С Тълкувателно решение № 6/2020 г. от 20.05.2022 г. по тълк. дело № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС реши: Не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижими имоти.

МОТИВИ:

При образуването с доклад на председателите на Гражданска и Търговска колегия е констатирано наличие на противоречива практика на двете колегии на Върховния касационен съд по посочения въпрос.

Според едното становище, съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 7/2014 год. на ОСГТК, на отмяна подлежат само актовете, които разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, поради което по отношение на възлагателните постановления, представляващи актове на съдебния изпълнител се прилага същият режим като при решенията, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител и те не подлежат на отмяна по реда на Глава ХХІV ГПК.

Другото становище е, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде прилагано разбирането, формирано с Решение № 90/1972 год. на ОСГК и ППВС № 2/1977 год. и те подлежат на отмяна по молба на участниците в изпълнителното производство. Аргументират се с това, че т.3 на ТР № 7/2014 год. касае решенията на окръжните съдилища по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, но не и самите възлагателни постановления, поради което извънредният способ за отмяна е допустим спрямо акта по чл.496 ал.1 ГПК.

Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище по следните съображения:

Отговорът на поставения въпрос предпоставя изясняване на същността на постановлението за възлагане като акт, с който приключва публична продан върху недвижими имот при индивидуално съдебно изпълнение.

Фактическият състав на публичната продан, като част от изпълнителния процес, включва няколко сукцесивно осъществявани елементи – изготвяне от съдебния изпълнител на обявление за проданта на имота по реда на чл. 487 ГПК, подаване на наддавателни предложения по чл. 489 ГПК, обявяване на постъпилите наддавателни предложения със съставяне на протокол от съдебния изпълнител, в който се вписват наддавачите и наддавателните предложения по реда на отваряме на пликовете /чл. 492 ГПК/, евентуално реализиране на незабавен явен търг, обявяването на купувач, плащането на цената, постановление на съдебен изпълнител за възлагане на имота на обявения за купувач. Публичната продан приключва с влизане в сила на възлагателното постановление. Предвид изложеното, следва да бъде споделено разбирането на процесуалноправната теория и на практиката за публична продан- като едностранен акт на принудително изпълнение на съдебния изпълнител, който има характеристиката на принудителна продажба. Този извод се налага поради това, че съдебният изпълнител действа като орган на принудително изпълнение, който прехвърля имота на длъжника независимо от неговата воля, правото на собственост се придобива след плащане на цената въз основа на влязлото в сила възлагателно постановление и публична продан не може да бъде развалена, поради евикция или скрити недостатъци.

Като акт на съдебния изпълнител, постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК. Нормата определя активната легитимация и основанията за обжалване. След като постановлението влезе в сила, публичната продан може да се оспорва по исков ред /чл. 496, ал. 3 ГПК/. Недействителността на публична продан може да се установява чрез самостоятелен установителен иск, чрез позоваване от ищеца, възражение от ответника в друго производство /т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС/, а трето лице, което твърди свое право на собственост върху имота- предмет на проданта, разполага с петиторна защита. Тези изводи произтичат пряко от действащата правна уредба, определяща обхвата на защита, даден от законодателя и очертаващ правните последици от проведена публична продан и съответно влязло в сила възлагателно постановление.

От изложеното се извежда, че възлагателното постановление е акт на несъдебен орган, овластен от закона само с правомощия по принудително удовлетворяване на установени по определен процесуален ред притезателни права, но не и с правораздавателни правомощия, поради което неговите актове не могат да бъдат приравнявани с тези, постигнати в резултат на упражняване на възложена на съда правораздавателна функция, с оглед съвсем различното им естество. Следователно, по отношение на тази категория актове аргументите за недопустимост на отмяната по реда на чл.303 ГПК, приложими към решенията, постановени по жалби срещу действията на съдебния изпълнител са относими на още по-голямо основание, т.е. след като решението по чл.435, ал.3 ГПК не подлежи на отмяна по реда на чл.303 ГПК, на още по-голямо основание на такава не следва да подлежи и самото изпълнително действие, законосъобразността, на което е предмет на такова решение. Правното естество на отмяната, чиято правна уредба в сега действащия ГПК не е променена, обуславя приложението на тълкувателния подход, използван в т. 2 ППВС № 2/1977 г., препотвърден и в Тълкувателно решение № 7/2017 г. по т.дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно който отмяната има за цел преодоляване на неправилно формираната сила на пресъдено нещо на съдебен акт, когато пораждането й е резултат на основанията по чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК и възстановяване висящността на исковото производство. Тази цел определя приложимостта на отмяната като извънреден способ за контрол по отношение на конкретни актове. От изложеното следва, че приложното поле на отмяната включва съдебни актове, характеризиращи се с конкретен правен ефект – сила на пресъдено нещо в трите му проявления /правоустановяващо, праворегулиращо и преклудиращо/. Следователно, за да бъдат относими към разглежданото производство, актовете трябва да бъдат постановени от съд, в правораздавателно производство и да пораждат сила на пресъдено нещо. Не е необходимо да има законово правило, което да установява посочените характеристики на актовете, конкретно да определя, като подлежащи на отмяна съдебни актове, ползващи се със сила на пресъдено нещо, тъй като този обхват на производството е обусловен от неговата цел, посочена погоре и се извежда по тълкувателен път.

Отмяната по реда на чл.303 и сл.ГПК не може да бъде универсален извънреден способ за контрол, който да се прилага по отношение на всеки съдебен акт, а в разглеждания случай дори спрямо акт, който не се постановява от съда, а от друг орган – съдебен изпълнител и не в правораздавателно производство, а в изпълнителен процес /чл. 422-чл. 529 ГПК/, тъй като нейните цели и функции я определят като извънреден способ със собствен обхват. Така се извежда и изключване на приложението на правилата на извънинстанционното производство към актове, извън посочените по-горе, включително и по отношение на постановлението за възлагане въпреки аргумента, че няма други средства за защита. Както бе разгледано вече, процесуалните средства, предвидени от законодателя за защита на правата на страните, участващи в публичната продан, както и на трети лица са достатъчно широк кръг от възможности и правните субекти, чиито интереси могат да бъдат накърнени от издаването на незаконосъобразно възлагателно постановление са обезпечени. Нормативната преценка на законодателя може да бъде разширена de lege ferenda, ако така уредените защити, бъдат преценени като недостатъчни, но предвид изложеното, това следва да бъде осъществено по законодателен, а не по тълкувателен път.

Производството по публична продан, чийто окончателен акт е постановлението за възлагане е част от изпълнителния процес и неговият обхват – обективен и субективен и цели, следва да се вземат предвид, когато се преценява ефективността на защитата на субективните права, която следва да бъде дадена, с оглед принципа за справедливост на процеса. Това изключва възможността тази преценка да се свежда до ефективност на защитата срещу отделното изпълнително действие, без да се търси отражението й върху изпълнителното производство като цяло. Затова и аргументът, заложен в практиката на състави на ВКС, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде споделено разбирането, формирано с Решение № 90/1972 г. на ОСГК и ППВС № 2/1977 г., съгласно което тя е универсално процесуално средство за преодоляване на липсата на друга процесуална възможност за защита, е несъответстващ на изложените характеристики на отмяната. Както бе посочено, производството по Глава ХХІV ГПК е специален извънреден способ с ограничен обхват за контрол на неправилни решения, лимитиран в изчерпателно изброени основания – чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК, засягащи единствено и само процесуални нарушения, чието отстраняване трябва да обезпечи законосъобразност на съдебния акт, чрез възстановяване висящността на производството и антиципиране на съдопроизводствените действия към минал момент с цел законосъобразното им провеждане. Антиципирането на производството в резултат на отмяната на неправилния акт и възобновяване на съдопроизводствените действия мотивира аргумента за недопустимост на отмяната по реда на чл.303 и сл. ГПК спрямо постановленията за възлагане, а именно – правните последици от допускане на отмяна по отношение на тези актове. Прилагането на отмяната би създало предпоставки за удвояване на контрола върху законосъобразността на атакуваното постановление на съдебен изпълнител, като освен възможността за обжалване по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, ще създаде възможност за отмяната му по реда на чл. 307 ГПК. При позитивен изход на процеса по чл. 307 ГПК, предвид неговите особености – възобновяване на действията пред съдебен изпълнител, при неограничените възможности за пролонгиране на производството назад във времето /сроковете по чл. 305 ГПК/, процесът пред съдебен изпълнител може да се върне към момент, в който изпълнителното производство е приключило или е във фаза, при която страната няма да има интерес от отмяната.

С оглед всичко изложено се налага извод, че постановлението за възлагане не е акт на съда, не се постановява в правораздавателно производство и няма ефектите на съдебно решение, поради което не следва да се включва в предмета на производството по Глава ХХІV ГПК.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Влезлите в сила постановления по чл. 496, ал.1 ГПК за възлагане на недвижим имот подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК, когато за молителя не съществува друг път за защита.

Съображенията са следните:

При разрешаване на поставения за тълкуване въпрос е необходимо да се изхожда от същността и целите на производството по отмяна, както и от спецификата на акта – постановление за възлагане, с който приключва публичната продан върху недвижим имот като способ за принудително изпълнение.

Отмяната е самостоятелно и извънинстанционно съдебно производство /процесуален способ/ за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения и други приравнени на тях актове, когато неправилността се дължи на изчерпателно изброени в чл.303, ал.1 и чл. 304 ГПК основания. Отмяната е въведена в ГПК с цел защита на страните срещу неправилността на съдебния акт и като гаранция за постигане на конституционно установената цел на съдебните производства /чл.121, ал.2 КРБ/, а именно установяването на истината в процеса, която цел се отнася до всички съдебни производства, уредени в процесуалните закони, а не само до исковото. Уредените в закона основания за отмяна по чл.303 и сл. ГПК сочат на съществували по време на процеса пречки за установяване на истината, които обуславят несъответствие на акта с обективната действителност. Такива са: фактическата или доказателствена непълнота по делото; престъпните обстоятелства, върху които е основано решението, установени по надлежния ред; постановлението на съд или друго държавно учреждение, впоследствие отменено; неправилното решение, постановено при обективен и субективен идентитет на спора с друг правен спор; нарушаването на правото за защита и правото на справедлив процес. Затова целта на производството по отмяна е производството да се възобнови и да бъде проведено след отстраняване на тези пречки. В закона липсва ограничение на подлежащите на отмяна съдебни актове само до тези, постановени в исков процес.

