адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, ограничаване на родителски права, лишаване от родителски права, дете.
Ограничаване на родителски права
Когато поведението на родителя представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, по искане на родител компетентният районният съд взема съответни мерки в интерес на детето, като ограничава родителските права – отнема или поставя условия за упражняването на някои от тях, и може да възложи осъществяването им на друго лице.
При нужда може да бъде променено местоживеенето на детето или то да бъде настанено извън семейството.
Мерките се вземат и когато поради продължителна физическа или душевна болест или други обективни причини родителят не е в състояние да упражнява родителските си права.
Искането за постановяване на мерки се оформя като искова молба, която следва да бъде предявена пред съда. Съдът постановява мерки след събиране на доказателства в процес (напр. писмени доказателства, изслушване на свидетели, експертиза, доклад от ДСП и т.н.). Мерките влизат в сила след постановяване на съдебно решение, което е необжалваемо.
Лишаване от родителски права
Родителят може да бъде лишен от родителски права, когато са налице особено тежки случаи на родител, имащ поведение, което е опасно за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето.
Родителят може да бъде лишен от родителски прави и когато без основателна причина трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка.
Трайното неполагане на грижи за детето и липсата на финансов или друг материален принос за отглеждането му сочи противоправно поведение на родителя и представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения – основание за лишаване от родителски права. В производството за лишаване от родителски права, съдът изследва всички обстоятелства, касаещи поведението на родителя, в т.ч. налице ли е основателна причина за трайно пренебрегване на родителския дълг. Когато не е налице такава обективна основателна причина, установяването на която е в тежест на страната, която твърди наличието и, недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи за дезинтересиране и пренебрегване на родителските задължения. Родителят, който не упражнява родителските права, но не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина; не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг.
При лишаване от родителски права на единия родител, когато няма друг родител или упражняването на родителските права от него не е в интерес на детето, съдът предприема мерки за закрила и го настанява извън семейството.
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, ограничаване на родителски права, лишаване от родителски права, дете. Ограничаване на родителски права Когато поведението на родителя представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, по искане на родител компетентният районният съд взема съответни мерки в интерес на […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, нищожност, съдебна делба, недвижим имот, нотариален акт, правен интерес.
ВЪПРОС
Разполага ли наследник с правен интерес да иска прогласяване на нищожност на сключени от наследодателя договори изцяло и над размера на наследствената си квота?
ОТГОВОР
Налице е трайна практика на ВКС, съгласно която всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
При наличие на предявен иск за делба, правния интерес на наследник да иска прогласяване на нищожност на сключени от наследодателя договори изцяло и над размера на наследствената си квота е налице, доколкото при евентуално уважаване на този иск, имуществото ще се върне в делбената маса и ще увеличи имуществено дела на наследника, както и на останалите наследници.
В случая е предявен иск за делба, поради което и с оглед гореизложеното, за жалбоподателя, страна в този процес, е налице правен интерес да иска прогласяване на нищожност на сключени от наследодателя договори изцяло и над размера на наследствената си квота.
Така Определение № 181/30.05.2022 г. по гр.д. № 1671/2022 г. на IV г.о. на ВКС.
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, нищожност, съдебна делба, недвижим имот, нотариален акт, правен интерес. ВЪПРОС Разполага ли наследник с правен интерес да иска прогласяване на нищожност на сключени от наследодателя договори изцяло и над размера на наследствената си квота? ОТГОВОР Налице е трайна практика на […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, унищожаемост на договора, дееспособен, трайна неспособност да разбира и ръководи действията си, чл. 31, ал. 1 ЗЗД, Тълкувателно решение от 30.05.2022 г. по тълк. дело № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Закон за задълженията и договорите
Чл. 31. Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си.Унищожението на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор.
ВЪПРОС
Нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, изр.1, пр. 2 ЗЗД или унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си?
ОТГОВОР
Недействителността на правните сделки е родово понятие. То обхваща всички сделки с недостатък, предвиден в закона. Едно от деленията на недействителните сделки с най-голямо практическо значение е според характерната последица – нищожни и унищожаеми. Основанията за нищожност и унищожаемост на договорите са изброени отделно в разпоредбите на чл. 26 – 33 ЗЗД и общото между тях е, че те са с пороци /юридически факти/, които осуетяват настъпването на правното действие на договора от самото начало или откриват възможност за заличаване на породените правни последици с обратна сила. Недействителността не се изчерпва с посочените в чл. 26 – 33 ЗЗД основания за нищожност и унищожаемост. Това са само две от формите на недействителността, а останалите са уредени всяка отделно на съответното място, т.е. за тях няма установени общи правила. Съобразно чл. 44 ЗЗД правилата относно договорите се прилагат съответно към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.
Най-тежкият порок на договора е нищожността. Тя е абсолютна /важи за всички и всеки може да се позове на нея/, изначална е и не може да бъде санирана. Унищожаемостта е по-лек порок на договора, затова той може да бъде саниран изрично – чрез потвърждаването му от страната, в чийто интерес законът я допуска, или чрез отстраняване на ощетяването от другата страна, както и чрез конклудентни действия – доброволно изпълнение на договора от засегнатия и бездействието му в давностния срок.
Дееспособни лица са пълнолетните физически лица, а също и непълнолетните и поставените под ограничено запрещение, когато сключват сделките по чл.4, ал.2 ЗЛС – „обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.“ Разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЗД урежда отношенията, когато сключилият договора няма настойник, нито попечител /ако имаше, би се поставил въпросът за спазване на режима на настойничеството и попечителството/. Според правното му положение той може да сключи договора сам /дееспособен е/, но при сключването не е бил способен да действа разумно.
Законът за задълженията и договорите предвижда, че са нищожни договорите, при които липсва съгласие /чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД/, а са унищожаеми договорите, сключени от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си /чл. 31, ал. 1 ЗЗД/. Унищожението на такъв договор съгласно чл. 31, ал. 2 ЗЗД не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Съобразно чл. 32 ЗЗД унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността започва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключването на договора. Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Кратката тригодишна давност за правото да се иска унищожение от лицата, които формално са дееспособни, но при които невъзможността да разбират или ръководят действията си е трайна и/или необратима, цели своевременно и за много по-кратък период от три години да се вземат мерки, за да могат да бъдат охранявани в цялост техните интереси и същевременно да се защитава правната сигурност. Според законодателя бездействие в продължение на повече от три години е недопустимо.
Липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване. Когато договорът е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, договорът е унищожаем, тъй като е дадено съгласие, но без разум /липсва елементът „съзнаване”/. Използваният от доктрината и съдебната практика разграничителен критерий – „съзнавано“, респективно „несъзнавано отсъствие на воля“ – съответства напълно на значението на думата „съзнавам“, която означава „зная, разбирам какво върша, имам ясна представа за постъпките и състоянието си“. Ето защо фактическият състав на чл.31, ал.1 ЗЗД по естеството си е проявление на несъзнавана липса на воля. За разлика от това, в мотивите по т.ІІ на ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. дело №5/2014 г. на ОСГТК, Върховният касационен съд е приел, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни/. Това определение за нищожността на посоченото основание е дадено във връзка с въпроса относно вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът.
В случаите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД може да е налице невъзможност да се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и психични проблеми, когато лицето формално се води дееспособно, т.е. не е поставено под запрещение. Необходимо е това състояние да е било налице към момента на извършване на сделката. Опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл.31, ал. 1 ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание. Без значение е продължителността на това състояние. Невъзможността на лицето да разбира или да ръководи действията си може да се дължи на различни причини, както временни – алкохолно опиянение, въздействие на наркотици, интоксикация и др., така и трайни. В законовата разпоредба липсва разграничаване на конкретните причини според вида и степента, в която те засягат възможностите на лицето да действа разумно. Поради това, на основание чл.31, ал.1 ЗЗД са унищожаеми и договорите, сключени от дееспособни лица в състояние на трайна неспособност да разбират или да ръководят действията си и когато тяхното състояние обективно е обуславяло поставянето им под запрещение, като се има предвид, че правните последици от поставянето под запрещение настъпват за в бъдеще.
Този извод следва и от тълкуването на разпоредбите на чл.31, ал.1 и ал.2 ЗЗД в тяхната взаимовръзка. Според ал.2, пр.1, за да бъде искано унищожение от наследниците след смъртта на лицето, трябва преди смъртта да е поискано поставянето му под запрещение. Това изискване на закона има смисъл само когато причината за неспособността е трайна – резултат от интелектуално затруднение и психично разстройство. Друг тълкувателен резултат противоречи на систематическото тълкуване на двете алинеи на чл.31 ЗЗД. Първата хипотеза, уредена в чл. 31, ал. 2 ЗЗД, изрично посочва унищожаването на „такъв договор“, като несъмнено има предвид договор с пороците в предходната разпоредба. За временни състояния не може да се иска поставяне под запрещение и разпоредбата на чл. 31, ал. 2, пр. 1 ЗЗД при такова ограничително тълкуване остава без възможност за прилагане. Законодателят изрично е предвидил, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД. С включването на такъв договор като част от института на унищожаемостта се защитава правната сигурност, която предпочита обвързващата сила на изявената воля, дори когато вътрешната воля не е формирана нормално. В този случай договорът поражда действие, но неговото действие зависи от лицето с опорочено волеизявление.
Възприемането на ограничително тълкуване на разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЗД, при което тя да се прилага само при кратковременен и преходен характер на фактическата неспособност, може да доведе до нарушаване правата на хората с увреждания. Ще бъдат лишени от дееспособност лицата с интелектуални затруднения и психични разстройства извън реда и обхвата на специално предвидената законова процедура за това по чл.336 – чл.340 ГПК. Според чл.12, т.2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания България е задължена да признава правоспособността и дееспособността на хората с увреждания наравно с всички останали лица във всички сфери на живота. Не може по тълкувателен път да се извеждат непредвидени изрично ограничения на дееспособността на тези хора. Всеки човек, независимо от наличието на интелектуални затруднения и психични разстройства, има право да упражнява лично правата си. Хората с увреждания не трябва да се възприемат като лица, отклоняващи се от медицинските норми, а като субекти, на които следва да се гарантира чрез комплекс от мерки, наравно с другите, възможността да упражняват лично правата си и да участват пълноценно в живота на обществото. В мотивите на решение №12 от 17.07.2014 г. по конст. дело №10/2014 г. на Конституционния съд на Република България е посочено изрично важното значение на института за поставяне под запрещение. Чрез него се осигурява, че лицата с психически увреждания ще бъдат ограничени в извършването на правни действия, доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, поефективен начин за защита на техните интереси. Тези ограничения имат и друг ефект – охраняват и правата на третите лица, които също могат да бъдат засегнати от правните действия на лицата с психически увреждания, т.е. защитават сигурността на гражданския оборот.
Ограничително тълкуване на разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЗД би поставило и въпросите: кога състоянието на интелектуално затруднение и психично разстройство е трайно; кога един период в такова състояние е продължителен; може ли по тълкувателен път като универсален критерий да се изведе определеният от законодателя давностен срок за предявяване на унищожаемостта; как може да се обоснове, че период от две години и десет месеца не е продължителен, а този от три години е такъв, при наличие и на други специални разпоредби за погасителната давност като тази на чл. 44 ЗН. Приемането, че такива договори са нищожни би могло в определени хипотези да засегне интересите и на фактически неспособния поради свое трайно интелектуално затруднение и психично разстройство човек. Не е изключено да има случаи, в които след отпадане на фактическата неспособност, напр. излизане на човека от интелектуалното му затруднение или психично разстройство, или назначаването на настойник, той да иска да се ползва от получена или очаквана престация по договора, а насрещната страна или дори трето лице да се опита да му противопостави порока на сделката. Липсата на целения от страните правен ефект от нищожния договор може често да е причина за очевидно несправедливи резултати. Това са случаите, при които именно страната по договора, която е била недобросъвестна, се позовава на липсата на правно действие и съответно иска да отпадне възможността на другата страна да упражни спрямо нея правото си да иска реално изпълнение, да развали договора и да получи обезщетение за вреди.
Следователно няма легални, теоретични или практически основания да се приеме, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е нищожен, а не унищожаем.
ИЗВОД
ДОГОВОРЪТ, СКЛЮЧЕН ОТ ДЕЕСПОСОБНО ЛИЦЕ, АКО ТО ПРИ СКЛЮЧВАНЕТО МУ Е БИЛО В СЪСТОЯНИЕ НА ТРАЙНА НЕСПОСОБНОСТ ДА РАЗБИРА ИЛИ ДА РЪКОВОДИ ДЕЙСТВИЯТА СИ, Е УНИЩОЖАЕМ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 31, АЛ. 1 ЗЗД.
Така Тълкувателно решение от 30.05.2022 г. по тълк. дело № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС
Линк: http://www.vks.bg/talkuvatelni-dela-osgtk/vks-osgtk-tdelo-2020-5-reshenie.pdf
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, унищожаемост на договора, дееспособен, трайна неспособност да разбира и ръководи действията си, чл. 31, ал. 1 ЗЗД, Тълкувателно решение от 30.05.2022 г. по тълк. дело № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Закон за задълженията и договорите Чл. 31. Унищожаем е […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, неустойка, договор, намаляване на неустойката, чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Закон за задълженията и договорите
Чл. 92. Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
Търговски закон
Чл. 309. Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.
