Тук сме изправени пред особено приложение на един от способите за погасяване на облигационни отношения – опрощаването (чл. 108 ЗЗД). По дефиниция то представлява неформален договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Ролята на съдебния изпълнител при намаляването на адвокатското възнаграждение е да установи постигнатото съгласие между страните и предвид волята им да констатира липсата изцяло или отчасти на изпълняемо право. Повече за опрощаването – вж. Голева, П. Облигационно…, 147-148 и Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С.: ЮРИСПРЕС, 2002, 456-464.

[10] Подробно за критериите за преценка на сроковете като „разумни”: вж. Василев, И. Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок. – ChallengingTheLaw.com, достъпно на: <http://challengingthelaw.com/grajdanski-proces/dela-razumen-srok/> (посетено на 10.02.2015г.).

[11] Това са: име и адреса на жалбоподателя; посочване на обжалвания акт на съдебния изпълнител; в какво се състои искането на жалбоподателя; подпис на жалбоподателя; пълномощно, ако жалбата се подава чрез пълномощника; нови писмени доказателства; вносна бележка за внесена държавна такса по сметката на компетентния окръжен съд; вносна бележка за внесени такси по ТТР към ЗЧСИ в полза на съдебния изпълнител за администриране на жалбата и изпълнителното дело преписи от жалбата за всяка една страна в изпълнителното дело.

[12] Вж. Сталев, Ж. (в съавторство) Цит. съч., с. 1183 и сл. Проф. Валентина Попова, автор на част Четвърта „Изпълнителен процес“, посочва богата съдебна практика в тази насока. Констатира, че към настоящия момент съществува противоречива съдебна практика по отношение на въпроса подлежат ли на обжалване определенията на Апелативен съд, с които се отхвърля жалбата срещу определенията на Окръжен съд, с които жалбите срещу действия на съдебния изпълнител не се допускат.

[13] Цит. по: Бобатинов,  М., Б. Пунев, М. Обретенова и др. Цит. съч., с. 994.

[14] Така Голева, П. Отговорност…, с. 51.

[15] Този принципен извод следва да е приложим както в изпълнителния процес, така и по отношение на исковия. Не виждам никакъв проблем в началото на исковия процес всяка страна да претендира освен заплащане на направените разноски – за адвокат, държавна такса и т.н., така и законна лихва върху същите.

[16] Вж. Георгиев, И. За лихвата при обезщетението за непозволено увреждане. – Търговско и облигационно право, № 2, 2015, с. 39.