Принудителното изпълнение по ГПК има за цел удовлетворяване вземането на взискателя чрез предвидените в него изпълнителни способи, един от които е публичната продан на недвижим имот на длъжника. Поредицата от процесуалноправни действия на страните и на съдебния изпълнител в изпълнителното производство завършват с възлагане на имота. Така, чрез осребряване имота на длъжника се постига реално осъществяване на притезанието на взискателя, а с постановлението за възлагане правото на собственост се прехвърля на купувача. Постановлението за възлагане на имота представлява едностранен властнически акт на съдебния изпълнител, издаден в рамките на съдебния изпълнителен процес, който прехвърля недвижимия имот, независимо и въпреки волята на длъжника, в полза на определен купувач срещу определена цена. По разпореждане на закона – чл. 496, ал. 2, изр.1 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, т.е. публичната продан и нейният завършващ акт – постановлението за възлагане съставляват деривативен придобивен способ по чл. 77 ЗС.

При горните характеристики е явно, че постановлението за възлагане не представлява съдебно решение, разрешаващо правен спор със сила на пресъдено нещо, но то влиза в сила, обвързва страните, има транслативновещен ефект за правото на собственост и е изпълнително основание за предаване на владението. Като краен акт, с който приключва публичната продан на недвижим имот на длъжника и обективира придобивно основание, то е сравнимо със съдебно решение, което разрешава спор за собственост. Несъмнено постановлението засяга правната сфера на страните /длъжникът губи правото на собственост, купувачът го придобива, а взискателят губи обезпечението си, но може да се удовлетвори от цената/. Затова, ако е налице порок, произтичащ от някое от уредените в чл.303, ал.1 ГПК основания /престъпно действие на участник в процеса, нарушено право на участие на страната в делото и пр./ няма основание да се откаже на страната, засегната от порочното постановление за възлагане, възможността да поиска неговата отмяна, когато за нея липсва друг път, по който да защити правото си. При наличие на друг способ за защита отмяната е лишена от интерес.

Възможността за защита срещу порочните влезли в сила постановления за възлагане винаги е съществувала в исторически план и е била призната от съдебната практика. В Решение № 90 от 1.11.1972г. на ОСГК по гр.д. № 82/1972г. се приема, че действията на съдебния изпълнител във връзка с публичната продан на недвижим имот, включително постановлението за възлагане, могат да бъдат атакувани по реда на чл.231 ГПК/отм./, ако са налице предвидените в него условия за отмяна. В ППВС № 2/29.09.1977г. се приема, че наред с влезлите в сила решения на съдилищата, които се ползват със сила на пресъдено нещо, е допустима и отмяна на съдебни актове, макар те да не са решения, когато с тях се разрешават спорове за материално право и не съществува друг ред за тяхното изменяване или отменяване. Тази практика е създадена при действието на отменения Граждански процесуален кодекс, който предвиждаше възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител.

При сега действащата правна уредба на обжалване подлежат отделни изпълнителни действия, посочени в закона – чл.435, ал.1 и 2 ГПК. Постановлението за възлагане може да се обжалва само от конкретни лица и при лимитативно посочени основания: от лице, внесло задатък; от взискател, участвал като наддавач, без да дължи задатък; от длъжника при ненадлежно наддаване и възлагане на имота не по най-високата цена – чл. 435, ал.3 ГПК. Възможността за атакуване на постановлението по исков ред е сведена до две хипотези – при участие на лице, което не е имало право да наддава и при невнасяне на цената – чл. 496, ал.3 ГПК. Трето лице, което твърди, че с публичната продан е засегнато неговото право на собственост върху имота, разполага с петиторна защита. При тези твърде ограничени начини за защита, допускането на отмяната спрямо постановленията за възлагане дава възможност на страните да се освободят от обвързващата сила на тези влезли в сила актове, когато са засегнати от тежки пороци. Затова в приложното поле на отмяната, като единствен извънреден способ за защита срещу влезли в сила порочни актове, се включват и постановленията за възлагане, при наличие на един определящ критерий – невъзможност за защита по друг път. По този начин Върховният касационен съд осъществява спрямо тези актове вмененият му в чл. 124 от Конституцията на Република България върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите.

Допустимостта на отмяната спрямо постановленията за възлагане е необходима поради значимите гражданскоправни последици за правото на собственост върху недвижим имот, които те предизвикват. Правото на собственост е ценност, закриляна от Конституцията и от международноправните норми. Това право следва да получи защита когато в резултат на опорочено принудително изпълнение е издадено постановление за възлагане, с което е отнето правото на собственост от патримониума на длъжника. Разбира се, този способ съставлява изключение и за да се избегнат злоупотреби, прилагането му следва да се сведе до наистина тежки пороци, които са в конфликт с основните принципи на гражданския процес.

Усложненията на изпълнителното производство и на отношенията между страните, които биха възникнали при уважено искане за отмяна на постановление за възлагане на недвижим имот, не могат да бъдат мотив за избягване на отмяната. Проблемите могат да са различни в зависимост от това как се е развило изпълнителното производство след влизането в сила на постановлението за възлагане, удовлетворен ли е кредиторът, приключило ли е изпълнението или е все още висящо. Те подлежат на уреждане по предвидения в закона ред с оглед на конкретната фактическа обстановка.

Цялото тълкувателно решение е достъпно на следния линк: http://www.vks.bg/talkuvatelni-dela-osgtk/vks-osgtk-tdelo-2020-6-reshenie.pdf

С Тълкувателно решение № 6/2020 г. от 20.05.2022 г. по тълк. дело № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС реши: Не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижими имоти. МОТИВИ: При образуването с доклад на председателите на Гражданска […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за наем, прекратяване, обезщетение по чл. 236 ЗЗД, наемател, наемодател, ползване, недвижим имот.

ВЪПРОС

Относно начина на определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор и може ли това обезщетение да е по-ниско от уговорения наем.

ОТГОВОР

Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившия наемател за ползуването на вещта не може да бъде по-нисък от уговорения наем и същото ще бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е бил лишен от ползуване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В тази връзка размерът на средния пазарен наем на ползуваната вещ подлежи на изследване, когато се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на различни състави на ВКС, както следва: р. № 391/26.05.2010 г. по гр. дело № 765/2009 г. на ІІІ г.о.; р. № 422/21.05.2010 г. по гр. дело № 981/2009 г. на ІІІ г.о.; р. № 146/01.12.2010 г. по т.дело № 934/2009 г. на ІІ т.о.; р. № 54/11.07.2011 г. по т.дело № 377/2010 г. на ІІ т.о.; р. № 125/11.09.2013 г. по т.дело № 612/2011 г. на ІІ т.о. и др., които съгласно т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Приетото в цитираните решения разрешение на поставения материалноправен въпрос се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС.

Така РЕШЕНИЕ № 215 ОТ 20.09.2013 Г. ПО Т. Д. № 967/2011 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за наем, прекратяване, обезщетение по чл. 236 ЗЗД, наемател, наемодател, ползване, недвижим имот. ВЪПРОС Относно начина на определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за доброволна делба, съсобствен имот, съделители, съсобственици, чл. 35 ЗС, РЕШЕНИЕ № 129 ОТ 26.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 635/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.

ВЪПРОС

За възможността с договор за доброволна делба на съсобствен имот, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, да се прехвърли право на собственост върху построен в имота самостоятелен жилищен обект, който е изключителна собственост на съделителя-прехвърлител, на друг съделител-съсобственик на имота.

ОТГОВОР

Отговор на въпроса е даден с ППВС № 7/1973 Г., т. 8б, и Решение № 279 от 02.12.2011 г. по гр. дело № 369/2011 г. на II г.о. на ВКС. 

В постановлението е разяснено, че когато със спогодбата по делбено дело се създават, изменят или погасяват и правоотношения, които не са били предмет на делото на делба, и за тези действия законът предвижда специална форма, то съдебната спогодба не би произвела специален ефект и има значение на предварителен договор, който може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, ако са налице необходимите условия. В мотивите към постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС е прието, че съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Облекчената форма по чл. 35, ал. 1 ЗС се отнася само за съсобственици. Ако с договора за доброволна делба, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, се прехвърли право на собственост върху самостоятелен обект на лице, което към сключване на договора не притежава права в съсобствеността, договорът би бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради неспазване на предвидената от закона форма на действителност на сделката.Аналогично следва да е разрешението и в случаите, при които с договор за доброволна делба на съсобствен имот, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, един от съделителите, който е съсобственик на имота и изключителен собственик на построен в имота самостоятелен жилищен обект, прехвърли собствеността си върху жилищния обект на друг съделител, който е съсобственик на имота, но не притежава идеална част от прехвърления жилищния обект.

Така РЕШЕНИЕ № 129 ОТ 26.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 635/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за доброволна делба, съсобствен имот, съделители, съсобственици, чл. 35 ЗС, РЕШЕНИЕ № 129 ОТ 26.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 635/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС. ВЪПРОС За възможността с договор за доброволна делба на съсобствен […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, нищожност на договора, служебно задължение на съдаТълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС.

ВЪПРОС

Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?

ОТГОВОР

Отговорът на поставения правен въпрос изисква изясняването на съдържанието на принципите на диспозитивното начало, служебното начало и законността в гражданския процес и тяхното проявление спрямо института на нищожността на правните сделки.

Според принципа на диспозитивното начало /чл.6 ГПК/, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. Според това правило, съдът не правораздава по своя инициатива. Той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна с искане за защита на накърнено или застрашено субективно право. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. Принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника. Съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му.

По силата на чл.7 ГПК съдът предприема служебно необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото, следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Проявление на принципа на служебното начало е задължението на съда по чл. 146 ГПК да изготви доклад по делото, с който въз основа на твърденията на страните да даде правна квалификация на правата на ищеца, както и на насрещните възражения на ответника, да посочи обстоятелствата, които се нуждаят от доказване и да разпредели тежестта на доказване. Същевременно докладът по делото осигурява равенство на страните в гражданския процес и им съдейства за установяване на истината.

Според формулирания в чл.5 ГПК принцип за законност в гражданския процес, съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. При липса на закон , съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. В тълкувателната практика на ВКС принципът на законността се схваща и като задължение на съда да приложи императивна правна норма, която е от значение за решаване на правния спор, дори и страните да не са се позовали на нея. Съгласно ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК ограниченията в обсега на въззивната дейност, очертани в чл.269 ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. Те не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тя не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.

Недействителността на сделките е родово понятие, общата правна уредба на която се съдържа в чл. 26-35 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Тези разпоредби се отнасят за договорите, но по силата на чл.44 ЗЗД са приложими и за едностранните сделки.