Неустойката е съглашение между страните по договор, с което те уговарят едно вземане между тях, което става изискуемо при неизпълнение, без да е необходимо неизправната страна да доказва настъпилите вреди от неизпълнението.
Неустойка може да се търси само за вида на неизпълнение, за което е уговорено между страните. Това въпрос на тълкуване на договора.
Неустойка може да се претендира по реда на заповедното производство – чл. 410 ГПК или чл. 417 ГПК. В този случай, ако длъжникът има възражения срещу претенцията на заявителя, той трябва да подаде най-малко възражение по чл. 414 ГПК или по чл. 414а ГПК. В този случай той следва да подготви своята защита за предстоящото исовото производство по чл. 422 ГПК, където спорът между страните ще бъде разгледан по същество. Там длъжникът детайлно следва да изложи своите възражения срещу претенцията на кредитора за заплащане на неустойка.
Ако кредиторът е подал искова молба, тогава защитата трябва да бъде детайлно изложена в отговора на исковата молба. Ако длъжникът не стори това, той е лимитиран от преклузията по чл. 131, ал. 2, т. 4 ГПК и чл. 131, ал. 3 ГПК, според които в отговора на исковата молба ответникът е длъжен да посочи възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи всички писмени доказателства, с които разполага.
Какви възражения може да се направят с цел намаляване на размера на неустойката от съда?
Първо трябва да се посочи, че за да говорим за намаляване на неустойката, то уговорката между страните трябва да е действителна. Съществуват редица случай, в които неустойката може да е нищожна и да не поражда действие изначално. В този случай неустойка не се дължи. Този въпрос следва да се изследва за всеки отделен случай в светлината на богатата съдебна практика на ВКС.
Ако уговорката между страните е действителна, тогава длъжникът може да прави следните възражения срещу неустойката с цел нейното намаляване от съда:
Намаляване на неустойката може да се иска само преди тя да бъде изплатена от длъжника.
Тук трябва да се посочи, че в търговското право е недопустимо да се иска намаляване на неустойката поради прекомерност – чл. 309 ТЗ. Това правило обаче не се прилага, когато една от страните не е търговец – например тя е потребител. Потребителят може да иска намаляване на неустойката поради прекомерност.
Чл. 309 ТЗ обаче не дерогира възможността неустойката да бъде намалена, когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти.
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, неустойка, договор, намаляване на неустойката, чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Закон за задълженията и договорите Чл. 92. Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, предварителен договор, недвижим имот, иск за обявяване на предварителния договор за окончателен., чл. 19, ал. 3 ЗЗД
Закон за задълженията и договорите
Чл. 19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма.
Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор.
Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.
С предварителен договор страните постигат съгласие относно бъдещото сключване на окончателен договор като уговарят съществените условия на окончателния договор.
Най-често в практиката се сключва предварителен договор за продажба на недвижим имот (поземелен имот, сграда или самостоятелен обект в сграда, напр. етаж от къща или апартамент), като в предварителния договор страните уговарят най-малко два въпроса – кой недвижим имот ще е предмет на окончателния договор и размера на продажната цена. Уговаря се и срокът, в който ще се сключи окончателният договор под формата на нотариален акт.
Тук обаче възниква въпроса какви ще са последиците, ако една от страните не изпълни своето задължение и не сключи окончателен договор според предварителната уговорка?
В този случай всяка от страните по предварителния договор може да предяви искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД пред съответния компетентен съд по местонахождение на имота за сключване на окончателния договор.
Искът може да бъде предявен и от ответника по дело под формата на насрещен иск.
При предявяване на иска е препоръчително да се предяви и иск за предаване на владението на недвижимия имот по чл. 108 ЗС, ако то не е предадено по силата на клауза в предварителния договор.
Исковата молба по иска подлежи на вписване в съответната Служба по вписванията по местонахождение на недвижимия имот. Съдът не дава ход на делото, ако не се предоставят доказателства за вписване на исковата молба.
Предмет на иска е цялото право, съвпадащо със съдържанието на уговорката по предварителния договор. Няма пречка да бъде предявен иск и за част от правото.
За да бъде уважен иска, ответникът трябва да е титулят на правото към датата на вписване на исковата молба. Ако той не е титулят, искът трябва да бъде отхвърлен като неоснователен. В този случай защитата на страната по договора е чрез разваляне на предварителния договор и претендиране на последиците от развалянето на договора или чрез предявяване на Павлов иск относно увреждащата сделка, с която имотът е прехвърлен на трето лице след сключване на предварителния договор.
Ако недвижимият имот е прехвърлен след вписване на исковата молба, то прехвърлянето е непротивопоставимо на правата на ищеца в процеса и искът му може да бъде уважен от съда.
При разглеждане на делото съдът проверява собствеността върху имота и извършва проверките, които нотариусът прави по принцип преди да изповяда сделката.
Съдебното решение замества окончателния договор. Решението е титул за собственост, с който ищецът може да се легитимира като собственик пред всяко трето лице.
Може ли да се предяви иск за обявяване на предварителен договор за окончателен при уговорки за отметнина или при упражнено право за разваляне на договора?
При отметнината една страна предварително обещава да даде или направи нещо, с изпълнението на което договорът се прекратява. Отметнината не е задатък и двата института не трябва да се смесват! При отметнината неизправната страна най-често обещава да заплати една парична сума и с изпълнението на това обещание се счита, че тя се е освободила от своето задължение по предварителния договор. Поради това, ако е уговорена отметнина и страната е упражнила своето право, то искът за обявяване на предварителния договор за окончателен ще се счита за неоснователен.
Ако се твърди, че предварителният договор е развален, в този случай това твърдение трябва да бъде доказано в съда. Съдът трябва да прецени дали предварителният договор е бил развален законосъобразно. Ако се прецени, че договорът е развален, в този случай искът ще е неоснователен.
Трябва ли ищецът по иска да изпълни предварително своите задължения по предварителния договор?
Отговорът е отрицателен. Все пак, ищецът може да заплати публичните задължения за имота, след което да иска прихващане на сумата от окончателната цена.
Ако не е изпълнил предварително задълженията си, след влизане в законна сила на съдебното решение, то ищецът в 2-седмичен срок трябва да изпълни своите задължения по окончателния договор. Ако не стори това, съдът по искане на ответната страна по делото може да обезсили решението, което губи своята сила с обратен ефект.
В кой момент се счита, че собствеността върху имота е прехвърлена?
Собствеността е прехвърлена в момента на влизане в законна сила на съдебното решение. Съдебното решение замества липсвания нотариален акт и има характеристиката на титул за собственост.
Подлежи ли на вписване съдебното решение?