Недействителни са сделките, които съдържат недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Разпоредбите, уреждащи недействителността са императивни и са установени в публичен интерес, тяхното предназначение е да бъдат защитени общественият ред и правната сигурност. Под страх от недействителност, при сключване на договорите, страните трябва да се съобразяват с повелителните правни норми.

Нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея, без да е необходимо порокът на сделката да бъда установен предварително по съдебен ред.

От общата уредба на нищожността по ЗЗД, специалните закони съдържат някои изключения: по силата на чл. 74 ал.5 от Кодекса на труда, страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването й не бъде връчено на страните; при търговските сделки, страната която не е оспорила действителността на изявлението, не може да се позовава на нищожност поради неспазване на формата – чл. 293 ал.3 ТЗ и др.

С новелата на чл.7, ал.3 ГПК /ДВ бр.100/2019г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411 ал.2 т.3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.

По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност.

Принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск.

Когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл.79 ЗЗД и др./, ответникът може да противопостави правоизключващи възражения, основани на нищожността на сделката или на отделни части от нея. Но и при липса на такива възражения, съдът не е обвързан да зачете нейните правни последици. Императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили. Договорната автономия не е абсолютна, тя е ограничена от чл.9 ЗЗД, според който страните могат да свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е спазена, при оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно. Обратното тълкуване е неприемливо, защото нарушава баланса между основните принципи на гражданския процес като абсолютизира диспозитивното начало за сметка на законността и служебното начало, задължаващи съда да следи за спазването на императивните правни норми, които са основа на обществения ред. Дори и при предпоставките за постановяване на неприсъствено решение по чл.239 ал.1 т.2 ГПК, процесуалният закон изисква съдът да преценява вероятната основателност, респ.неоснователност на иска. Не може да се обоснове вероятна основателност на иска само поради неподаване на отговор на исковата молба от ответника, ако правата на ищеца произтичат от нищожна правна сделка.

Съгласно чл.154 ал.1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Ако се претендират права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е сключена. За да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. При разрешаване на спор за собственост, когато страните се позовават на вещни права, придобити по деривативен способ, съдът има задължение да прецени не само валидността на последната сделка, но и валидността на предходните, ако доказателства за тях са представени по делото. Ако някоя от тях е нищожна, то последващите я сделки, макар да са валидни, не могат да породят вещноправен ефект, защото вещни права могат да бъдат прехвърлени само от собственик.

Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235 ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти.

Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка.

Заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността.

При нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. /срв. ТР 1/2009г. на ВКС, ОСТК т.3/.

При договорите върху неоткрито наследство е налице разпореждане с имуществени права, които лицето не притежава, но очаква да ги придобие по наследствено правоприемство. За да се констатира от съда тази нищожност е необходимо по делото да има доказателства, че имуществото, предмет на разпореждане, е част от наследство, което все още не е открито по смисъла на чл.1 ЗН.

Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие.

При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна.

За липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл.26 ал.2 ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена.

Общите основания за нищожност на сделките са уредени в 26 ЗЗД, но ЗЗД съдържа и други специални основания за нищожност напр.38 ал.2, чл. 152 ЗЗД, такива основания се съдържат и в други закони – чл. 42 ЗН, чл.130 ал.4 СК и др. Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок.

Констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства.

Когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността , съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства.

Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд също следи за нищожност на правните сделки или на техни отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор /ТР 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, чиито постановки в тази част са възприети като приложими и по действащия ГПК с ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК/. При констатиране на нищожност за пръв път от Върховния касационен съд, той следва да осигури спазването на принципа на състезателност на страните като върне делото за ново разглеждане от въззивния съд.

СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ В МОТИВИТЕ НА РЕШЕНИЕТО ПО НИЩОЖНОСТТА НА ПРАВНИ СДЕЛКИ ИЛИ НА ОТДЕЛНИ КЛАУЗИ ОТ ТЯХ, КОИТО СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА РЕШАВАНЕ НА ПРАВНИЯ СПОР, БЕЗ ДА Е НАПРАВЕНО ВЪЗРАЖЕНИЕ ОТ ЗАИНТЕРЕСОВАНАТА СТРАНА, САМО АКО НИЩОЖНОСТТА ПРОИЗТИЧА ПРЯКО ОТ СДЕЛКАТА ИЛИ ОТ СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА.

Така Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС , достъпно на http://www.vks.bg/

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, нищожност на договора, служебно задължение на съда, Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС. ВЪПРОС Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане, храна, гледане, оказване лекарска помощ, пари, трансформация, Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г., ОСГК на ВС.

ВЪПРОС

Възможно ли е трансформирането на уговорената в алеаторен договор натурална конкретно определена издръжка в даване храна, гледане, оказване лекарска помощ и пр. в парична издръжка?

ОТГОВОР

Този вид договори по нашата гражданскоправна система са допустими, ако и да не са изрично предвидени. В живота се срещат и нерядко.

Съгласно чл. 9 ЗЗД страните по сключени договори могат свободно да определят съдържанието на договорите, доколкото то не противоречи на закона, на държавния народностопански план и на правилата на социалистическото общежитие.

Договорите за прехвърляне на вещни права срещу задължение за даване издръжка в натура не противоречат на закона и на правилата на социалистическото общежитие. Те имат социална цел и предназначение – да обезпечат на кредитора по това задължение по-добри социално-битови условия за преживяване. Задълженията по тях и по отношение на двете страни са наситени с нравствено-етични и социално-битови изисквания. Както по своята цел, така и по своето съдържание те не влизат в противоречие със закона и правилата на социалистическото общежитие. Поради това те са допустими и валидни. Същите не спадат към никой от предвидените видове договори, ако и да се приближават до продажбите. Те са ненаименувани алеаторни договори.

По начало тези договори се подчиняват на общите правила за договорите, доколкото специфичността на съдържанието на задълженията по тях не налага отклонение.

Съгласно тези правила длъжникът по задължението за даване издръжка в натура дължи само точното изпълнение на същото, т.е. това, което е уговорено и както е уговорено, съобразно с нравствено-етичните и социално-битови изисквания, присъщи на тези договори (чл. 79 ЗЗД). Същият по начало не може да бъде принуден вместо даване издръжката в натура, когато е готов да изпълнява задължението си така, както е уговорено, да плаща нейния еквивалент. Това следва от принципа, че той дължи да изпълни само това, за което се е задължил.

Поради това и кредиторът по такова задължение по начало няма право да иска от изправния длъжник вместо издръжка в натура паричния и еквивалент.

Изключение от това се налага само тогава, когато кредиторът по обективни причини не може да даде необходимото съдействие за изпълнението на задължението в натура. В такъв случай следва да се счете, че кредиторът има право да иска изпълнението на задължението да стане в паричния му еквивалент, докато тази причина съществува, защото липсата на такава възможност не води до отпадане на самото задължение (чл. 97 ЗЗД), и такава следва да се счете, че е волята на страните, съдържаща се имплицитно в поетите по договора задължения. При една такава обстановка, когато и двете страни държат за изпълнението на договора, не би могло да се очаква друго освен изпълнението на поетото задължение за даване издръжка в натура чрез заплащане на паричния му еквивалент.

В случай, че неизправна страна по такъв договор е длъжникът, т.е. той не изпълнява задълженията си точно, кредиторът има право във форма на компенсаторно обезщетение да, иска вместо изпълнение в натура заплащането на паричния му еквивалент. Това следва от разпоредбите на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, според които, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение на поетото задължение заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. Последната възможност е тази, която дава право на изправния кредитор по алеаторен договор за издръжка в натура да иска от неизправния длъжник по такъв договор вместо изпълнение в натура обезщетение за неизпълнение в пари. Такова право кредиторът има не само за минало време, но и за бъдеще, щом длъжникът не изпълнява точно задължението си и с поведението си е направил невъзможно прякото изпълнение на поетото задължение за издръжка в натура с оглед на съдържанието му и нравствено-етичните и социално-битови изисквания.

Изпълнението на задължението за издръжка в натура изисква и съдействието на кредитора. Когато последният не изпълнява това си задължение, длъжникът, който държи за изпълнението на договора, има право да трансформира задължението си за даване издръжка в натура в паричния и еквивалент я да изпълнява задължението си чрез заплащане по установения ред съответната сума. Тази възможност следва да се счете, че съществува, защото с изпадането на кредитора в забава, като не дава необходимо съдействие за изпълнението на задължението за издръжка в натура, длъжникът не се освобождава от задължението, а изпълнението на същото в натура не може да стане без съдействието на кредитора.

По тези съображения Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд приема следното: при изправност на длъжника по алеаторен договор за даване издръжка в натура кредиторът няма право да трансформира дължащата му се издръжка в натура в парична издръжка, освен когато той по обективни причини не може да даде необходимото съдействие за изпълнението на задължението в натура, в който случай може да иска паричния еквивалент на издръжката в натура, докато тази причина съществува. При неизправност на длъжника кредиторът има право да иска вместо даване издръжката в натура паричния и еквивалент. При недаване от кредитора на необходимото съдействие за изпълнението на задължението в натура и длъжникът има право да трансформира задължението си в паричния му еквивалент и да го погасява чрез плащане на съответната сума по установения ред.

В случаите, когато се допуска трансформирането на задължението за даване издръжка в натура в паричния и еквивалент, договорът не променя своя характер. Той не се превръща в договор за рента. Същият продължава да обслужва страните с оглед целта, за която е сключен, и не влиза в противоречие с правилата на социалистическото общежитие. Сумите, които се плащат, се дават пак с оглед задоволяване жизнените и битови нужди на кредитора, а не за създаване на нетрудови доходи на последния и осигуряване съществуването му, без да работи, каквато цел по начало има договорът за рента, с оглед на което и един такъв договор би противоречил на правилата на социалистическото общежитие.

КРЕДИТОРЪТ ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ДАВАНЕ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА ПО АЛЕАТОРЕН ДОГОВОР НЯМА ПРАВО ПРИ ИЗПРАВЕН ДЛЪЖНИК ДА ТРАНСФОРМИРА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДАВАНЕТО МУ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА В ПАРИЧНИЯ МУ ЕКВИВАЛЕНТ, ОСВЕН КОГАТО ПО ОБЕКТИВНИ ПРИЧИНИ НЕ МОЖЕ ДА ПОЛУЧИ ИЗДРЪЖКАТА В НАТУРА, В КАКЪВТО СЛУЧАЙ ИМА ПРАВО НА ТАКАВА ТРАНСФОРМАЦИЯ, ДОКОГАТО СЪЩЕСТВУВАТ ТЕЗИ ПРИЧИНИ.

ПРИ НЕИЗПРАВЕН ДЛЪЖНИК ПО ТАКОВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ КРЕДИТОРЪТ ИМА ПРАВО ДА ИСКА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДАВАНЕТО МУ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА В ПАРИЧНИЯ И ЕКВИВАЛЕНТ.

ИЗПРАВНИЯТ ДЛЪЖНИК ПО ТАКОВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ, КОГАТО КРЕДИТОРЪТ НЕ ДАВА НЕОБХОДИМОТО СЪДЕЙСТВИЕ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕТО МУ В НАТУРА, ИМА ПРАВО ДА ТРАНСФОРМИРА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО СИ ОТ ДАВАНЕ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА В ПАРИЧНИЯ И ЕКВИВАЛЕНТ.

Чл. 79 ЗЗД

Чл. 98 ЗЗД

Така Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г., ОСГК на ВС, достъпно на https://www.ciela.net/

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане, храна, гледане, оказване лекарска помощ, пари, трансформация, Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г., ОСГК на ВС. ВЪПРОС Възможно ли е трансформирането на […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, отказ от наследство, форма, заявление, нотариус.

ВЪПРОСИ

Когато по делото за отказ от наследство е представено писмено адвокатско пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, от чието съдържание е ясна недвусмислената и категорична воля на същия да упълномощи адвокат, който да извърши отказ от наследство от името на упълномощителя, може ли съдът да изисква и заявление с нотариална заверка на подписа на лицето, което извършва отказа?
Има ли правно значение за формата на заявлението за отказ от наследство въпросът дали в наследствената маса влиза и право на собственост върху недвижим имот?
Може ли съдът да определя форма за действителност на едностранно волеизявление (в случая отказ от наследство), която законодателят не е предвидил в нормативен акт?

ОТГОВОРИ

Нормата на чл. 49, ал. 1 ЗН, към която препраща чл. 52 ЗН, предвижда, че отказът от наследство се извършва с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и вписване в особената за това книга. Законът не предвижда използване на конкретен, одобрен формуляр на заявлението, с оглед на което и предвид нормата на чл. 531, ал. 1 ГПК следва, че за сезирането на компетентния районен съд в охранителното производство е достатъчно всяко писмено изявление, в което достатъчно ясно е обективирана волята на призован към наследяване да се откаже от наследството на конкретен наследодател. Доколкото правото да се приеме или да се извърши отказ от наследство от лице, което е призовано да наследи, е строго лично, то следва, че сезиращото съда заявление следва да е подписано лично от заявителя или от негов пълномощник, упълномощен изрично за това.
По отношение формата на изявлението за отказ от наследство нормата на чл. 52 вр. чл. 49 ЗН изисква същото да бъде направено писмено. Волеизявлението може да се съдържа в сезиращото съда заявление или в друг, приложен към него документ, изходящ от призования към наследяване. Когато в конкретно уредена хипотеза законът въвежда изискване за форма на волеизявление, то правните субекти дължат спазване именно на тази форма и ако формата е спазена, съдът е длъжен да зачете волеизявлението. Следователно волеизявлението на призован към наследяване за отказ от наследство следва да бъде обективирано в изходящ от него писмен документ и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на волеизявлението в по-тежка форма, а именно с нотариална заверка на подписа.
Такова законово основание не съставлява нормата на чл. 100 ЗС (на която се е позовал въззивният съд), предвиждаща писмена форма с нотариална заверка на подписа и вписване в Службата по вписвания на волеизявлението за отказ от право на собственост. Действащата система на преминаване на наследствено имущество от наследодател към наследник в Република България е уредена в нормата на чл. 48 ЗН – наследството се придобива с приемането му, т.е. въз основа на изразена воля за приемане от призования към наследяване. Следователно призованият към наследяване става наследник и придобива прехвърлимите права, задължения и фактическото състояние владение, включени в наследството едва с приемането му по реда на чл. 49, ал. 1 или ал. 2 ЗН, поради което и само ако е приел наследството може да извърши отказ на наследено право на собственост по чл. 100 ЗС. Отказалият се от наследството не е наследник и не придобива имуществените права и задължения на наследодателя и именно затова частта му преминава към другите наследници (чл. 53 ЗН), ако те приемат наследството. До вписване на отказа от наследство в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН частта, припадаща се на призования към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, като включените в него имуществени права и задължения няма носител, поради което от една страна законът е уредил производството по чл. 51 ЗН, целящо да изясни кои са наследниците (т.е. кои от призованите към наследяване приемат наследството), а от друга страна – фигурата „управител на наследство“ в чл. 59 ЗН за частта на тези лица, които са призовани към наследяване, но не е ясно дали ще станат наследници чрез приемането му. Следователно отказът от наследство не съставлява отказ от право на собственост, доколкото наследените права не са преминали в патримонуима на призования към наследяване. Затова без правно значение е дали в наследството се включват и вещни права върху недвижими имоти, тъй като това не може да обоснове приложение на формата на волеизявлението по чл. 100 ЗС.

Така Определение № 85 от 20.04.2022 г. по ч.гр.д. № 779/2022 г. на II г.о. на ВКС, достъпно на http://www.vks.bg/

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, отказ от наследство, форма, заявление, нотариус. ВЪПРОСИ Когато по делото за отказ от наследство е представено писмено адвокатско пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, от чието съдържание е ясна недвусмислената и категорична воля на същия да упълномощи адвокат, […]

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, имот, съсобственици, съпрузи, СИО, трето лице, Тълкувателно решение № 4 от 14.04.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г., ОСГК на ВКС.

ВЪПРОС

При извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право на строеж, в поземлен имот, съсобствен между единия съпруг и трето лице, придобива ли се в режим на съпружеска имуществена общност частта от построеното, съответстваща на правата на съпруга от съсобствеността върху терена.

ОТГОВОР

С Постановление № 5/1972 г., т. 4, на Пленума на Върховния съд е прието, че построената по време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. Този извод е мотивиран с императивната разпоредба на чл. 13, ал. 1 от Семейния кодекс от 1968 г., съгласно която придобитите от съпрузите през време на брака недвижими и движими вещи и права върху вещи принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити, като е посочено, че тази разпоредба представлява „друг начин, определен в закона“ по смисъла на чл. 55 ЗС за придобиване или учредяване на вещни права върху чужда вещ и установява „друго“ по смисъла на чл. 92 ЗС относно собствеността на създаденото приращение по време на брака.

Разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от Семейния кодекс от 1968 г. е аналогична на разпоредбите на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.) и на чл. 21, ал. 1 от действащия СК от 2009 г., поради което даденото в т. 4 на ППВС № 5/1972 г. тълкуване се прилага и към настоящия момент в практиката на съдилищата.

Това разрешение следва да намери приложение и в случаите, при които единият съпруг е бил собственик на идеална част от поземления имот. Построеното в такъв имот се придобива от неговите собственици, като частта от него, съответстваща на правата на съсобственика, който е бил в брак по време на построяването на сградата, се придобива в режим на съпружеска имуществена общност, когато е приложим режимът по чл. 18, ал. 1, т. 1 СК.

Действащият Семеен кодекс от 2009 г. урежда три режима на имуществени отношения между съпрузите, между които те могат да избират – законов режим на общност, законов режим на разделност и договорен режим. Законовият режим на общност се прилага, когато встъпващите в брак не са избрали режим на имуществените си отношения, както и ако са непълнолетни или ограничено запретени.

Според разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Лични са вещните права, придобити преди брака; придобитите по време на брака по наследство и по дарение; придобити по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс; които служат за обикновено лично ползване, за упражняване на професия или занаят; придобити от съпруг – едноличен търговец за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие (чл. 22 СК). Хипотезата на придобиване на право на собственост върху построеното по време на брака в недвижим имот, който единият съпруг притежава в съсобственост с трети лица, не попада в изключенията, предвидени в чл. 22, ал. 1 от сега действащия СК.

Съпружеската имуществена общност е особен вид съсобственост, която за разлика от обикновената съсобственост, уредена в чл. 30 и сл. от Закона за собствеността, при която всеки съсобственик притежава идеална част от съсобствената вещ, е бездялова. За нейното възникване е необходимо придобилият вещното право /право на собственост или ограничени вещни права – право на ползване, право на строеж, респ. на пристрояване или надстрояване/, да има качеството „съпруг“ и това да е станало по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното и може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството (чл. 21, ал. 2 и ал. 3 СК).

Всеки съсобственик има право да упражнява своите собственически правомощия съобразно притежаваната идеална част от общия имот, включително и да строи в него. Учредяването на право на строеж (чл. 63 ЗС) в съсобствен поземлен имот в полза на някой от съсобствениците има за цел да избегне действието на приращението за построената сграда по отношение на другите съсобственици и така построилият сградата съсобственик да стане неин изключителен собственик. В противен случай построеното в имота по силата на чл. 92 ЗС ще стане обща собственост на собствениците на земята и всеки съсобственик ще придобие идеална част от сградата, съответстваща на неговите права върху терена. Липсата на акт за надлежно учредяване право на строеж в полза на съпруга-съсобственик, води до придобиване на идеална част от сградата от третото лице съсобственик, съответна на частта му от поземления имот. При извършен строеж от съпрузи, спрямо които се прилага режимът на съпружеската имуществена общност, в съсобствен между единия съпруг и трето лице поземлен имот, без наличие на учредено право на строеж, и когато другият съпруг е участвал пряко или косвено в строителството, са налице всички предпоставки за включване на построеното в съпружеската имуществена общност. В този случай е налице конкуренция на права относно построената сграда в съсобствения имот, основаващи се на различни правни норми. От една страна липсата на учредено право на строеж в полза на съпруга-съсобственик води до прилагане принципа на приращението по чл. 92 ЗС по отношение на третото лице-съсобственик на поземления имот и то има право да придобие идеална част от построената сграда, а от друга страна съпругът, в качеството му на съсобственик на имота, има право да придобие идеална част от построената сграда в рамките на неговите права върху терена, която ще се включи в съпружеската имуществена общност, ако строителството е осъществено с участието на другия съпруг. Това придобиване поражда автоматично действие до размера на придобитото възмездно от съпруга-съсобственик вещно право и за другия съпруг по силата на закона – чл. 21, ал. 1 СК, тъй като в отношенията между съсобствениците е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС, но в отношенията между съпрузите действат нормите на Семейния кодекс. След като в режим на съпружеска общност може да се притежава изцяло право на собственост върху вещ, то тогава може да се притежава и идеална част от такава вещ. В този случай ще възникне бездялова съсобственост върху идеална част от построената сграда, без да се изключва правото на собственост на третото лице върху съответна на неговите права идеална част от построения обект. Единствено в случаите, при които са построени обекти с обслужващо предназначение, които нямат качеството на самостоятелни обекти на правото на собственост, тези обекти ще станат съсобствени на съпруга, който притежава идеални части от поземления имот, и на третото лице – съсобственик на имота по силата на чл. 92 ЗС.