Съдебното решение подлежи на отбелязване към исковата молба в 6-месечен срок след влизането му в законна сила. Отбелязването се извършва от ищеца, в чиято полза е съдебното решение.
Ако срокът бъде пропуснат, съдебното решение може да се впише.
Вписването/отбелязването не се извършва служебно от съда.
Вписването се извършва в съответната Служба по вписванията по местонахождение на имота.
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, предварителен договор, недвижим имот, иск за обявяване на предварителния договор за окончателен., чл. 19, ал. 3 ЗЗД Закон за задълженията и договорите Чл. 19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, […]
С Тълкувателно решение № 6/2020 г. от 20.05.2022 г. по тълк. дело № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС реши: Не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижими имоти.
МОТИВИ:
При образуването с доклад на председателите на Гражданска и Търговска колегия е констатирано наличие на противоречива практика на двете колегии на Върховния касационен съд по посочения въпрос.
Според едното становище, съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 7/2014 год. на ОСГТК, на отмяна подлежат само актовете, които разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, поради което по отношение на възлагателните постановления, представляващи актове на съдебния изпълнител се прилага същият режим като при решенията, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител и те не подлежат на отмяна по реда на Глава ХХІV ГПК.
Другото становище е, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде прилагано разбирането, формирано с Решение № 90/1972 год. на ОСГК и ППВС № 2/1977 год. и те подлежат на отмяна по молба на участниците в изпълнителното производство. Аргументират се с това, че т.3 на ТР № 7/2014 год. касае решенията на окръжните съдилища по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, но не и самите възлагателни постановления, поради което извънредният способ за отмяна е допустим спрямо акта по чл.496 ал.1 ГПК.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище по следните съображения:
Отговорът на поставения въпрос предпоставя изясняване на същността на постановлението за възлагане като акт, с който приключва публична продан върху недвижими имот при индивидуално съдебно изпълнение.
Фактическият състав на публичната продан, като част от изпълнителния процес, включва няколко сукцесивно осъществявани елементи – изготвяне от съдебния изпълнител на обявление за проданта на имота по реда на чл. 487 ГПК, подаване на наддавателни предложения по чл. 489 ГПК, обявяване на постъпилите наддавателни предложения със съставяне на протокол от съдебния изпълнител, в който се вписват наддавачите и наддавателните предложения по реда на отваряме на пликовете /чл. 492 ГПК/, евентуално реализиране на незабавен явен търг, обявяването на купувач, плащането на цената, постановление на съдебен изпълнител за възлагане на имота на обявения за купувач. Публичната продан приключва с влизане в сила на възлагателното постановление. Предвид изложеното, следва да бъде споделено разбирането на процесуалноправната теория и на практиката за публична продан- като едностранен акт на принудително изпълнение на съдебния изпълнител, който има характеристиката на принудителна продажба. Този извод се налага поради това, че съдебният изпълнител действа като орган на принудително изпълнение, който прехвърля имота на длъжника независимо от неговата воля, правото на собственост се придобива след плащане на цената въз основа на влязлото в сила възлагателно постановление и публична продан не може да бъде развалена, поради евикция или скрити недостатъци.
Като акт на съдебния изпълнител, постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК. Нормата определя активната легитимация и основанията за обжалване. След като постановлението влезе в сила, публичната продан може да се оспорва по исков ред /чл. 496, ал. 3 ГПК/. Недействителността на публична продан може да се установява чрез самостоятелен установителен иск, чрез позоваване от ищеца, възражение от ответника в друго производство /т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС/, а трето лице, което твърди свое право на собственост върху имота- предмет на проданта, разполага с петиторна защита. Тези изводи произтичат пряко от действащата правна уредба, определяща обхвата на защита, даден от законодателя и очертаващ правните последици от проведена публична продан и съответно влязло в сила възлагателно постановление.
От изложеното се извежда, че възлагателното постановление е акт на несъдебен орган, овластен от закона само с правомощия по принудително удовлетворяване на установени по определен процесуален ред притезателни права, но не и с правораздавателни правомощия, поради което неговите актове не могат да бъдат приравнявани с тези, постигнати в резултат на упражняване на възложена на съда правораздавателна функция, с оглед съвсем различното им естество. Следователно, по отношение на тази категория актове аргументите за недопустимост на отмяната по реда на чл.303 ГПК, приложими към решенията, постановени по жалби срещу действията на съдебния изпълнител са относими на още по-голямо основание, т.е. след като решението по чл.435, ал.3 ГПК не подлежи на отмяна по реда на чл.303 ГПК, на още по-голямо основание на такава не следва да подлежи и самото изпълнително действие, законосъобразността, на което е предмет на такова решение. Правното естество на отмяната, чиято правна уредба в сега действащия ГПК не е променена, обуславя приложението на тълкувателния подход, използван в т. 2 ППВС № 2/1977 г., препотвърден и в Тълкувателно решение № 7/2017 г. по т.дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно който отмяната има за цел преодоляване на неправилно формираната сила на пресъдено нещо на съдебен акт, когато пораждането й е резултат на основанията по чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК и възстановяване висящността на исковото производство. Тази цел определя приложимостта на отмяната като извънреден способ за контрол по отношение на конкретни актове. От изложеното следва, че приложното поле на отмяната включва съдебни актове, характеризиращи се с конкретен правен ефект – сила на пресъдено нещо в трите му проявления /правоустановяващо, праворегулиращо и преклудиращо/. Следователно, за да бъдат относими към разглежданото производство, актовете трябва да бъдат постановени от съд, в правораздавателно производство и да пораждат сила на пресъдено нещо. Не е необходимо да има законово правило, което да установява посочените характеристики на актовете, конкретно да определя, като подлежащи на отмяна съдебни актове, ползващи се със сила на пресъдено нещо, тъй като този обхват на производството е обусловен от неговата цел, посочена погоре и се извежда по тълкувателен път.
Отмяната по реда на чл.303 и сл.ГПК не може да бъде универсален извънреден способ за контрол, който да се прилага по отношение на всеки съдебен акт, а в разглеждания случай дори спрямо акт, който не се постановява от съда, а от друг орган – съдебен изпълнител и не в правораздавателно производство, а в изпълнителен процес /чл. 422-чл. 529 ГПК/, тъй като нейните цели и функции я определят като извънреден способ със собствен обхват. Така се извежда и изключване на приложението на правилата на извънинстанционното производство към актове, извън посочените по-горе, включително и по отношение на постановлението за възлагане въпреки аргумента, че няма други средства за защита. Както бе разгледано вече, процесуалните средства, предвидени от законодателя за защита на правата на страните, участващи в публичната продан, както и на трети лица са достатъчно широк кръг от възможности и правните субекти, чиито интереси могат да бъдат накърнени от издаването на незаконосъобразно възлагателно постановление са обезпечени. Нормативната преценка на законодателя може да бъде разширена de lege ferenda, ако така уредените защити, бъдат преценени като недостатъчни, но предвид изложеното, това следва да бъде осъществено по законодателен, а не по тълкувателен път.