Когато в отношенията между съпрузите се прилага режимът на разделност, частта от построеното, съответстваща на правата на съпруга върху поземления имот, ще е негова лична собственост. Ако се прилага договорен режим, принадлежността на правото на собственост върху придобитото имущество ще зависи от уговореното в брачния договор.

ПРИ ИЗВЪРШЕН СТРОЕЖ ОТ СЪПРУЗИ ПО ВРЕМЕ НА БРАКА ИМ, БЕЗ УЧРЕДЕНО ПРАВО НА СТРОЕЖ, В ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, СЪСОБСТВЕН МЕЖДУ ЕДИНИЯ СЪПРУГ И ТРЕТО ЛИЦЕ, ЧАСТТА ОТ ПОСТРОЕНОТО, СЪОТВЕТСТВАЩА НА ПРАВАТА НА СЪПРУГА ОТ СЪСОБСТВЕНОСТТА ВЪРХУ ТЕРЕНА, СЕ ПРИДОБИВА В РЕЖИМ НА СЪПРУЖЕСКА ИМУЩЕСТВЕНА ОБЩНОСТ, АКО В ИМУЩЕСТВЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ СЪПРУЗИТЕ Е ПРИЛОЖИМ РЕЖИМЪТ ПО ЧЛ. 18, АЛ. 1, Т. 1 ОТ СЕМЕЙНИЯ КОДЕКС.

Чл. 18, ал. 1, т. 1 СК

Чл. 21, ал. 1 СК

Чл. 92 ЗС

Така Тълкувателно решение № 4 от 14.04.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г., ОСГК на ВКС

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, имот, съсобственици, съпрузи, СИО, трето лице, Тълкувателно решение № 4 от 14.04.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г., ОСГК на ВКС. ВЪПРОС При извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право на строеж, в поземлен имот, съсобствен между единия съпруг и […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, съдебна делба, имоти, съсобственици, наследници, Тълкувателно решение № 2 от 11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г., ОСГК на ВКС

ВЪПРОС

Необходимо ли е, за да се извърши делбата по реда на чл. 353 ГПК, допуснатите до делба имоти да са еднакви по вид и предназначение (еднородни)?

ОТГОВОР

Съгласно чл. 353 ГПК, аналогичен на чл. 292 ГПК (отм.), съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно. Този способ за извършване на делбата е въведен с реформата от 1961 г., в отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г., за да се предостави по-голяма гъвкавост за съда при извършване на делбата. Способът по чл. 353 ГПК е уреден като изключение от способа по чл. 352 ГПК – теглене на жребий, като в него са заложени двата принципа, при които следва да се извърши делбата – осигуряване на реален дял за всеки съделител, залегнал в чл. 69, ал. 2 ЗН, и принципът за равноправие на съделителите. Със задължителна съдебна практика, актуална и при действащия ГПК, поради аналогичността на разпоредбите, в т. 13 от Постановление № 4/1964 на Пленума на Върховният съд е прието, че за да се приложи този способ за извършване на делбата, от имотите, по отношение на които е допусната делба, следва да могат да се съставят реални дялове за всеки съделител. Този способ не може да се приложи по начин, че някой от съделителите да получи само парично уравнение, тъй като това би било принудителна продажба, което е недопустимо. В това се изразява принципът на равнопоставеност на страните. Негативните предпоставки за прилагане на чл. 353 ГПК – съставянето на дялове и тегленето на жребий да е невъзможно или много неудобно, са дефинирани в т. 5 от Постановление № 7/1973 г. на Пленума на Върховният съд, чийто постановки също не са загубили силата си. Според приетото невъзможността за теглене на жребий е налице, „когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни“.

Няма изискване в закона – ЗН и ГПК, дяловете да се формират от еднородни имоти. Необходимо е обособените реални дялове да бъдат съобразени с обема права на съделителите, за да се избегне парично уравнение дяловете на съделителите на значителна стойност. Добавянето обаче на още една предпоставка за прилагане на този способ – еднородност на имотите, противоречи на чл. 353 ГПК и води до съществено ограничаване приложението на този способ за извършване на делбата и невъзможност съдът да прояви гъвкавост, като съобрази и критериите за удобно разпределение – реално ползване, извършени подобрения в имота, т.е. спецификата на всеки конкретен случай, за да се постигне справедливо ликвидиране на съсобствеността, каквато е целта на разпоредбата.

Извършването на делбата по начин, че всеки съделител да получи реален дял, е водещият принцип в делбата, уреден в чл. 69, ал. 2 ЗН. Различната стойност на делбените имоти, както е подчертано и в т. 5 от ПП-7-73 г., не е пречка за извършване на делбата чрез разпределение, защото, съгласно изричното правило на чл. 69, ал. 2 ЗН – неравенството в стойността на дяловете се уравнява в пари. Не е пречка и различието във вида и предназначението на делбените имоти. Понятието „различни по вид“ /разнородни/ имоти е относително, защото имотите могат да променят предназначението си както по инициатива на собствениците, така и по инициатива на администрацията при приемане на нов подробен устройствен план /ПУП/, а това се отразява пряко върху експлоатационните им качества и стойността им.

Изискването за еднородност на имотите, които се разпределят, води до невъзможност делбата да се извърши чрез разпределяне на дял в натура и до изнасяне на делбените имоти на публична продан. Способът, предвиден в чл. 348 ГПК, обаче е изключение, приложимо, когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете. Прилагането на този способ при нееднородни имоти противоречи на чл. 348 ГПК. При изнасяне на имотите на публична продан съделителите също ще получат паричната стойност на дела си, както при разпределение на нееднородни имоти и уравнение на дяловете в пари.

Изискването за еднородност на дяловете не удовлетворява и целта на делбата – прекратяване на съсобствеността. Тя ще се прекрати едва с успешно провеждане на публичната продан, при която няма гаранция, че ще се реализира реалната пазарна цена на разнородните делбени имоти, но за съделителите ще има допълнителни разходи. При публичната продан съделител може да бъде принуден да изкупи делбен имот над пазарната му цена, предвид нормата на чл. 354, ал. 1 и ал. 2 ГПК или имотите да попаднат в трето за съсобствеността лице, а целта на делбата е прекратяване на съсобствеността и оставане на наследствените имоти в патримониума на наследниците, доколкото това е възможно. Това е идеята, вложена в чл. 76 ЗН при делба на наследствени имоти – след уважаване на такава претенция в първата фаза на делбата наследствените имоти да се върнат в делбената маса и да се делят само между сънаследниците. Изнасянето им на публична продан поради това, че са разнородни, противоречи на целта, заложена в този текст, и прави невъзможно сбъдването на условието, посочено в него.

Изискването за съгласие за разпределяне на разнородни делбени имоти по чл. 353 ГПК не кореспондира на буквалното тълкуване на текста. Ако страните не спорят за това как да се поделят, те биха сключили спогодба или договор за доброволна делба. Когато част от съделителите искат изнасяне на разнородните имотите на публична продан, а друга част – разпределение, съдът следва да преценява по кой способ да извърши делбата. Съгласието за разпределяне в общ дял на двама или повече съделители, които не са от едно коляно, е релевантно, за да се обособят дялове за всички съделители и да се приложи чл. 353 ГПК, но не е условие, за да се разпределят имоти, които са различни по вид, предназначение и стойност.

За да се извърши делбата по чл. 353 ГПК, не е необходимо имотите да са еднородни. Когато обаче до делба са допуснати еднакви по вид и предназначение недвижими имоти, чийто брой съответства на броя на съделителите/колената, както и други имоти, съдът, извършвайки делбата по чл. 353 ГПК, следва да постави в дела на всеки съделител/коляно от еднородните имоти.

ЗА ДА СЕ ИЗВЪРШИ ДЕЛБАТА ПО РЕДА НА ЧЛ. 353 ГПК, НЕ Е НЕОБХОДИМО ДОПУСНАТИТЕ ДО ДЕЛБА ИМОТИ ДА СА ЕДНАКВИ ПО ВИД И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ (ЕДНОРОДНИ).

Чл. 353 ГПК

Така Тълкувателно решение № 2 от 11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г., ОСГК на ВКС

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, съдебна делба, имоти, съсобственици, наследници, Тълкувателно решение № 2 от 11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г., ОСГК на ВКС ВЪПРОС Необходимо ли е, за да се извърши делбата по реда на чл. 353 ГПК, допуснатите до делба имоти […]

Автор: адв. д-р Ивайло Василев

Статия е публикувана на 01.03.2022 г. в Lex.bg: https://news.lex.bg/%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%b7%d0%b2%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bb%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%81%d1%8a%d0%b7%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be/

I. Актуалност на темата

След начало на мандата на правителството, то започна подготовка на държавния бюджет за 2022 г. Законопроектът за държавния бюджет на Република България за 2022 г. е депозиран от Министерския съвет в Народното събрание и с изненада се установява, че в него са налице текстове относно реформа в концепцията на охранителното производство по вписване на актове относно имоти. Те са предложени през преходните и заключителни разпоредби на закона при липсата на спазена процедура по Закона за нормативните актове. Едно от основните предложения е премахване на института на съдиите по вписванията като независим орган към съдебната власт и създаване на правната фигура на длъжностно лице по вписванията с функции на административен служител към новосъздадената Държавна агенция по вписванията. Публично реформата се обяснява с аргументи относно нуждата от създаване на имотен регистър.

Горепосоченото предложение привлича обществено и медийно внимание. Поставя се въпросът дали предложението е адекватно и решава съществуващи проблеми, или създава нови предизвикателства. Въпросът е коректен, доколкото предложенията в Законопроекта за държавния бюджет на Република България за 2022 г. са направени без на обществото да е предоставена предварителна информация по чия инициатива са включени в законопроекта, кой е техният автор, въз основа на какъв анализ са направени предложенията, какъв ефект ще имат промените за гражданския и търговския оборот и какви проблеми решават.

Критики по същество на предложението в Народното събрание не бяха дебатирани, а беше възприето разбирането, че предложението е направено по некоректен начин – чрез преходни и заключителни разпоредби на бюджетния закон. След оттеглянето му правителството демонстрира намерение отново да го внесе в Народното събрание като отделен законопроект. Бързането и липсата до момента на адекватна аргументация пораждат въпроси от политическо и експертно естество. За мен интерес представляват последните.

В следващите редове на анализа насочвам внимание към темата за създаване на имотен регистър в България, която е обвързана с въпросите за правния статус на съдиите по вписванията и характера на производството, недостатъците на законодателната политика през последните над 20 години и неефективната нормативна концепция. В статията излагам, неизчерпателно, основната проблематика пред предизвикателството да се създаде имотен регистър.

II. Основополагаща парадигма

Към настоящия момент вписванията на актове относно вещни права върху имоти се извършва по т.н. персонална система на вписване. Това означава, че партидите се водят по име на приобретателите на имотите. Това положение има дълга история в българското законодателство след Освобождението. Концепцията е възприета основно в следните нормативни актове: Закона за ипотеките от 1885 г., Закона за привилегиите и ипотеките от 1908 г., Правилника за вписванията от 1927 г., Правилника за вписванията от 1949 г. и Правилника за вписванията от 1951 г., като последният е действащо право и днес. С оглед на изложеното, може да се твърди, че персоналната система на вписване е законова концепция, имаща трайно установени корени и традиции в правния мир.

През 2001 г. в българското законодателство са поставени основите на института на имотния регистър, който възприема основните положения на т.н. реална система на вписване. Партидите за вписване на актове се водят на индивидуализирани имоти. Взето е решение за въвеждане на механизъм за създаване на имотен регистър, който да отговори в по-голяма степен на нуждите на търговския и граждански оборот. Това решение е материализирано в правната действителност чрез промени в ЗКИР, които влизат в сила от 1 януари 2001 г. Няколко години по-късно в сила влиза и Наредба № 2 от 21 април 2005 г. за воденето и съхраняването на имотния регистър (Наредба № 2/2005 г.), приета въз основа на чл. 5, ал. 3 ЗКИР.

Извършената законодателна промяна не е шокова за правния мир. Предвиден е преходен период, в който трябва да се създаде имотен регистър. Той се води и съхранява от Агенцията по вписванията, а министърът на правосъдието упражнява ръководство и контрол по цялостната дейност във връзка с имотния регистър – чл. 5, ал. 1 и 2 ЗКИР. През това време действат правилата на персоналната система на вписване и се прилагат разпоредбите на ПВ – чл. 74, ал. 1 ЗКИР. Едва след влизане в сила на заповедта на началника на службата по геодезия, картография и кадастър, съответно на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, и след одобряване на кадастралната карта и регистри за съответната територия, министърът на правосъдието издава заповед, с която обявява въвеждането на имотния регистър за територията – чл. 73, ал. 1 и чл. 49а, ал. 3 ЗКИР. Заповедта се обнародва в „Държавен вестник“.

Въз основа на изложеното може да се посочи, че законът различава понятията за „създаване“ и „въвеждане“ на имотен регистър. Към настоящия момент са налице издадени седем заповеди за откриване на производство по създаване на имотен регистър в следните съдебни райони: РС-Балчик, РС–Благоевград, РС-Каварна, РС-Добрич, РС-Асеновград, РС-Троян и РС-Несебър. За нито един район обаче не са създадени изцяло нито т.н. предварителни имотни партиди по смисъла на чл. 71, ал. 1 ЗКИР (в редакцията до ДВ, бр. 49/2014 г.), нито имотни партиди по чл. 65, ал. 3 от ЗКИР (в редакцията след изменението, извършено със ЗИДЗКИР от ДВ, бр. 49/2014 г.)Няма нито една обнародвана и влязла в сила заповед на министъра на правосъдието за въвеждане на имотен регистър от 2001 г. до днес.

Поради горното е важно да се направи уточнение, че е погрешно да се говори за действаща към настоящия момент възможност за вписване на актове относно имоти в имотен регистър и за възможност за вписване на актове относно имоти по електронен път в имотен регистър. Тези възможности могат да се реализират само при условие, че имотен регистър е въведен в съответен съдебен район при обнародвана и влязла в сила заповед по чл. 73, ал. 1 ЗКИР, както и при нормативна и техническа възможност за това. Към настоящия момент електронната система на имотен регистър е в процес на създаване, т.е. на изграждане, развитие и усъвършенстване.

Във връзка с горния процес е налице обществено недоволство. То е резултат от наличието на едва седем заповеди за поставяне на начало на производството по създаване на имотен регистър и липсата на дори една заповед за въвеждане на имотен регистър. В тази връзка обществото с основание се пита на какво се дължи неефективната работа на изпълнителната власт и служителите в Агенция по вписванията в периода от 2001 г. до сега, като се имат предвид милионите левове обществени средства, които са инвестирани за този период от време.

III. Законодателна асиметрия при вписване на актове относно имоти

Първият логичен въпрос в производството по създаване на имотен регистър е за осигуряването на нормативни гаранции за отразяване на пълната информация за правата на лицата по партидата на имота. Това е основната цел пред имотния регистър. Въпросът е свързан с принципното разбиране, че партидата на имота трябва да отразява пълно и точно информацията от всички подлежащи на вписване актове за конкретен имот. По този начин гражданите, стопанските субекти и държавата ще могат да разчитат на една ефективна система за защита на своите интереси. Нека разгледаме, неизчерпателно, няколко примера в тази насока, за да преценим дали законодателят е създал предпоставки за реализиране на тази основна цел при създаване на имотен регистър.

При подлежащите на вписване актове относно вещни права върху имоти (собственост и ограничени вещни права) е налице асиметрия относно техниката за незабавно предоставяне на подлежащите на вписване актове и отразяване на информация в имотния регистър. От една страна са нотариалните актове и брачните договори, при които законодателят е създал задължение за нотариусите за служебно иницииране на производство по вписване на актовете – чл. 25, ал. 5 ЗННД. В този случай нотариусът се явява представител на правоимащото лице по подлежащия на вписване акт, който действа служебно в негов интерес. Този подход обаче не е следван от законодателя при други актове с вещен ефект. Така, например, при конститутивните съдебни решения за съда не е налице задължение за служебно вписване на крайния съдебен акт, който е титул за собственост. Това положение се отнася и за постановленията за възлагане на имоти, които не се вписват служебно от съдебните изпълнители. Не е налице служебно задължение и за извършване на вторични вписвания относно апорт на вещно право върху имот в търговско дружество.

Нелогичен подход е налице и при вписване на актове относно завещания. Нотариалните завещания не подлежат на вписване, поради което те не могат да бъдат отразени. Саморъчните завещания обаче подлежат на вписване – арг. от чл. 27 ЗН, чл. 4, б. „к“ ПВ и чл. 27, ал. 1, т. 7 Наредба № 2/2005 г. Подлежи на вписване протокола по чл. 27, ал. 3 ЗН.

Липса на симетрия е налице и при обезпеченията върху имоти. При ипотеките е налице служебно задължение на нотариуса за незабавно вписване на обезпечението в същия работен ден. При възбраните по изпълнителни дела също е налице служебно задължение на съдебния изпълнител. При тези обезпечения от вписването възниква смесено оповестително-защитно и конститутивно действие на вписването. Този подход обаче не е налице при обезпечителните възбрани по чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК. При тях съдът не действа служебно в интерес на молителя, а издава обезпечителна заповед, която молителят трябва по своя инициатива да представи за вписване. Не е налице служебно задължение и при вторично вписване на особен залог върху търговско предприятие, в имуществото на което е налице вещно право върху имот. В този случай на вписване подлежи удостоверението за вписване на особения залог в ТРРЮЛНЦ.

Струва ми се, че от горните примери става видно, че в производството по създаване на имотен регистър законодателят не е създал нормативни гаранции за пълно и достоверно отразяване на информация относно правата върху имоти. От една страна, в определени хипотези е налице служебно задължение за лица, натоварени с властнически функции, за вписване на актове. Този подход заслужава подкрепа, тъй като гарантира своевременното отразяване на актовете и възможността на всички трети лица да узнаят тяхното съдържание и да ги съобразят при извършване на правни и фактически действия относно имотите. В други аналогични хипотези на актове с вещен или обезпечителен ефект този подход не е възприет. Законодателят е предпочел да остави възможност (а не задължение) на правоимащото лице по вписания акт да прецени дали и кога да впише своя акт.

Като резултат на очертаната асиметрия в законодателния подход е създадена несигурност за всички трети лица, стремящи се да получат пълна и адекватна информация относно вписаните актове и съществуващите права върху определен имот. За тях остава несигурно дали в полза на определени лица са издадени актове, от които черпят права, дали тези актове няма да бъдат вписани в бъдеще, какво е точното съдържание на тези актове и дали при вписването им в по-късен момент действието на вписването няма да ги засегне в негативен аспект (напр. при приложение на чл. 113 ЗС). Поради това липсва доверие в информацията от имотния регистър и законодателят е официализирал това положение като през 2016 г. със ЗИДЗКИР (ДВ, бр. 57 от 2016 г.) е добавен текстът на чл. 59, ал. 4 ЗКИР: „Партидата е документ с оповестително действие. Тя няма характер на доказателство за вписаните факти, обстоятелства и права.“

IV. Реформа в наследственото право?

Предизвикателство пред създаването на имотен регистър е и уредбата на наследяването. ЗН е в сила от 1949 г. и при неговото създаване законодателят не е обмислял възможността за синхронизация на разпоредбите с предизвикателствата пред създаване на имотния регистър, който е с нормативна уредба от 2001 г. За последните над 20 години този въпрос също не е поставян задълбочено при дискусиите и анализите на експертите. Според мен обаче може да се обмисли нормативната уредба на наследственото право да бъде ревизирана поне в няколко насоки.

Материята на приемане на наследство определя два основни способа за това. Това са изрично приемане и мълчаливо приемане на наследство – чл. 48 и сл. ЗН. Приемането на наследство има обратно действие – от момента на откриване на наследството. Тоест, от момента на смъртта на наследодателя. От този момент се счита, че наследникът е титуляр на вещното право върху имота на наследодателя. В правната уредба обаче не съществува задължение за наследника или друго лице да се снабди с титул за собственост, който да отразява настъпилата правна промяна. Поради това тя не се отразява и в имотния регистър. Практиката показва, че най-често легитимацията на наследника като собственик се извършва чрез официален препис от акта за собственост на наследодателя и удостоверение за наследници. Малка част от лицата се снабдяват с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, който подлежи на вписване.