Производството по публична продан, чийто окончателен акт е постановлението за възлагане е част от изпълнителния процес и неговият обхват – обективен и субективен и цели, следва да се вземат предвид, когато се преценява ефективността на защитата на субективните права, която следва да бъде дадена, с оглед принципа за справедливост на процеса. Това изключва възможността тази преценка да се свежда до ефективност на защитата срещу отделното изпълнително действие, без да се търси отражението й върху изпълнителното производство като цяло. Затова и аргументът, заложен в практиката на състави на ВКС, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде споделено разбирането, формирано с Решение № 90/1972 г. на ОСГК и ППВС № 2/1977 г., съгласно което тя е универсално процесуално средство за преодоляване на липсата на друга процесуална възможност за защита, е несъответстващ на изложените характеристики на отмяната. Както бе посочено, производството по Глава ХХІV ГПК е специален извънреден способ с ограничен обхват за контрол на неправилни решения, лимитиран в изчерпателно изброени основания – чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК, засягащи единствено и само процесуални нарушения, чието отстраняване трябва да обезпечи законосъобразност на съдебния акт, чрез възстановяване висящността на производството и антиципиране на съдопроизводствените действия към минал момент с цел законосъобразното им провеждане. Антиципирането на производството в резултат на отмяната на неправилния акт и възобновяване на съдопроизводствените действия мотивира аргумента за недопустимост на отмяната по реда на чл.303 и сл. ГПК спрямо постановленията за възлагане, а именно – правните последици от допускане на отмяна по отношение на тези актове. Прилагането на отмяната би създало предпоставки за удвояване на контрола върху законосъобразността на атакуваното постановление на съдебен изпълнител, като освен възможността за обжалване по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, ще създаде възможност за отмяната му по реда на чл. 307 ГПК. При позитивен изход на процеса по чл. 307 ГПК, предвид неговите особености – възобновяване на действията пред съдебен изпълнител, при неограничените възможности за пролонгиране на производството назад във времето /сроковете по чл. 305 ГПК/, процесът пред съдебен изпълнител може да се върне към момент, в който изпълнителното производство е приключило или е във фаза, при която страната няма да има интерес от отмяната.
С оглед всичко изложено се налага извод, че постановлението за възлагане не е акт на съда, не се постановява в правораздавателно производство и няма ефектите на съдебно решение, поради което не следва да се включва в предмета на производството по Глава ХХІV ГПК.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
Влезлите в сила постановления по чл. 496, ал.1 ГПК за възлагане на недвижим имот подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК, когато за молителя не съществува друг път за защита.
Съображенията са следните:
При разрешаване на поставения за тълкуване въпрос е необходимо да се изхожда от същността и целите на производството по отмяна, както и от спецификата на акта – постановление за възлагане, с който приключва публичната продан върху недвижим имот като способ за принудително изпълнение.
Отмяната е самостоятелно и извънинстанционно съдебно производство /процесуален способ/ за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения и други приравнени на тях актове, когато неправилността се дължи на изчерпателно изброени в чл.303, ал.1 и чл. 304 ГПК основания. Отмяната е въведена в ГПК с цел защита на страните срещу неправилността на съдебния акт и като гаранция за постигане на конституционно установената цел на съдебните производства /чл.121, ал.2 КРБ/, а именно установяването на истината в процеса, която цел се отнася до всички съдебни производства, уредени в процесуалните закони, а не само до исковото. Уредените в закона основания за отмяна по чл.303 и сл. ГПК сочат на съществували по време на процеса пречки за установяване на истината, които обуславят несъответствие на акта с обективната действителност. Такива са: фактическата или доказателствена непълнота по делото; престъпните обстоятелства, върху които е основано решението, установени по надлежния ред; постановлението на съд или друго държавно учреждение, впоследствие отменено; неправилното решение, постановено при обективен и субективен идентитет на спора с друг правен спор; нарушаването на правото за защита и правото на справедлив процес. Затова целта на производството по отмяна е производството да се възобнови и да бъде проведено след отстраняване на тези пречки. В закона липсва ограничение на подлежащите на отмяна съдебни актове само до тези, постановени в исков процес.
Принудителното изпълнение по ГПК има за цел удовлетворяване вземането на взискателя чрез предвидените в него изпълнителни способи, един от които е публичната продан на недвижим имот на длъжника. Поредицата от процесуалноправни действия на страните и на съдебния изпълнител в изпълнителното производство завършват с възлагане на имота. Така, чрез осребряване имота на длъжника се постига реално осъществяване на притезанието на взискателя, а с постановлението за възлагане правото на собственост се прехвърля на купувача. Постановлението за възлагане на имота представлява едностранен властнически акт на съдебния изпълнител, издаден в рамките на съдебния изпълнителен процес, който прехвърля недвижимия имот, независимо и въпреки волята на длъжника, в полза на определен купувач срещу определена цена. По разпореждане на закона – чл. 496, ал. 2, изр.1 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, т.е. публичната продан и нейният завършващ акт – постановлението за възлагане съставляват деривативен придобивен способ по чл. 77 ЗС.
При горните характеристики е явно, че постановлението за възлагане не представлява съдебно решение, разрешаващо правен спор със сила на пресъдено нещо, но то влиза в сила, обвързва страните, има транслативновещен ефект за правото на собственост и е изпълнително основание за предаване на владението. Като краен акт, с който приключва публичната продан на недвижим имот на длъжника и обективира придобивно основание, то е сравнимо със съдебно решение, което разрешава спор за собственост. Несъмнено постановлението засяга правната сфера на страните /длъжникът губи правото на собственост, купувачът го придобива, а взискателят губи обезпечението си, но може да се удовлетвори от цената/. Затова, ако е налице порок, произтичащ от някое от уредените в чл.303, ал.1 ГПК основания /престъпно действие на участник в процеса, нарушено право на участие на страната в делото и пр./ няма основание да се откаже на страната, засегната от порочното постановление за възлагане, възможността да поиска неговата отмяна, когато за нея липсва друг път, по който да защити правото си. При наличие на друг способ за защита отмяната е лишена от интерес.
Възможността за защита срещу порочните влезли в сила постановления за възлагане винаги е съществувала в исторически план и е била призната от съдебната практика. В Решение № 90 от 1.11.1972г. на ОСГК по гр.д. № 82/1972г. се приема, че действията на съдебния изпълнител във връзка с публичната продан на недвижим имот, включително постановлението за възлагане, могат да бъдат атакувани по реда на чл.231 ГПК/отм./, ако са налице предвидените в него условия за отмяна. В ППВС № 2/29.09.1977г. се приема, че наред с влезлите в сила решения на съдилищата, които се ползват със сила на пресъдено нещо, е допустима и отмяна на съдебни актове, макар те да не са решения, когато с тях се разрешават спорове за материално право и не съществува друг ред за тяхното изменяване или отменяване. Тази практика е създадена при действието на отменения Граждански процесуален кодекс, който предвиждаше възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител.