Горният извод се отнася и до производството по отказ от наследство по чл. 52 във вр. с чл. 49 ЗН, когато в наследствената маса е налице вещно право върху имот. Полза от отразяване на отказа от наследство по имотната партида с оглед на нейната оповестителна функция биха имали, например, третите лица, които ще имат възможност да узнаят дали наследникът не е изгубил правото си да наследи имота, кредиторите на наследодателя и съдебните изпълнители, насочващи изпълнението спрямо имота и наследственото имущество.

Както вече посочих, необходимо е и уеднаквяване на правния режим на завещанията. Трябва да се предвиди нормативно основание за вписване на актове не само относно саморъчно завещание, но и на нотариалните завещания.

Горепосочените примери не изчерпват всички възможни реформи в материята на наследственото право. Те обаче отбелязват най-съществените точки, по които тя трябва да се анализира с оглед на нуждите на производството по вписване. Детайлен анализ и предлагане на конкретни решения e възможен след задълбочена експертна дискусия.

V. Софтуерен продукт и имотни партиди

До този момент посочих някои от основните недостатъци на нормативната уредба, които възпрепятстват възможността в охранителното производство по вписване на актове относно имоти да бъдат представени всички подлежащи на вписване актове, както и по имотната партида да бъде отразена цялата актуална информация относно правния статус на имота. Тези недостатъци на нормативната уредба изначално възпрепятстват търсения резултат от законодателя чрез създаване и въвеждане на имотен регистър в съответен съдебен район – всички трети лица да имат възможност да получат актуалната и пълна информация за историята на правния статус на който и да е имот в страната.

Горепосоченият проблем обаче се пренася и на нивото на нормативната уредба относно техническата процедура по създаване на софтуерния продукт на имотния регистър  (разглеждан от законодателя основно като база данни), отразяване на информацията в имотната партида, дигитализацията на имотния регистър и възможностите за предоставяне на услуги от системата, когато имотен регистър бъде въведен в съответния съдебен район.

Като изходна точка трябва да се посочи, че е без значение дали имотът има идентификатор, за да започне процедура по създаване на имотна партида – арг. от чл. 65 ЗКИР. Ако в съответния съдебен район не е стартирана процедура по създаване на имотен регистър, служителите от Агенцията по вписванията изготвят помощни партиди на имотите (в Наредба № 2/2005 г. все още е записано понятието „предвителни партиди“, което е знак за липса на синхронизация между законов и подзаконов нормативен акт). След издаване на заповедта на министъра на правосъдието за започване на производство по създаване на имотен регистър, тези партиди се ползват за помощно средство за изготвяне на имотна партида. След издаване на заповед по чл. 73 ЗКИР за въвеждане на имотния регистър в съответния съдебен район имотните партиди се финализират. Макар да не е споменато във всички разпоредби на чл. 65 ЗКИР, законът навсякъде има предвид изготвяне не само на електронни партиди, но и на хартиени партиди за имотите. Електронните партиди обаче са вторичен производен продукт, който отразява информацията от партидите, които се водят на хартиен носител – чл. 68, ал. 1, изр. първо ЗКИР. При разминавания в информацията на хартиен и електронен носител, преимущество има хартиената партида – чл. 68, ал. 1, изр. второ ЗКИР.

Тук трябва да се постави въпросът за детайлизираната нормативна уредба по задълженията на съдиите по вписванията и служителите към Агенцията по вписванията преди и след поставяне на начало на производството по създаване на имотен регистър след обнародване на заповедта на министъра на правосъдието по чл. 70 ЗКИР. Тя се съдържа в Глава седма на Наредба № 2/2005 г. Наредбата е приета въз основа на чл. 5, ал. 3 ЗКИР: „Министърът на правосъдието издава наредба за воденето и съхраняването на имотния регистър.“ В чл. 1 Наредба № 2/2005 г. обаче откриваме следната разпоредба: „Тази наредба урежда създаването, организацията, съдържанието, воденето и съхраняването на имотния регистър.“

При сравняване на текстовете на двете разпоредби става видно, че министърът на правосъдието няма законова делегация да включва в съдържанието на Наредба № 2/2005 г. регламентация на отношенията по създаването, организацията и съдържанието на имотния регистър, които да се прилагат към настоящия момент при липсата на въведен имотен регистър по силата на заповед по чл. 73 ЗКИР. Такива правомощия на министъра на правосъдието са предоставени след въвеждане на имотен регистър при обнародвана и влязла в сила заповед по чл. 73 ЗКИР, каквато към настоящия момент не е налице за нито един съдебен район – арг. от чл. 75 ЗКИР. В този случай се задава въпросът за материалната законосъобразност на подзаконовия нормативен акт, в частност на Глава седма на Наредба № 2/2005 г. относно разпоредбите за създаване на имотен регистър, както и на Приложение № 2 към нея относно съдържанието на предварителните партиди на имотите, които към настоящия момент се изготвят от служителите в Агенцията по вписванията – чл. 52 Наредба № 2/2005 г. На този въпрос трябва да се потърси отговор, тъй като той засяга дейността по създаване на имотен регистър през последните 20 години.

Никъде в ЗКИР и Наредба № 2/2005 г. не може да бъде открита детайлна законова уредба относно техническото функциониране на сега действащия софтуерен продукт като база данни, обслужващ създаващия се имотен регистър. По същество това трябва да е уредба, детайлизираща дейността в електронна среда на служителите в Агенцията по вписванията и на съдиите по вписванията относно партидите по чл. 65 ЗКИР, техническия достъп до тях на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, взаимодействието в електронна среда между кадастър и имотен регистър, компетенции за извършване на промени и т.н. Според мен може да се обмисли възможността за регламентиране на тази дейност в отделна наредба, издадена въз основа на законова делегация по ЗКИР.

Тук трябва да се отбележи още, че съществен недостатък на нормативната уредба е, че производството по създаване на имотен регистър е регламентирано без да са предоставени гаранции за контрол от страна на съдията по вписванията. В нормативната уредба може да бъде открито само едно негово задължение по чл. 59, ал. 1 Наредба № 2/2005 г.: „След предаване на кадастралната карта и кадастралния регистър за недвижимите имоти за района съдията по вписванията с резолюция обявява предварителните партиди за партиди на недвижимите имоти.“ По този начин е допуснато служителите в Агенцията по вписванията да контролират изцяло производството по създаване на имотен регистър, което е регламентирано като административно производство, като водещото лице в охранителното производство няма правомощие да влияе върху тяхната дейност. Според мен може да се обмисли възможността съдията по вписванията да дава указания и да се разпорежда спрямо дейността на служителите в Агенцията по вписванията относно дейността им по създаване на имотен регистър. Това правомощие би било ефективен инструмент, например, при нанасяне на информация в имотните партиди на хартиен и електронен носител, извършване на корекции и отстраняване на пропуски, каквито недостатъци биха могли да бъдат отчетени най-прецизно от лице с юридическо образование, а не от административен служител.

VI. Производството по вписване – охранително или административно?

Темата за създаване на имотен регистър имплицитно включва въпросите за статуса на съдиите по вписванията и вида на производството. Поставя се и въпросът дали съдиите по вписванията трябва да станат част от администрацията в рамките на изпълнителната власт и да поемат административни функции редом до служителите в Агенцията по вписванията. Питането е в контекста на предлаганите актуални промени в ЗСВ от правителството, което посредством тях се стреми да оптимизира работата по създаване на имотен регистър.

Към настоящия момент съдиите по вписванията са независими лица към съдебната система, чиито статус е регламентиран в Глава тринадесета на ЗСВ. Те са ситуирани към районните съдилища и дейността им се ръководи от председателя на съответния районен съд – чл. 80, ал. 1, т. 8 ЗСВ. Производството по вписване е регламентирано като вид нотариално охранително производство – чл. 569, т. 5-7 ГПК. Обяснението за това законово решение е в правната преценка относно всички белези на охранителните производства, а именно: производството по вписване се развива като динамичен фактически състав от процесуални действия на молителя и съдията по вписванията; в производството по вписване молителят търси „съдействие” по смисъла на чл. 2 ГПК от съдията по вписванията, за да упражни правото си да впише определен акт и въз основа на него да възникне предвиденото в закона действие на вписването; производството по вписване е безспорно, едностранно и има превантивен характер, защото цели да предотврати правонарушения в областта на гражданското и търговското право.

Важен аспект от охранителното производство е определението на съдията по вписванията, което е вид нотариално удостоверяване по см. на чл. 569 ГПК и има специфични правни последици, които са характерни само за този вид вписване. Те са свързани с действието на вписването: чисто оповестително; оповестително-защитно; смесено оповестително-защитно и конститутивно. Правните последици от вписването се отразяват на правоимащото лице по вписания акт, което създава възможност да оповести своите права на всички трети лица (гарантирано от публичността на вписването) и в множество хипотези гарантира защита на своите права спрямо трети лица с конкуриращи права чрез противопоставимостта на вписването. В някои хипотези вписването е елемент от фактическия състав за възникване на действие на съответните актове: ипотеки; възбрани; молби на кредитори за отделяне на имоти на наследодателя по чл. 67 ЗН; отказ от собственост по чл. 100 ЗС.

Спрямо производството по вписване се прилагат съответно (а не аналогично) общите правила на охранителните производства по чл. 530-541 ГПК.

С оглед на гореизложеното, може да се направи заключение, че статусът на съдиите по вписванията като независими лица в рамките на съдебната система е израз на основната функция на съдебната власт по чл. 117, ал. 1 КРБ: „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.“ Тази защита може да не е само последваща чрез санкциониране на правонарушители чрез функциите на правораздаването, но и превантивна предварителна защита чрез допълнителни възможности въз основа на властнически актове. В тази връзка трябва да се подчертае, че основната функция на съдиите по вписванията не е да правораздават, а да гарантират защита на правата по подлежащите на вписване актове. Тази цел се постига чрез гаранциите за тяхната независимост, невъзможност да им се влияе от изпълнителната власт или търговски интереси при извършване на самостоятелна преценка за законосъобразност на подлежащите на вписване актове и чрез правното действие на вписването, което възниква въз основа на определението на съдията по вписванията като охранителен акт.

Тук трябва да се посочи, че този подход охранителните производства да се извършват от независими лица в рамките на съдебната система е възприет и в други хипотези: производство по установяване на факти; производство за обявяване на отсъствие или смърт; производство по открито наследство; производство за обезсилване на ценни книжа.