При сега действащата правна уредба на обжалване подлежат отделни изпълнителни действия, посочени в закона – чл.435, ал.1 и 2 ГПК. Постановлението за възлагане може да се обжалва само от конкретни лица и при лимитативно посочени основания: от лице, внесло задатък; от взискател, участвал като наддавач, без да дължи задатък; от длъжника при ненадлежно наддаване и възлагане на имота не по най-високата цена – чл. 435, ал.3 ГПК. Възможността за атакуване на постановлението по исков ред е сведена до две хипотези – при участие на лице, което не е имало право да наддава и при невнасяне на цената – чл. 496, ал.3 ГПК. Трето лице, което твърди, че с публичната продан е засегнато неговото право на собственост върху имота, разполага с петиторна защита. При тези твърде ограничени начини за защита, допускането на отмяната спрямо постановленията за възлагане дава възможност на страните да се освободят от обвързващата сила на тези влезли в сила актове, когато са засегнати от тежки пороци. Затова в приложното поле на отмяната, като единствен извънреден способ за защита срещу влезли в сила порочни актове, се включват и постановленията за възлагане, при наличие на един определящ критерий – невъзможност за защита по друг път. По този начин Върховният касационен съд осъществява спрямо тези актове вмененият му в чл. 124 от Конституцията на Република България върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите.
Допустимостта на отмяната спрямо постановленията за възлагане е необходима поради значимите гражданскоправни последици за правото на собственост върху недвижим имот, които те предизвикват. Правото на собственост е ценност, закриляна от Конституцията и от международноправните норми. Това право следва да получи защита когато в резултат на опорочено принудително изпълнение е издадено постановление за възлагане, с което е отнето правото на собственост от патримониума на длъжника. Разбира се, този способ съставлява изключение и за да се избегнат злоупотреби, прилагането му следва да се сведе до наистина тежки пороци, които са в конфликт с основните принципи на гражданския процес.
Усложненията на изпълнителното производство и на отношенията между страните, които биха възникнали при уважено искане за отмяна на постановление за възлагане на недвижим имот, не могат да бъдат мотив за избягване на отмяната. Проблемите могат да са различни в зависимост от това как се е развило изпълнителното производство след влизането в сила на постановлението за възлагане, удовлетворен ли е кредиторът, приключило ли е изпълнението или е все още висящо. Те подлежат на уреждане по предвидения в закона ред с оглед на конкретната фактическа обстановка.
Цялото тълкувателно решение е достъпно на следния линк: http://www.vks.bg/talkuvatelni-dela-osgtk/vks-osgtk-tdelo-2020-6-reshenie.pdf
С Тълкувателно решение № 6/2020 г. от 20.05.2022 г. по тълк. дело № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС реши: Не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижими имоти. МОТИВИ: При образуването с доклад на председателите на Гражданска […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за наем, прекратяване, обезщетение по чл. 236 ЗЗД, наемател, наемодател, ползване, недвижим имот.
ВЪПРОС
Относно начина на определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор и може ли това обезщетение да е по-ниско от уговорения наем.
ОТГОВОР
Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившия наемател за ползуването на вещта не може да бъде по-нисък от уговорения наем и същото ще бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е бил лишен от ползуване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В тази връзка размерът на средния пазарен наем на ползуваната вещ подлежи на изследване, когато се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на различни състави на ВКС, както следва: р. № 391/26.05.2010 г. по гр. дело № 765/2009 г. на ІІІ г.о.; р. № 422/21.05.2010 г. по гр. дело № 981/2009 г. на ІІІ г.о.; р. № 146/01.12.2010 г. по т.дело № 934/2009 г. на ІІ т.о.; р. № 54/11.07.2011 г. по т.дело № 377/2010 г. на ІІ т.о.; р. № 125/11.09.2013 г. по т.дело № 612/2011 г. на ІІ т.о. и др., които съгласно т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Приетото в цитираните решения разрешение на поставения материалноправен въпрос се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС.
Така РЕШЕНИЕ № 215 ОТ 20.09.2013 Г. ПО Т. Д. № 967/2011 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за наем, прекратяване, обезщетение по чл. 236 ЗЗД, наемател, наемодател, ползване, недвижим имот. ВЪПРОС Относно начина на определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за доброволна делба, съсобствен имот, съделители, съсобственици, чл. 35 ЗС, РЕШЕНИЕ № 129 ОТ 26.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 635/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
ВЪПРОС
За възможността с договор за доброволна делба на съсобствен имот, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, да се прехвърли право на собственост върху построен в имота самостоятелен жилищен обект, който е изключителна собственост на съделителя-прехвърлител, на друг съделител-съсобственик на имота.
ОТГОВОР
Отговор на въпроса е даден с ППВС № 7/1973 Г., т. 8б, и Решение № 279 от 02.12.2011 г. по гр. дело № 369/2011 г. на II г.о. на ВКС.
В постановлението е разяснено, че когато със спогодбата по делбено дело се създават, изменят или погасяват и правоотношения, които не са били предмет на делото на делба, и за тези действия законът предвижда специална форма, то съдебната спогодба не би произвела специален ефект и има значение на предварителен договор, който може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, ако са налице необходимите условия. В мотивите към постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС е прието, че съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Облекчената форма по чл. 35, ал. 1 ЗС се отнася само за съсобственици. Ако с договора за доброволна делба, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, се прехвърли право на собственост върху самостоятелен обект на лице, което към сключване на договора не притежава права в съсобствеността, договорът би бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради неспазване на предвидената от закона форма на действителност на сделката.Аналогично следва да е разрешението и в случаите, при които с договор за доброволна делба на съсобствен имот, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, един от съделителите, който е съсобственик на имота и изключителен собственик на построен в имота самостоятелен жилищен обект, прехвърли собствеността си върху жилищния обект на друг съделител, който е съсобственик на имота, но не притежава идеална част от прехвърления жилищния обект.
Така РЕШЕНИЕ № 129 ОТ 26.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 635/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за доброволна делба, съсобствен имот, съделители, съсобственици, чл. 35 ЗС, РЕШЕНИЕ № 129 ОТ 26.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 635/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС. ВЪПРОС За възможността с договор за доброволна делба на съсобствен […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, нищожност на договора, служебно задължение на съда, Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС.
ВЪПРОС
Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?
ОТГОВОР
Отговорът на поставения правен въпрос изисква изясняването на съдържанието на принципите на диспозитивното начало, служебното начало и законността в гражданския процес и тяхното проявление спрямо института на нищожността на правните сделки.
Според принципа на диспозитивното начало /чл.6 ГПК/, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. Според това правило, съдът не правораздава по своя инициатива. Той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна с искане за защита на накърнено или застрашено субективно право. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. Принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника. Съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му.
По силата на чл.7 ГПК съдът предприема служебно необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото, следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Проявление на принципа на служебното начало е задължението на съда по чл. 146 ГПК да изготви доклад по делото, с който въз основа на твърденията на страните да даде правна квалификация на правата на ищеца, както и на насрещните възражения на ответника, да посочи обстоятелствата, които се нуждаят от доказване и да разпредели тежестта на доказване. Същевременно докладът по делото осигурява равенство на страните в гражданския процес и им съдейства за установяване на истината.
Според формулирания в чл.5 ГПК принцип за законност в гражданския процес, съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. При липса на закон , съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. В тълкувателната практика на ВКС принципът на законността се схваща и като задължение на съда да приложи императивна правна норма, която е от значение за решаване на правния спор, дори и страните да не са се позовали на нея. Съгласно ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК ограниченията в обсега на въззивната дейност, очертани в чл.269 ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. Те не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тя не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
Недействителността на сделките е родово понятие, общата правна уредба на която се съдържа в чл. 26-35 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Тези разпоредби се отнасят за договорите, но по силата на чл.44 ЗЗД са приложими и за едностранните сделки.
Недействителни са сделките, които съдържат недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Разпоредбите, уреждащи недействителността са императивни и са установени в публичен интерес, тяхното предназначение е да бъдат защитени общественият ред и правната сигурност. Под страх от недействителност, при сключване на договорите, страните трябва да се съобразяват с повелителните правни норми.
Нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея, без да е необходимо порокът на сделката да бъда установен предварително по съдебен ред.
От общата уредба на нищожността по ЗЗД, специалните закони съдържат някои изключения: по силата на чл. 74 ал.5 от Кодекса на труда, страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването й не бъде връчено на страните; при търговските сделки, страната която не е оспорила действителността на изявлението, не може да се позовава на нищожност поради неспазване на формата – чл. 293 ал.3 ТЗ и др.
С новелата на чл.7, ал.3 ГПК /ДВ бр.100/2019г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411 ал.2 т.3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност.
Принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск.
Когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл.79 ЗЗД и др./, ответникът може да противопостави правоизключващи възражения, основани на нищожността на сделката или на отделни части от нея. Но и при липса на такива възражения, съдът не е обвързан да зачете нейните правни последици. Императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили. Договорната автономия не е абсолютна, тя е ограничена от чл.9 ЗЗД, според който страните могат да свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е спазена, при оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно. Обратното тълкуване е неприемливо, защото нарушава баланса между основните принципи на гражданския процес като абсолютизира диспозитивното начало за сметка на законността и служебното начало, задължаващи съда да следи за спазването на императивните правни норми, които са основа на обществения ред. Дори и при предпоставките за постановяване на неприсъствено решение по чл.239 ал.1 т.2 ГПК, процесуалният закон изисква съдът да преценява вероятната основателност, респ.неоснователност на иска. Не може да се обоснове вероятна основателност на иска само поради неподаване на отговор на исковата молба от ответника, ако правата на ищеца произтичат от нищожна правна сделка.
Съгласно чл.154 ал.1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Ако се претендират права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е сключена. За да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. При разрешаване на спор за собственост, когато страните се позовават на вещни права, придобити по деривативен способ, съдът има задължение да прецени не само валидността на последната сделка, но и валидността на предходните, ако доказателства за тях са представени по делото. Ако някоя от тях е нищожна, то последващите я сделки, макар да са валидни, не могат да породят вещноправен ефект, защото вещни права могат да бъдат прехвърлени само от собственик.
Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235 ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти.
Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка.
Заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността.
При нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. /срв. ТР 1/2009г. на ВКС, ОСТК т.3/.
При договорите върху неоткрито наследство е налице разпореждане с имуществени права, които лицето не притежава, но очаква да ги придобие по наследствено правоприемство. За да се констатира от съда тази нищожност е необходимо по делото да има доказателства, че имуществото, предмет на разпореждане, е част от наследство, което все още не е открито по смисъла на чл.1 ЗН.
Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие.
При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна.
За липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл.26 ал.2 ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена.
Общите основания за нищожност на сделките са уредени в 26 ЗЗД, но ЗЗД съдържа и други специални основания за нищожност напр.38 ал.2, чл. 152 ЗЗД, такива основания се съдържат и в други закони – чл. 42 ЗН, чл.130 ал.4 СК и др. Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок.
Констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства.
Когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността , съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства.
Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд също следи за нищожност на правните сделки или на техни отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор /ТР 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, чиито постановки в тази част са възприети като приложими и по действащия ГПК с ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК/. При констатиране на нищожност за пръв път от Върховния касационен съд, той следва да осигури спазването на принципа на състезателност на страните като върне делото за ново разглеждане от въззивния съд.
СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ В МОТИВИТЕ НА РЕШЕНИЕТО ПО НИЩОЖНОСТТА НА ПРАВНИ СДЕЛКИ ИЛИ НА ОТДЕЛНИ КЛАУЗИ ОТ ТЯХ, КОИТО СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА РЕШАВАНЕ НА ПРАВНИЯ СПОР, БЕЗ ДА Е НАПРАВЕНО ВЪЗРАЖЕНИЕ ОТ ЗАИНТЕРЕСОВАНАТА СТРАНА, САМО АКО НИЩОЖНОСТТА ПРОИЗТИЧА ПРЯКО ОТ СДЕЛКАТА ИЛИ ОТ СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА.
Така Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС , достъпно на http://www.vks.bg/
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, нищожност на договора, служебно задължение на съда, Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС. ВЪПРОС Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на […]
адв. д-р Ивайло Василев
тел.: 0896733134
Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане, храна, гледане, оказване лекарска помощ, пари, трансформация, Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г., ОСГК на ВС.
ВЪПРОС
Възможно ли е трансформирането на уговорената в алеаторен договор натурална конкретно определена издръжка в даване храна, гледане, оказване лекарска помощ и пр. в парична издръжка?
ОТГОВОР
Този вид договори по нашата гражданскоправна система са допустими, ако и да не са изрично предвидени. В живота се срещат и нерядко.
Съгласно чл. 9 ЗЗД страните по сключени договори могат свободно да определят съдържанието на договорите, доколкото то не противоречи на закона, на държавния народностопански план и на правилата на социалистическото общежитие.
Договорите за прехвърляне на вещни права срещу задължение за даване издръжка в натура не противоречат на закона и на правилата на социалистическото общежитие. Те имат социална цел и предназначение – да обезпечат на кредитора по това задължение по-добри социално-битови условия за преживяване. Задълженията по тях и по отношение на двете страни са наситени с нравствено-етични и социално-битови изисквания. Както по своята цел, така и по своето съдържание те не влизат в противоречие със закона и правилата на социалистическото общежитие. Поради това те са допустими и валидни. Същите не спадат към никой от предвидените видове договори, ако и да се приближават до продажбите. Те са ненаименувани алеаторни договори.
По начало тези договори се подчиняват на общите правила за договорите, доколкото специфичността на съдържанието на задълженията по тях не налага отклонение.
Съгласно тези правила длъжникът по задължението за даване издръжка в натура дължи само точното изпълнение на същото, т.е. това, което е уговорено и както е уговорено, съобразно с нравствено-етичните и социално-битови изисквания, присъщи на тези договори (чл. 79 ЗЗД). Същият по начало не може да бъде принуден вместо даване издръжката в натура, когато е готов да изпълнява задължението си така, както е уговорено, да плаща нейния еквивалент. Това следва от принципа, че той дължи да изпълни само това, за което се е задължил.
Поради това и кредиторът по такова задължение по начало няма право да иска от изправния длъжник вместо издръжка в натура паричния и еквивалент.
Изключение от това се налага само тогава, когато кредиторът по обективни причини не може да даде необходимото съдействие за изпълнението на задължението в натура. В такъв случай следва да се счете, че кредиторът има право да иска изпълнението на задължението да стане в паричния му еквивалент, докато тази причина съществува, защото липсата на такава възможност не води до отпадане на самото задължение (чл. 97 ЗЗД), и такава следва да се счете, че е волята на страните, съдържаща се имплицитно в поетите по договора задължения. При една такава обстановка, когато и двете страни държат за изпълнението на договора, не би могло да се очаква друго освен изпълнението на поетото задължение за даване издръжка в натура чрез заплащане на паричния му еквивалент.
В случай, че неизправна страна по такъв договор е длъжникът, т.е. той не изпълнява задълженията си точно, кредиторът има право във форма на компенсаторно обезщетение да, иска вместо изпълнение в натура заплащането на паричния му еквивалент. Това следва от разпоредбите на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, според които, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение на поетото задължение заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. Последната възможност е тази, която дава право на изправния кредитор по алеаторен договор за издръжка в натура да иска от неизправния длъжник по такъв договор вместо изпълнение в натура обезщетение за неизпълнение в пари. Такова право кредиторът има не само за минало време, но и за бъдеще, щом длъжникът не изпълнява точно задължението си и с поведението си е направил невъзможно прякото изпълнение на поетото задължение за издръжка в натура с оглед на съдържанието му и нравствено-етичните и социално-битови изисквания.
Изпълнението на задължението за издръжка в натура изисква и съдействието на кредитора. Когато последният не изпълнява това си задължение, длъжникът, който държи за изпълнението на договора, има право да трансформира задължението си за даване издръжка в натура в паричния и еквивалент я да изпълнява задължението си чрез заплащане по установения ред съответната сума. Тази възможност следва да се счете, че съществува, защото с изпадането на кредитора в забава, като не дава необходимо съдействие за изпълнението на задължението за издръжка в натура, длъжникът не се освобождава от задължението, а изпълнението на същото в натура не може да стане без съдействието на кредитора.
По тези съображения Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд приема следното: при изправност на длъжника по алеаторен договор за даване издръжка в натура кредиторът няма право да трансформира дължащата му се издръжка в натура в парична издръжка, освен когато той по обективни причини не може да даде необходимото съдействие за изпълнението на задължението в натура, в който случай може да иска паричния еквивалент на издръжката в натура, докато тази причина съществува. При неизправност на длъжника кредиторът има право да иска вместо даване издръжката в натура паричния и еквивалент. При недаване от кредитора на необходимото съдействие за изпълнението на задължението в натура и длъжникът има право да трансформира задължението си в паричния му еквивалент и да го погасява чрез плащане на съответната сума по установения ред.
В случаите, когато се допуска трансформирането на задължението за даване издръжка в натура в паричния и еквивалент, договорът не променя своя характер. Той не се превръща в договор за рента. Същият продължава да обслужва страните с оглед целта, за която е сключен, и не влиза в противоречие с правилата на социалистическото общежитие. Сумите, които се плащат, се дават пак с оглед задоволяване жизнените и битови нужди на кредитора, а не за създаване на нетрудови доходи на последния и осигуряване съществуването му, без да работи, каквато цел по начало има договорът за рента, с оглед на което и един такъв договор би противоречил на правилата на социалистическото общежитие.
КРЕДИТОРЪТ ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ДАВАНЕ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА ПО АЛЕАТОРЕН ДОГОВОР НЯМА ПРАВО ПРИ ИЗПРАВЕН ДЛЪЖНИК ДА ТРАНСФОРМИРА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДАВАНЕТО МУ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА В ПАРИЧНИЯ МУ ЕКВИВАЛЕНТ, ОСВЕН КОГАТО ПО ОБЕКТИВНИ ПРИЧИНИ НЕ МОЖЕ ДА ПОЛУЧИ ИЗДРЪЖКАТА В НАТУРА, В КАКЪВТО СЛУЧАЙ ИМА ПРАВО НА ТАКАВА ТРАНСФОРМАЦИЯ, ДОКОГАТО СЪЩЕСТВУВАТ ТЕЗИ ПРИЧИНИ.
ПРИ НЕИЗПРАВЕН ДЛЪЖНИК ПО ТАКОВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ КРЕДИТОРЪТ ИМА ПРАВО ДА ИСКА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДАВАНЕТО МУ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА В ПАРИЧНИЯ И ЕКВИВАЛЕНТ.
ИЗПРАВНИЯТ ДЛЪЖНИК ПО ТАКОВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ, КОГАТО КРЕДИТОРЪТ НЕ ДАВА НЕОБХОДИМОТО СЪДЕЙСТВИЕ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕТО МУ В НАТУРА, ИМА ПРАВО ДА ТРАНСФОРМИРА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО СИ ОТ ДАВАНЕ ИЗДРЪЖКА В НАТУРА В ПАРИЧНИЯ И ЕКВИВАЛЕНТ.
Чл. 79 ЗЗД
Чл. 98 ЗЗД
Така Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г., ОСГК на ВС, достъпно на https://www.ciela.net/
адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Ключови думи: адвокат от Пловдив, адвокатска кантора в Пловдив, договор за продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане, храна, гледане, оказване лекарска помощ, пари, трансформация, Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г., ОСГК на ВС. ВЪПРОС Възможно ли е трансформирането на […]