С оглед на гореизложеното, може да се направи паралел с целта на административните производства. При тях се предоставя административна услуга по смисъла на пар. 1, т. 2 от ДР на ЗАдм. Видно от съдържанието на понятието за административна услуга, то е несъвместимо с понятието за съдействие по смисъла на чл. 2 ГПК, каквото съдията по вписванията указва на молителя в охранителното производство. В този ред на мисли, определението на съдията по вписванията няма характеристиката на индивидуален административен акт с присъщия му правен ефект. Както вече подчертах, от определението на съдията по вписванията възникват специфични гражданскоправни последици със защитна функция за правоимащото лице по подлежащия на вписване акт.

Трудно би могло да се обоснове и становището, че съдиите по вписванията могат да са „администрация“ по смисъла на чл. 34 ЗАдм, доколкото те не подпомагат орган на изпълнителната власт при осъществяване на неговите правомощия. Съдията по вписванията е фигура, която разполага със самостоятелни правомощия, които не са в обхвата на изпълнителната власт. Друг е въпросът, за което няма спор, че служителите в Агенцията по вписванията са администрация, тъй като те изпълняват техническа дейност по администриране на подадените от молителя книжа и обслужват фактически производството по създаване на имотен регистър, подпомагайки министъра на правосъдието в изпълнение на неговите задължения. Изложеното води до извода, че е правен нонсенс да се твърди, че охранителното производство по вписване може да бъде уредено като административно и съдиите по вписванията да имат статус на администрация, а техните актове да притежават характеристиката на индивидуални административни актове.

Изложеното по-горе ми дава основание да направя извод, че придържането към принципа за независимост на съдиите по вписванията в рамките на съдебната система е добро законодателно решениекоето във времето се е доказало като работещо средство за защита на правата на лицата. То контрастира на законодателния и административния хаос при създаване на имотен регистър в рамките на дейността на изпълнителната власт. Поради това в интерес на цялото общество е да не се допуска един работещ механизъм в гражданското право да бъде премахнат в опит да се търси продължаване на неефективната административна концепция по създаване на имотен регистър. Очевидно, според мен, промяната в правния статус на съдиите по вписванията и поставянето им в подчинение на изпълнителната власт и администрацията няма да реши съществуващите проблеми до този момент, а може би ще създаде нови неуредици с непредвидими измерения.

VII. Изводи

За повече от 20 години процедурата по създаване на имотен регистър е стартирана в едва 7 съдебни района. В нито един от тези райони процедурата не е финализирана. Задължение на изпълнителната власт и на администрацията в Агенцията по вписванията е да реализира този процес. Резултатите водят до обезсърчаване на всички заинтересовани лица.

Законодателят не осигурява достатъчно гаранции за вписване на всички актове и отразяването на пълната и достоверна информация по имотните партиди в имотния регистър. Налице е асиметрия в подхода при вменяване на задължения и осигуряване на възможности за вписване на актове. В резултат на това множество актове, породили вещен ефект за страните, остават невписани. Така функционалността на имотния регистър е сведена до несъвършена и непълна база данни, която не се ползва с доверие в гражданския и търговския оборот.

Остава нереформирано наследственото право, което не е синхронизирано с нуждите на производството по създаване на имотен регистър.

Налице са съмнения относно несъвършенства на нормативната уредба относно създаване на имотен регистър и софтуерния продукт, обслужващ базата данни на електронните партиди на имотите. Липсва детайлна нормативна уредба относно софтуерния продукт. Поставен е и въпросът за частичната материална незаконосъобразност на Наредба № 2/2005 г предвид законовата делегация по чл. 5, ал. 3 ЗКИР.

Към настоящия момент е направено предложение за подчиняване на съдиите по вписванията спрямо администрацията при липсата на какъвто и да е анализ по въпросите за характеристиката на административните и охранителните производства и с какво това действие ще допринесе за създаване на имотен регистър. Остава отворен и въпросът за автора на предложението, мотивите и аргументите на законодателя.

Предвид тези изводи, логично е при анализ на постигнатото до този момент от законодателя и администрацията, за в бъдеще да се поставят следните принципни задачи:

  • Да се извърши ревизия на сега действащата нормативна уредба относно създаването и въвеждането на имотния регистър;
  • Да бъде приета детайлна нормативна уредба, регулираща облика на софтуерния продукт на имотен регистър, неговите функционалности и обезпечаване на работата на потребителите на услугите му;
  • Да се извърши реформа в широкия обхват на нормативните актове, регулиращи правния режим на подлежащите на вписване актове относно имоти, за да се гарантира задължението за тяхното вписване и отразяване на пълната и достоверна информация в имотния регистър с цел доверие към неговата функционалност;
  • Да се постави въпросът за подчиняване на дейността по създаване на имотен регистър на съдията по вписванията, запазвайки се неговата независимост спрямо изпълнителната власт и администрацията.

Според мен горните въпроси трябва да се поставят в рамките на широка дискусия, доколкото на нито едно лице с права върху имоти (вещни, обезпечителни, процесуални, облигационни, наследствени и т.н.) не му е безразлично по какъв начин държавата защитава правата му и възможно ли е поради прибързани законодателни действия и необмислени административни практики да възникнат вреди вследствие на некомпетентност или злоупотреби. Надявам се законодателят при бъдещи реформи относно създаването на имотен регистър, които на база на обективните факти са наложителни, да избере експертния подход. За жалост, към настоящия момент такъв не е налице.

Автор: адв. д-р Ивайло Василев Статия е публикувана на 01.03.2022 г. в Lex.bg: https://news.lex.bg/%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%b7%d0%b2%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bb%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%81%d1%8a%d0%b7%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be/ I. Актуалност на темата След начало на мандата на правителството, то започна подготовка на държавния бюджет за 2022 г. Законопроектът за държавния бюджет на Република България за 2022 г. е депозиран от Министерския съвет в Народното събрание и с изненада се […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, отговорност на държавата и общината, наследство, задължения, чл. 11 ЗН.

ЧЛ. 11 ЗН

Когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират.

ПРОТИВОРЕЧИВА СЪДЕБНА ПРАКТИКА

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 458 ОТ 30.09.2016 Г. ПО Ч. Т. Д. № 1303/2016 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, достъпно в ПИС „Сиела“, https://www.ciela.net/

Разпоредбата на чл. 11 ЗН урежда получаването на наследството от държавата и от общините в случаите, когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството, или когато наследниците изгубят правото да приемат наследството. Общината става собственик на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, на чиято територия се намират. Всичко останало от наследството се получава от държавата. Следователно общината получава само конкретни вещни права, придобива конкретно имущество по силата на закона, но не и пасивите, които остават в тежест на общия правоприемник – държавата. Получаването на имуществото от общината на основание чл. 11 ЗН е сходно с придобиването на имущество от заветника, доколкото общината придобива отделни права от наследството, но не отговаря за задълженията на починалото лице. За задълженията на починалия отговаря държавата ограничено – до размера на полученото от нея имущество, тъй като приема наследството винаги по опис съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН. След изчерпване на актива на наследството кредиторите с непогасени вземания имат право на иск по чл. 66, ал. 2 ЗН срещу общината, в който случай общината ще отговаря за непогасените вземания до размера на полученото имущество /движими вещи и недвижими имоти/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 60154 ОТ 07.12.2021 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 4506/2021 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, достъпно в ПИС „Сиела“, https://www.ciela.net/

Разпоредбата на чл. 61 от Закона за наследството не ограничава лицата, които могат да приемат наследствено имущество по опис. Ал. 2 от тази разпоредба само посочва кои лица задължително следва да приемат наследството по опис /непълнолетните, държавата и обществените организации/. Спрямо тези лица това задължение е въведено с цел осигуряване защита на имуществените им права от бъдещи претенции от страна на кредиторите на починалото лице.

При заявено искане от заинтересована страна обаче по опис може да бъде приемано наследствено имущество както от наследниците по закон /чл. 5-10 ЗН/, така и от всички други лица, които придобиват част от наследственото имущество, но не по наследство, а по силата на закона /държавата и общините, които придобиват собственост по силата на чл. 11 ЗН, а не като наследници на починалия/.

Обстоятелството, че в хипотезата на чл. 11 ЗН общината не е универсален правоприемник на починалия, а придобива само определени негови вещи, не е пречка за придобиването на това имущество от общината по опис, когато общината е направила такова искане. Действително, в този случай положението на общината е сходно с положението на заветник. В същото качество /не на универсален, а на частен правоприемник/ се намира обаче общината и в хипотезата на придобиване на движими вещи или имоти по дарение и завещание, в които случаи съгласно чл. 34, ал. 3 от Закона за общинската собственост общината също следва да придобие дарените или завещани имоти като ги приеме по реда на чл. 61, ал. 2 ЗН- по опис.

Приемането на посочените в чл. 11 ЗН движими вещи и недвижими имоти от общината по опис се налага не за да се ограничи отговорността на общината за задължения на починалото лице, защото независимо дали общината е приела по опис или не, тя не отговаря за задълженията на починалото лице /за тях отговоря само държавата до размера на полученото имущество, тъй като съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН държавата винаги приема това имущество по опис/, а спрямо общината е приложима по аналогия разпоредбата на чл. 68 ЗН: че полученото от общината наследствено имущество се намалява съответно, когато останалото наследствено имущество /в случая останалото в собственост на държавата наследствено имущество/ не е достатъчно за изплащането на наследствените задължения. Приемането по опис на придобитото от общината на основание чл. 11 ЗН имущество се налага, за да се отграничат движимите вещи и недвижимите имоти, които общината придобива по реда на чл. 11 ЗН /жилища, ателиета, гаражи, парцели и имоти, предназначени предимно за жилищно строителство, находящи се на територията на тази община/ от останалите движими вещи, жилища, ателиета, гаражи, парцели и имоти, предназначени предимно за жилищно строителство, останали в наследството на починалиия, но намиращи се на територията на други общини, както и от останалите недвижими имоти на починалото лице, които остават в собственост на държавата на основание чл. 11 ЗН. Същото е необходимо, за да е ясно, спрямо кои недвижими имоти на държавата кредиторите на починалия могат да насочат претенциите си и спрямо кои вещи на общината ще бъде приложена разпоредбата на чл. 68 ЗН при недостиг на придобитото по реда на чл. 11 ЗН от държавата имущество за удовлетворяване на кредиторите.

Поради всичко гореизложено съдът приема, че в случаите, в които общината придобива по силата на закона посочените в чл. 11 ЗН движими вещи и недвижими имоти на починало лице, общината има право да инициира производство по чл. 61 ЗН за приемане на това наследствено имущество по опис, независимо че в този случай се явява частен, а не универсален правоприемик на починалия.

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, отговорност на държавата и общината, наследство, задължения, чл. 11 ЗН. ЧЛ. 11 ЗН Когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава […]