Нова звездаhttps://www.novazvezda.com/details.php?id=8305

Сиелаhttps://ciela.com/vpisvaniyata-po-veshtnoto-pravo-nauchno-prilozhen-analiz-prakticheski-problemi-i-resheniya-sadebna-praktika.html

Сиби https://sibi.bg/vpisvaniyata-po-veschnoto-pravo.html

Academica Bookshttps://academicabooks.bg/product/%D0%B2%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D0%B2%D0%B5%D1%89%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%BF/

Чрез реализацията на настоящия труд си поставям за основна цел да направя опит за съставяне на монографично изследване, посветено на вписванията по българското вещно право. За да реализирам тази цел, поставям си три основни задачи:

  • да анализирам материалните и процесуалните норми на института на вписването;
  • да обощя и анализирам аргументите и изводите на авторите в българската правна доктрина;
  • да направя опит да обобщя и анализирам в разумни граници изводите от съдебната практика.

За да изпълня тези задачи, в следващите редове поставям акцент на ключовите въпроси на института.

Първо, анализирам общите положения при вписванията. Чрез реализацията на тази част от изследването имам за цел да очертая принципната рамка на института. В центъра на анализа са поставени: историческите корени на института; някои сравнителни аспекти; видовете системина вписване; понятието за вписване; принципните положения на видовете действие на вписването; принципната концепция на вписването по българското право като вид охранително производство;отказът на съдията по вписванията и неговото обжалване по съдебен ред; принципът за публичност на вписването и проблемът с добросъвестността на третите лица. процесуалните аспекти на вписването са анализирани както през призмата на действащата към настоящия момент персонална систева на вписване в книгите за вписванията по ПВ, така и през тази на реалната система на вписване в имотния регистър по реда на ЗКИР и Наредба №2/2005 г. Този подход е избран с оглед на бъдещото въвеждане на имотния регистър в съответен съдебенрайон. Преходът от персонална към реална система на вписване ще се извърши поетапно през следващите години, поради което се налага различията между двете системи да бъдат отчетени. В рамките на анализа в тази част на изследването се търсят основно отговори на няколко въпроса. Кой е принципният проблем в обществените отношения, който институтът на вписването има за цел да реши? Как трябва да се обясни двояката правна същност на вписването като охранително производство и юридически факт, от който възникват определени в закона правни последици?Каква е правната логика при систематизацията на видовете действие на вписване? От кой момент възниква действието на вписването и ограничено ли е то във времето? Какво е съдържанието на принципа на публичност на вписването и по какъв начин трябва да бъде анализиран той с оглед на интересите на правоимащото лице по вписания акт и на третите лица? Какво е значението на вписването за добросъвестността на третите лица?

Второ анализирам вписването на актове с чистото оповестително действие на вписването. при него са поставени във фокус въпросите относно значението на оповестяването на актовете и за доказателственото значение на извършените справки за вписани актове. Извършен е и анализ относно актовете, чието вписване има чисто оповестително действие: актове, с които се отчуждава недвижимимот за държавна или общинска нужда; установителни искове за прогласяване на нищожността на актове с вещо дейтвие и съдебните решения по тях; молби за отмяна по чл. 303 гпк  и съделбните решения по тях; актове за признаване на правото на собственост и т. н. В тази част на изследването основно се търсят отговори на три въпроса. Какви са правните последици от вписването за правоимащото лице по вписания акт и за третите лица, когато от вписването на определен актвъзниква чисто оповестително действие? От вписването на кои октове възниквачисто оповестително действие?

Трето, поставям акцент върху актовете с оповестително-защитното действие на вписването: актове с вещен ефект; договори за наем, сключени за срок по-дълъг от една година; договори за аренда в земеделието; искови молби и постановените от тях съдебни решения и т. н. При всички тях са налице хипотези на противопоставимост на акта спрямо трети лица. Те уреждат възможности за решаване на проблеми на конкуренция между права на две или повече лица относно един и същи недвижим имот. В тази част на изследването се търсят основно отговори на два въпроса. Какво е съдържанието на противопоставимоста спрямо трети лица, уреден в полза на правоимащото лице по вписания акт? Какви са специфичните правни последици за третите лица с конкуриращи права в конкретна хипотеза на противопоставимост?

Четвърто, анализирам актовете със смесеното оповестително-защитно и конституитивно действие на вписването: ипотеки; възбрани; молба на кредитор за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя по чл. 67, ал. 1 ЗН; откази от вещно право по чл. 100 ЗС. Тук се търсят основно отговори на два въпроса. Кои са елементите от фактическия състав, от който вписването е част? Какво е съдържанието на специфичния ефект на противопоставимост спрямо трети лица, възникващ след вписване на акта?

Надявам се, че настоящият труд ще отговори на нуждите на практиката и теорията.

Адв. д-р Ивайло Василев

Нова звезда – https://www.novazvezda.com/details.php?id=8305 Сиела – https://ciela.com/vpisvaniyata-po-veshtnoto-pravo-nauchno-prilozhen-analiz-prakticheski-problemi-i-resheniya-sadebna-praktika.html Сиби – https://sibi.bg/vpisvaniyata-po-veschnoto-pravo.html Academica Books – https://academicabooks.bg/product/%D0%B2%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D0%B2%D0%B5%D1%89%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%BF/ Чрез реализацията на настоящия труд си поставям за основна цел да направя опит за съставяне на монографично изследване, посветено на вписванията по българското вещно право. За да реализирам тази цел, поставям си три основни задачи: да анализирам материалните и процесуалните норми […]

Ключови думи: адвокат по търговско право в Пловдив, адвокатска кантора, клон, търговец, търговско дружество.

Седалището на всеки търговец се квалифицира като един от основните индивидуализиращи белези на юридическото лице. Когато търговецът развива стопанска дейност извън населеното място, където се намира седалището му, има възможност да регистрира свой клон.

В чл. 17, ал. 1 от Търговския закон законодателят е предоставил възможност на търговците при извършване на дейности, които са самостоятелни и независими, обособени в организационно и имуществено отношение да създатат клон. Този клон е подчинен на главното управление – част е от него и е вътрешно подчинено, съществува наред с него и се намира в друго населено място.

Клонът не е персонифициран правен субект и не е търговец по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ТЗ. Въпреки това се характеризира с обособеност на имуществото и води самостоятелни тъговски книги по силата на чл. 19 от ТЗ. Също така няма управителни органи, а се управлява от управител, чийто обем на представителна власт се опраделя от търговеца. Чрез своите действия и волеизявления към трети лица управителят ангажира търговеца директно като страна и носител на права и задължения и носи отговорност към него. Съответно клонът не притежава процесуална легитимация – искове се предявяват от и срещу търговеца.

Обстоятелството, че искове могат да се предявяват както по главно седалище на търговеца, така и по седалище на клона, не е изключение от правилото, че клонът е подчинен на учредилия го търговец. Тази възможност е предвидена единствено за облекчаване на ищците при възникнали съдебни спорове. Специална е уредбата в Трудовото право, според която клонът притежава процесуална легитимация и може да е страна по възникал правен спор, но това различие е продиктувано от дефиницията на работодател по пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса на труда, според която клонът на търговеца също се квалифицира като работодател.

Процедурата по вписването на клона в Търговския регистър се подчинява на режима на вписване на самия търговец, като в наименованието на клона винаги се включва добавка „клон“. Тоест клонът няма самостоятелна фирма, а носи фирмата на търговеца. Това изискване е свързано с общия принцип в търговското право да не се допуска заблуждение относно извършваната стопанска дейност от търговеца.

Други изисквания при вписването на клона са посочени в чл. 17, ал. 2 от ТЗ, а именно – да се посочат седалалището на клона, предмет на дейност и данни за лицето, което ще го управлява, обем на представителната власт. При вписването се прилага нотариално заверено съгласие на лицето, което ще управлява клона и образец от подписа му.

Ключови думи: адвокат по търговско право в Пловдив, адвокатска кантора, клон, търговец, търговско дружество. Седалището на всеки търговец се квалифицира като един от основните индивидуализиращи белези на юридическото лице. Когато търговецът развива стопанска дейност извън населеното място, където се намира седалището му, има възможност да регистрира свой клон. В чл. 17, ал. 1 от Търговския […]

Ключови думи: адвокат по търговско право в Пловдив, адвокатска кантора, търговско предприятие, търговско дружество.

В разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Търговския закон е посочена легална дефиниця за търговско предприятие като организационна единица. То се определя като комплекс от имуществени и неимуществени елементи – вещни, облигационни и лични права, задължения и фактически отношения, чието предназначение е да служи на дейността на търговеца. Въпреки относителната си самостоятелост и обособеност от останалото имущество на търговеца като физическо лице, търговското предприятие се определя като обект на правото, защото то не носи самостоятелна имуществена отговорност и не може да бъде титуляр в правоотношения с трети лица.

Като обект на правото търговското предприятие е предмет на прехвърлителни сделки. Съдържанието на сделките не е императивно очертан от закона. То се определя въз основа на принципа на договорна автономия от страните по сделката. При прехвърляне на предприятието се прехвърля съвкупността от права, задължения, фактически отношения, както и правото на собственост и ограничени вещни права върху движими и недвижими вещи, вземания и задължения от публичноправен характер. Специфичното на тези прехвърлителни сделки е, че законът не въвежда изискване за  изчерпателно изброяване и идентификация на елементите на съвкупността. Липсата им в съдържанието на договора не води до недействителност.

При прехвърляне на предприятието на търговско дружество е налице частно правоприемство и настъпващите последици се определят като облигационноправни. Оттук следва изводът, че приобретателят на търговското предприятие е частен правоприемник само по отношение на съвкупността от права, задължения и фактически отношения. Именно затова прехвърлянето на търговско предприятие следва да се разграничи от договора за продажба на дружествени дялове по чл. 129 от ТЗ. Двата договора имат различен обект на правото и различни титуляри по сделката – при прехвърляне на търговско предприятие титуляр е самото търговско дружество, а при продажба на дружествени дялове – отделите съдружници на дружеството.

Въпреки че обект на договора за прехвърляне на търговско предприятие е комплексът от права, задължения и фактически отношение и липсата на изчерпателното им изброяване не води до недействителност, възможно е отделните елементи да се изброят изчерпателно. В тази хипотеза предмет на прехвърлянето са само изброените недвижими имоти и движими вещи. Законът допуска обектът на прехвърляне да бъде и определена част – идеална и реална, като изискването е тази част да бъде обособена счетоводно и предметът да бъде индивидуализиран.

Продажбата на търговско предприятие е формална сделка, чиято форма е посочена в чл. 15, ал. 1 от ТЗ – „ чрез сделка, извършена писмено с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно“. За да се даде публичност на прехвърлителната сделка, тя се вписва в Търговския регистър едновременно по делото на прехвърлителя и на правоприемника. Когато в състава на търговското предприятие е включено право на собственост или други вещни права върху недвижими имоти, договорът се вписва в Службата по вписвания към Агенция по вписванията – чл. 16, ал. 5 от ТЗ. Договорът подлежи на вписване и в Търговския регистър, но това вписване не е конститутивен елемент от фактическия състав на сделката, а има само оповестително действие. Тоест, ако от предмета на договора са изключени отделни обекти от търговското предприятие, но в Търговския регистър е вписано прехвърляне на цяло предприятие, по отношение на изключените обекти не се поражда отчуждуждително действие.

Търговското предприятие може да е предмет на правна защита както на отделни права чрез отделни искове, предвидени в закона, така и на цялото търговско предприятие при непозволено увреждане.

Ключови думи: адвокат по търговско право в Пловдив, адвокатска кантора, търговско предприятие, търговско дружество. В разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Търговския закон е посочена легална дефиниця за търговско предприятие като организационна единица. То се определя като комплекс от имуществени и неимуществени елементи – вещни, облигационни и лични права, задължения и фактически отношения, чието […]

Ключови думи: адвокат по търговско право в Пловдив, адвокатска кантора, право върху търговска фирма, търговско дружество.

По българското законодателство търговците осъществяват своята стопанска дейност под определено наименование, което се нарича търговска фирма. Легалната дефиниция на търговската фирма е посочена в разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ТЗ, според която „фирма е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва“.

Всеки търговец има абсолютно и изключително право върху търговската фирма, която представлява неимуществено благо с имуществена стойност. Във връзка с това законодателят въвежда редица императивни изисквания по отношение на търговската фирма, а именно: да не въвежда в заблуждение относно вида на упражняваната търговска дейност и да не съвпада с друга регистрирана търговска фирма. Това е в основата на изграждане на доверие и авторитет от страна на правните субекти, както и паралелно с това да се предоставя достоверна информация за търговското предприятие и за неговия притежател.

Съдържанието на търговската фирма зависи от вида на правноорганиционната форма на търговеца и за всеки вид Търговският закон въвежда минимално необходимо съдържание. Така например фирмата на едноличния търговец трябва да съдържа личното и фамилното име на търговеца като физическо лице, като в допълнение се изписва добавка „ЕТ“ или „едноличен търговец“. Фирмата на събирателното дружество (СД) също е лична фирма, тъй като трябва да включва в себе си фамилното име на един или всички съдружнижи, докато при командитното дружество (КД) е въведено задължение да се изпише името на неограничено отговорен съдружник. Фирмата при събирателото дружество и командитното дружество изпълнява и друга съществена функция, а именно – чрез нея се посочват неограничено отговорните лица в търговското дружество.

При учредяването на дружество с ограничена отговорност (ООД, ЕООД),  акционерно дружество (АД, ЕАД) и командитно дружество с акции  (КДА) фирмата е свободно избираема и в повечето случаи указва предмета на дейност на търговците.

Фирмата е име на търговеца, което съществува паралелно и отделно от гражданските имена на учредителите, като съгласно чл. 7, ал. 3 ТЗ винаги се изписва на бъгларски език или с български букви. За търговците все пак е съществува факултативна възможност да изписва фирмата на чужд език, като това обстоятелство може да се заяви за вписване в Търговския регистър. Чрез вписаната търговска фирма търговецът участва в гражданските и административните процеси.

Всеки търговец има възможност да учреди свои клонове, които съществуват в правния мир под вписаната търговска фирма с добавка „клон“. Въпреки че клоновете са обособени и относително подчинени на търговеца, те все пак не са самостоятелно юридически лица и съществуват под „опеката“ на търговеца – арг. от чл. 8 ТЗ. Задължението на клоновете на функционират и развиват стопанска дейност под търговската фирма на търговеца произтича от принципа да не се допуска въвеждане в заблуждение чрез друго наименование.

 Тъй като търговската фирма е лично и абсолютно право, законодателят е предвидил изрична правна защита в Търговския закон, Закона за защита на конкуренцията както по отношение на търговеца, така и по отношение на трети лица. Правната защита на търговците може да се реализира при нарушено право на търговска фирма чрез установителни и осъдителни искове, които могат да се предявяват в следните хипотези: установяване на недобросъвестно ползване на търговска фирма, искане за преустановяване на недобросъвестно ползване на търговска фирма, претенция за обезщетяване на причинени вреди.

Ключови думи: адвокат по търговско право в Пловдив, адвокатска кантора, право върху търговска фирма, търговско дружество. По българското законодателство търговците осъществяват своята стопанска дейност под определено наименование, което се нарича търговска фирма. Легалната дефиниция на търговската фирма е посочена в разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ТЗ, според която „фирма е наименованието, под което търговецът […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия. Това е възможност (а не задължение!) за наследниците на починалото физическо лице да получат всички негови имуществени права и задължения, които не са се погасили при неговата смърт.

Наследството е открива и при наличието на безвестно отсъствие. В този случай след като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован, обявява неговата смърт. Обявяването на смъртта може да стане и без да е обявено отсъствието на лицето.

При откриване на наследството починалото физическо лице се нарича наследодател. Юридическо лице (напр. търговско дружество) не може да има качеството на наследодател. Лицата, които наследяват, се наричат наследници. Физическите лица могат да наследяват по закон или по завещание. Юридическите лица могат да наследяват само по завещание.

Наследството се открива по постоянния адрес на наследодателя. Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. Постоянният адрес е винаги на територията на Република България. Всяко лице може да има само един постоянен адрес.

Значението на времето и мястото на откриване на наследството е с оглед преди всичко на наследствените правоотношения. В този момент се определя кои лица са наследници. Към този момент се определя и какви права и задължения се съдържат в наследството, както и при какви квоти ще бъде разпределено то между наследниците. Важем момент тук е кой е действащият закон към момента на откриване на наследството. Не без значение е и това, че от този момент се счита, че са възникнали наследствените права и задължения за наследниците (без значение по закон или завещание) при приемане на наследството. Мястото на откриване на наследството има значение за конпетентността на държавните органи при предприемане на действия по запазване на наследството, приемане по опис на наследството и др. То има значение и за компетентния съд, пред който трябва да се извърши приемане на наследството или отказ от наследство, както и при делба на наследство.

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия. Това е възможност (а не задължение!) за наследниците на починалото физическо лице да получат всички негови имуществени права и задължения, които не са се погасили при неговата смърт. Наследството е открива и при наличието на безвестно отсъствие. […]

адв. д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

Наследството представлява съвкупност от всички имуществени права и задължения на наследодателя, на починалото лице. В закона то се назовава още „наследствена маса“ или „наследствено имущество“.

В наследството влиза правото на собственост върху движимите и недвижимите вещи на наследодателя. Тук може да влиза къща, апартамент, земелски земи, движими вещи за обикновено ползване (например телевизор или мебели). Вещното право на ползване не се наследява, тъй като е непрехвърлимо и се погасява по силата на закона от деня на смъртта на наследодателя.

В него влизат още и облигационни вземания на наследодателя – например трудово възнаграждение, възнаграждения по договори за изработка, авторско възнаграждение, вземания от банки по договори за банков влог и др.

Наследвява се правото на иск за непозволено увреждане и иск за разваляне на двустранен договор поради неизпълнение.

Наследява се и дружествени дялове в ЕООД или ООД, както и акции в АД или ЕАД. В този случай трябва да се спази процедурата, предвидена в Търговския закон.

Допустимо е да се наследи търговското предприятие на едноличен търговец (ЕТ). Наследниците на едноличния търговец, които поемат предприятието, могат да запазят неговата фирма. Към фирмата трябва да се добави името на новия собственик.

Наследява се и правото на пенсия, като за целта трябва да се следват специалните правила на Кодекса за социално осигуряване.

Наследява се и застрахователната сума по застраховка в случай на смърт в полза на трети лице. Редът за нейното получаване е предвиден в Кодекса за застраховането. Застрахователната сума по застраховка „Живот“ не влиза в наследствената маса на застраховащия, застрахования или трето ползващо се лице, дори когато за ползващи лица са определени наследниците му. Когато третото ползващо се лице е наследник, то има право на застрахователната сума, дори ако се откаже от наследството.

Авторските права също са наследими. Това са правото на публикуване, възпроизвеждане и разпространение на авторско произведение и др. Авторското право се наследява до изтичане на неговия срок, който е 70 г.

В наследството влизат и всички задължения на наследодателя. В този случай трябва да се има предвид, че наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство.

Наследява за задължението за издръжка и гледане, поето приживе от наследодателя, ако прехвърлителите на имота са живи. В този случай наследниците трябва да изпълняват договора съобразно неговите клаузи и на осигуряват издръжнка и гледане, иначе договорът може да бъде развален по съдебен ред.

Не се наследяват задълженията на изпълнителя по договор за поръчка, тъй като те са основани на личността на наследодателя, както и задълженията по трудов договор.

Не се наследява и задължението за заплащане на издръжка, освен ако не е поето по силата на договор.

Не се наследява правото на развод или да се иска да се унищожи брака. Ако такова дело обаче е започнато, наследниците могат да го продължат, ако наследодателя приживе е поискал от съда да се произнесе по вината.

Не се наследява правото да се предяви иск за установяване или оспорване на произход. Ако такова дело обаче е започнато, наследниците могат да го продължат.

адв. д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 Наследството представлява съвкупност от всички имуществени права и задължения на наследодателя, на починалото лице. В закона то се назовава още „наследствена маса“ или „наследствено имущество“. В наследството влиза правото на собственост върху движимите и недвижимите вещи на наследодателя. Тук може да влиза къща, апартамент, земелски земи, движими вещи за […]

Автор:

Адв. д-р Ивайло Василев

публикувана на 25.08.2021 г.

Ключови думи: отказ от собственост, вещни права, вписване, имотен регистър, съсобственост, чл. 100 ЗС, адвокат, адвокатска кантора, Пловдив.

1. Общи положения

Правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или собственикът се откаже от него – чл. 99 ЗС. Нормата посочва две възможности за изгубване на правото на собственост върху недвижими имоти.

Първо, осъществяване на правните последици от деривативен или оригинерен способ за придобиване на вещни права. Поради това може да се твърди, че всеки един способ по чл. 77 ЗС за придобиване на право на собственост е едновременно и способ за изгубване на правото.[1]

Второ, доброволнен отказ от право на собственост върху недвижим имот по чл. 100 ЗС. В него е посочено, че отказът от правото на собственост има действие, ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и е вписан. Заявлението за отказ от правото на собственост може да се оттегли до вписване на отказа. В този случай от вписването възниква смесено оповестително-защитно и конститутивно действие. Вписването е част от фактическия състав, по силата на който се прекратява собствеността върху имота – вж. Определение № 409 от 15.05.2009 г. по гр. д. № 692/2009 г., I г. о. на ВКС; Решение № 2425 от 30.11.1968 г. по гр. д. № 1808/1968 г., I г. о. на ВС. От вписването възниква и противопоставимост спрямо трети лица.

Отказите от наследство по чл. 52 ЗН във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН не подлежат на вписване в книгите за вписванията по ПВ или имотния регистър. Тяхното вписване се извършва в специална книга, която се води от съответния районен съд, където е открито наследството. Това е хипотеза на вписване от лице, което има качеството на наследник и все още не е приело наследството. Тоест, лицето все още не е придобило правата, които са принадлежали на наследодателя към момента на смъртта му. Обратно е положението при отказа от вещно право върху имот. За да произведе той действие, лицето трябва да е придобило вещното право.

Възможност за прилагане на чл. 100 ЗС трябва да се допусне и по отношение на придобити ограничени вещни права върху чужд имот – право на ползване, право на строеж, право на пристрояване и надстрояване, сервитутни права.[2] В този смисъл относно правото на ползване са и Определение № 194 от 10.05.2010 г. по ч. гр. д. № 95/2010 г., II г. о. на ВКС и Решение № 2854 от 25.06.2015 г. по гр. д. № 13767/2014 г. на ОС-Варна. Аргумент за това дава чл. 111, ал. 1 ЗС, в който е посочено, че разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Този извод се подкрепя и с оглед на нормите, уреждащи основанията за вписване в книгите за вписванията по ПВ или имотния регистър. Във всички тях е посочено, че подлежи на вписване отказ от „вещни права“ върху недвижими имоти – арг. от чл. 112, б. „в“ ЗС, чл. 4, б. „в“ ПВ и чл. 27, ал. 1, т. 5 Наредба № 2/2005 г. Това води до извода, че отказът от ограничено вещно право се извършва по същия процесуален ред като отказа от собственост. В този случай обаче вписването поражда оповестително-защитно действие. За разлика от хипотезата на отказ от собственост, тук вписването няма конститутивен ефект, тъй като правото на собственост върху имота не се прекратява заедно с ограниченото вещно право. Това води до извода, че с вписването се дава гласност на вписания акт и от него възниква противопоставимост спрямо трети лица.

Не е отказ от право на собственост извършеният отказ от иск в исковия процес, с който се цели защита на вещно право. Той няма характер на декларация по чл. 100 ЗС и не подлежи на вписване – вж. Определение № 722 от 29.11.2017 г. по ч. търг. д. № 2337/2017 г., II т. о. на ВКС и Опредление № 674 от 10.08.2017 г. по в. ч. гр. д. № 1323/2017 г. на ОС-Стара Загора.

Не може да се приравни на отказ от вещно право извършването на заличаване на ипотека по чл. 179 ЗЗД в хипотезата на дадено съгласие от ипотекарния кредитор. Поради това в практиката на ВКС се приема, че обстоятелството, че заличаването на ипотеката поражда действие, обратно на вписването, не може да обоснове прилагане по аналогия на изискванията, които законът поставя във връзка с актовете, подлежащи на вписване. ПВ регламентира вписването на ипотека и заличаването й като самостоятелно производство, в което общите правила за вписване по раздел ІІ от ПВ намират приложение само доколкото специалната уредба препраща към тях – вж. Определение № 158 от 03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1857/2017 г., I г. о. на ВКС.

Въпреки разликата при действието на вписването между отказа от собственост и отказа от ограничено вещно право, те трябва да бъдат разгледани заедно в настоящата част от изследсването. Причината за това е преди всичко необходимостта от отграничаване на материалноправните последици от извършване на отказа. Възможността за вписване по чл. 100 ЗС поставя някои въпроси. Кои са елементите от фактическия състав на отказа от вещно право? Каква е същността на противопоставимостта спрямо трети лица при отказа от собственост и при отказа от ограничено вещно право? Какви са правните последици за собственика, носителя на ограниченото вещно право и третите лица след извършване на отказа?

2. Фактически състав

Фактическият състав на отказа по чл. 100 ЗС съдържа два елемента – гражданскоправен и публичноправен. Поради това може да се приеме, че е налице хипотеза на смесен фактически състав. Елементите му са два.

Първият елекемент е едностранното волеизявление на носителя на вещното право в писмена форма с нотариално заверен подпис, която форма е за действителност – вж. Решение № 438 от 15.12.2011 г. по гр. д. № 1338/2010 г., IV г. о. на ВКС. По своя правен характер то е едностранна сделка.[3] Чрез нея носителят на вещното право извършва доброволен отказ от придобита собственост или ограничено вещно право върху имот. Този елемент има гражданскоправен характер.

Компетентни да заверяват подписите на български граждани върху такива документи са само нотариуси, включително и такива от чужда държавата, тъй като за заверка на подпис не се изисква местна компетентност. В този случай документът трябва да е преведен и със заверка „апостил“, ако страната е подписала и ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Българските дипломатически и консулски представители в чужбина обаче нямат такова правомощие – арг. от чл. 84, ал. 1, т. 1 ЗННД. В този смисъл са и Определение № 126 от 08.03.2010 г. по ч. гр. д. № 94/2010 г., I г. о. на ВКС, и Определение № 194 от 10.05.2010 г. по ч. гр. д. № 95/2010 г., II г. о. на ВКС.

Отказът може да бъде извършен и от пълномощник при спазване на изискванията на чл. 37 ЗЗД – така  Определение № 20739 от 10.08.2017 г. по в. ч. гр. д. № 8295/2017 г. на СГС и Определение № от 25.10.2017 г. по в. ч. гр. д. № 492/2017 г. на ОС-Сливен.

Вторият елемент е вписването на акта, с който се извършва отказът. Той е свързан с наличието на подадена молбата, в която е отправено искане до съдията по вписванията да впише отказа, и постановено определение на съдията по вписванията, с което той уважава искането на молителя и разпорежда вписване на едностранната сделка. Този елемент има публичноправен характер. Съществен въпрос тук е преценката на съдията по вписванията за наличие на правен интерес по чл. 8, ал. 1 ПВ и чл. 531, ал. 1 ГПК.[4] В Определение № 14 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 2154/2020 г., I г.о. на ВКС, е посочено, че тази проверка не може да бъде формална. Когато собственикът на имота иска вписване на отказ от вещно право на ползване и представя документ за правото си на собственост, с който удостоверява правния интерес, съдията по вписванията е длъжен да провери доколко това право съществува и към момента на подаване на молбата за вписване, иначе рискува да постанови недопустим акт за вписване. Изискването за бързина на действията на съдията по вписванията не е аргумент в подкрепа на разбирането, че той може да извършва само формална проверка на правния интерес, тъй като последиците от такава формална проверка биха били постановяване на недопустим акт, с който се разпорежда вписване по молба, подадена от нелегитимирано лице.

Разграничението между двата елемента е от значение за установяване на правния режим, на който те са подчинени. Така, например, едностранната сделка на носителя на вещното право, с която се извършва отказът, се подчинява съответно на правилата на договорите – арг. от чл. 44 ЗЗД. Тя може да е нищожна и да не произвежда изначално действие или да бъде унищожена с обратна сила по съдебен ред. В този случай, ако едностранната сделка не произвежда материално действие, фактическият състав на отказа няма да е изпълнен и вещното право няма да е напуснало патримониума на лицето, което го е извършило.

Това обаче не се отнася до вписването като юридически факт с публичноправен характер. Неговият правен режим трябва да се подчини на процесуалните норми в законовата уредба на вписването. Такива са нормите относно недействителността или оспорване по съдебен ред на вписването – чл. 537, ал. 2 и 3 ГПК, чл. 85 ЗКИР и чл. 90, ал. 1 ЗКИР. 

Преустановяването на фактическа власт върху определен имот, не представлява отказ от права и не може да има за последица изгубване на собствеността по аргумент от чл. 99 ЗС – така Решение № 36 от 09.09.2020 г. по гр. д. № 3117/2019 г., I г.о. на ВКС.

3. Противопоставимост спрямо трети лица

Правните последици от извършване на отказа от собственост и отказа от ограничено вещно право са различни. Поради това те трябва да бъдат разграничени.

3.1. Отказ от собственост

При отказа от право на собственост се изгубва вещно субективно притезателно право. То напуска патримониума на носителя на правото. Счита се, че след вписване на едностранната сделка, с която се извършва отказът, за всички трети лица собствеността не принадлежи на това лице. Отказът няма обратно действие, тъй като чл. 100 ЗС не предвижда такава правна последица. Поради това трябва да се приеме, че отказът има действие ex nunc (занапред). От този момент той може да бъде противопоставен на трети лица. От това положение въникват два въпроса. Дали противопоставимостта е спрямо всички трети лица или спрямо определена категория трети лица с конкуриращи права? Чия собственост става имотът след извършване на отказа по чл. 100 ЗС?

Струва ми се, че противопоставимостта трябва да е спрямо всички трети лица. Както собствеността има действие erga omnes (спрямо всички трети лица), така и отказът от собственост трябва да има същото реципрочно действие. Противното разбиране би довело до резултат, който обосновава съществуването на относително състояние на притежание на собственост. Това е явление, което българското вещно право не познава. Такава хипотеза не е предвидена в чл. 100 ЗС. Затова мисля, че с оглед на правната сигурност е по-правилно да се търси отговор, който създава яснота и безспорност относно въпроса чия е собствеността върху имота.

Изводът се допълва и от даване на ясна представа, че след прекратяване на собствеността, то правото не престава да съществува в правния мир. То сменя своя носител. Тъй като чл. 100 ЗС не посочва изрично кое е това лице, трябва да се приеме, че е налице празнина в закона. Поради това трябва да се търси решение в съществуваща норма, което се отнася до подобни случаи и отговаря на целта на ЗС – арг. от чл. 46, ал. 2, изр. първо ЗНА.[5] Трябва да се търси analogia legis (аналогия на закона).

Струва ми се, че такава норма е чл. 13, ал. 2 ЗОС, в който се посочва, че общината владее и управлява безстопанствените имоти на своята територия. Действително, в посочената норма собственикът на безстопанствен имот не изгубва собствеността върху него. Той обаче се дезинтересира от стопанисване на имота, поради което законът възлага в задължение на общината да поеме грижата за него. Поставяйки това принципно решение и на плоскостта на отказа от собственост по чл. 100 ЗС, по аналогия може да направим извод, че след вписване на отказа правото на собственост преминава в патримониума на общината по местонахождение на имота като частна общинска собственост.

Решение по аналогия трябва да се търси и в хипотезата на отказ от съсобствен дял от недвижим имот. Причината за това отново е, че чл. 100 ЗС не дава отговор за съдбата на дела на съсобственика.

Мисля, че в този случай трябва да се търси аналогия не с чл. 13, ал. 2 ЗОС, а с нормата на чл. 53 ЗН, в която е посочено, че частта на отреклия се или на лицето, което е изгубило правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници.[6] Това решение трябва да се приеме и при отказ от съсобствен дял от имота. Отказът на единия съсобственик уголемява дяловете на останалите съсобственици.

По-различна е хипотезата при наличието на СИО върху имота. В този случай е налице бездялова съсобственост, поради което чл. 53 ЗН е неприложим. Това води до извода, че валиден отказ относно целия имот може да извърши и само единият от съпрузите. След извършване на отказа собственик ще стане общината по местонахождение на имота. Другият съпруг обаче може да оспори отказа по исков ред в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му – чл. 24, ал. 4 СК.[7]

В допълнение на гореизложеното, трябва да се посочи, че отказът от собственост по чл. 100 ЗС може да се извърши с оглед на намерението да се увредят правата на кредитор. Така, например, ако едно физическо лице притежава два жилищни имота – един на ниска стойност и един на висока стойност, то може да се откаже по реда на чл. 100 ЗС от този с ниска стойност преди насочване на принудителното изпълнение спрямо него чрез налагане на възбрана и да се позове пред съдебния изпълнител на несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК. Така той ще изгуби собствеността върху имота с ниска стойност, но ще успее да осуети принудителното изпълнение спрямо този с висока стойност. В този случай отказът от собственост може да бъде атакуван чрез предявяване на Павлов иск по чл. 135 ЗЗД и увреждащото действие на длъжника да бъде прогласено за непротивопоставимо спрямо кредитора. Като резултат това ще даде възможност на кредитора да иска от съдебния изпълнител публична продан и на двата жилищни имота.

3.2. Отказ от ограничено вещно право

При отказа от ограничено вещно право се извършва доброволен отказ от учреденото право на ползване по чл. 56 и сл. ЗС, право на строеж по чл. 63 и сл. ЗС, право на пристрояване и надстрояване по чл. 66, ал. 4 ЗС или сервитутно право. При извършване на отказа не се изгубва правото на собственост върху имота. Правната последица е освобождаване на имота от учредената вещна тежест. Поради това по-горе вече посочих, че от вписването на отказа възниква оповестително-защитно действие.

Противопоставимостта от вписването на отказа от ограничено вещно право ползва носителя на това право. Той може да противопостави изгубването на ограниченото вещно право на собственика на имота и на своите кредитори. Значението на действието на вписването се изразява във възможността носителят на ограниченото вещно право да откаже изпълнение на свои задължения, които са възникнали след вписване на отказа. Ако обаче тези задължения са възникнали преди това, носителят на ограниченото вещно право няма такава възможност. Отказът има действие ex nunc (занапред) и не заличава с обратна сила вече възникнали задължения.

Противопоставимостта ползва и собственика на имота. Освобождавайки имота от вещната тежест, носителят на ограниченото вещно право дава възможност на собственика на имота да противопостави своето пълно и неограничено вещно право на собственост на всички трети лица. Противопоставимостта има значение, например, когато суперфициар претендира да е станал собственик на изградената постройка върху земята въз основа на учредена суперфиция. Ако обаче отказът от суперфицията е извършен преди изграждане на постройката в груб строеж, тогава правата на суперфициара ще са погасени. Въз основа на действието на вписването собственикът на земята ще може да придобие постройката по приращение, стига тя да е изградена в груб строеж след извършване на отказа – чл. 92 ЗС.

Спрямо носителя на ограниченото вещно право, извършил отказа, собственикът може да предяви ревандикационен иск по чл. 108 ЗС или негаторен иск по чл. 109 ЗС, ако са налице законовите предпоставки за това. Тъй като юридическият факт на отказа от ограничено вещно право ползва собственика, той ще следва да го докаже в процеса – арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК. Доказвайки този юридически факт и настъпилите правни последици от него, собственикът на имота ще може успешно да защити правото си и да направи неоснователни евентуалните възражения на ответника, претендиращ самостоятелни права върху имота като носител на ограничено вещно право.

Собственикът на имота може да противопостави отказа и на кредиторите на лицето, което е извършило отказа. По принцип такова противопоставяне е необходимо, когато ограниченото вещно право може да бъде годен обект на принудително изпълнение. Това са хипотезите на право на строеж и право на пристрояване и надстрояване, когато се очаква в един бъдещ момент да се изгради постройка и тя да стане собственост на носителя на ограниченото вещно право – чл. 63, ал. 1 ЗС. В този случай може да възникне конфликт на интереси, ако отказът от ограниченото вещно право е извършен преди налагане на възбраната, но въпреки това са предприети изпълнителни действия по изграждане на изпълнителния способ. В този случай собственикът на земята или собствениците на постройката, която се пристроява или надстроява, могат да противопоставят извършения отказ на кредитора в изпълнителното производство. Това може да стане в контролно-отменителното производство по обжалване на незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител на основание чл. 435, ал. 4 ГПК или в исково производство при предявен установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК.

Възможна е нуждата от противопоставяне на извършения отказ и в хипотезата на учредено право на ползване, което е неотчуждаемо – чл. 56, ал. 2 ЗС. Нужда от такова противопоставяне е налице, когато кредитор на ползвателя, извършил отказ по чл. 100 ЗС, налага запор върху добивите от имота. В този случай, ако запорът е извършен след вписване на отказа, той ще е наложен върху имущество на собственика на имота, а не на ползвателя. Собственикът ще има правото да оспорва принудителното изпълнение, позовавайки се на извършения отказ от ползвателя.

4. Оттегляне на отказ от вещно право

Съгласно чл. 100, ал. 2 ЗС заявлението за отказ от правото на собственост по чл. 100, ал. 1 ЗС може да се оттегли до вписването на отказа в имотния регистър. Практиката приема, че отказът по чл. 100, ал. 1 ЗС от вещно право може да се оттегли валидно до момента на вписването му – Решение № 310 от 9.04.2009 г. по гр. д. № 721/2008 г., III г.о. на ВКС. Посоченото решение касае оттегляне на отказ от наследство, но има аналогично приложение за оттегляне на отказ от вещно право. Оттеглянето по чл. 100, ал. 2 ЗС на отказа няма процесуален характер, какъвто има оттеглянето на молба за вписване по чл. 78, ал. 4 ЗКИР. Законът не предвижда задължение на лицето, което е оттеглило своя отказ от право по чл. 100, ал. 1 ЗС, да уведоми за това Службата по вписванията. Оттук следва, че за да не се достигне до вписване на несъществуващо обстоятелство, съдията по вписванията, който е сезиран с молба за вписване на отказ от права по чл. 100, ал. 1 ЗС, следва да извършва служебна проверка за наличие на евентуално предхождащо оттегляне на този отказ, в случай, че възможността за това бъде нормативно уредена по начина, който съществува за извършване на служебни справки за оттегляне на пълномощно – чл. 9а, т. 2 и т. 5, вр. чл. 1а, 2а, 2б и 2вот Наредба № 32 от 29.01.1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори – вж. Определение № 14 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 2154/2020 г., I г.о. на ВКС.


[1] Вж. Боянов, Г. Вещно право. С.: Авалон, 2009, с. 364.

[2] Вж. Венедиков, П. Система на българското вещно право. С., 1991, с. 393; Василев, Л. Българско вещно право. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995, 564-566.

[3] Вж. Боянов, Г. Цит. съч., с. 459

[4] Подробно за основанията за отказ на съдията по вписванията – вж. Василев, Ив. Отказ на съдията по вписванията. Основания и обжалване. – Норма, 2017, № 5.

[5] Вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: СОФИ-Р, 2002, 143-145.

[6] Така също Ставру, Ст. Съсобственост. С.: Сиби, 2010, 341-342.

[7] Вж. Василев, Ив. Относно нормата на чл. 24, ал. 4 от Семейния кодекс. – Портал на българския юрист „Грамада“ (www.gramada.org), публикувана на 15.10.2018 г.

Автор: Адв. д-р Ивайло Василев публикувана на 25.08.2021 г. Ключови думи: отказ от собственост, вещни права, вписване, имотен регистър, съсобственост, чл. 100 ЗС, адвокат, адвокатска кантора, Пловдив. 1. Общи положения Правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или собственикът се откаже от него – чл. 99 ЗС. Нормата посочва две възможности за изгубване […]

адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

РЕШЕНИЕ № 42 ОТ 19.04.2010 Г. ПО Т. Д. № 593/2009 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС

Отразеното във фактурата задължение съществува дори да се приеме, че същата е неистински /неавтентичен/ документ. От една страна, фактът на реално предаване на стоките е установен изрично по делото от показанията на свидетелите г., неправилно преценени от въззивния съд като неубедителни, без да е отчетено съответствието им с останалите доказателства. От друга страна, само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата – представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. В този смисъл именно е и трайната съдебна практика, в т. ч. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., което е постановено по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК и като такова има задължителен характер съгласно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г.

РЕШЕНИЕ № 212 ОТ 07.01.2013 Г. ПО Т. Д. № 696/2012 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС

С решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. 991/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2008 г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/08 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/09 г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване / решение № 42/10 на ВКС, ІІ т.о./. С решение № 30/08.04.11 г. по т.д. № 416/10 на ВКС, І т.о. и цитираното от касатора решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/08 г. на ВКС, ІІ т.о.също така е прието, че макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговеца е узнал за получаването й по смисъла на чл. 301 ТЗ като това не се презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му.

РЕШЕНИЕ № 185 ОТ 14.04.2020 Г. ПО Т. Д. № 3224/2018 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС

Съобразно трайната практика на ВКС, фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало правоотношение по договор за търговска продажба между страните, щом като в нея фигурира описание на съществените елементи на сделката – посочена е стоката по вид и стойност, начинът на плащане, наименованията на страните и времето и мястото на издаването й; Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в съответния дневник по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване; Отразяването на задължението по фактурата в аналитичната оборотна ведомост /по сметка 401 – задължения към доставчици/, доколкото става част от счетоводния баланс, е също вид извънсъдебно признание за съществуването му; Отсъствието на изискуеми от ЗСч реквизити във фактурата няма самостоятелно значение, щом са налице данни за нейното осчетоводяване, включване в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползване на данъчен кредит; Осчетоводяването на фактурата представлява и признание за получаване на стоката, докато неподписаната от получателя фактура, която не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупко-продажби и справките – декларации по ЗДДС и по която не е ползван данъчен кредит от задължената страна сама по себе си не установява получаване на стоката, нито доказва сключване на договор за търговска продажба; Упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача, при доставката на родово определени вещи, има правното значение на признание за получаването на вещите.

В този смисъл от ВКС са постановени множество съдебни актове по реда на чл. 290 ГПК: решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2008 г. на І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ІІ т.о., решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ІІ т.о., решение № 212 от 07.01.2013 г. по т.д. № 696/2012 г. на I т.о., решение № 211 от 30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на II т.о, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II т.о., решение № 67/31.07.2015 г. по т.д. № 631/2014 г. на II т.о., решение № 198 от 13.05.2016 г. по т.д. № 2741/2014 г. на I т.о. и мн. други. Към посочената практика се присъединява и настоящият съдебен състав.

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com РЕШЕНИЕ № 42 ОТ 19.04.2010 Г. ПО Т. Д. № 593/2009 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС Отразеното във фактурата задължение съществува дори да се приеме, че същата е неистински /неавтентичен/ документ. От една страна, фактът на реално предаване на стоките е установен изрично по делото […]

адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползува цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползувател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, вкл. и на собственика на имота. Правото на ползуване може да бъде ограничено само от правата на другия ползувател и то само доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в рамките на правомощията по чл. 56, ал. 1 ЗС. Всеки един от ползувателите следователно може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко трето лице, което му създава пречки да упражнява правата си, вкл. и от собственика на имота.

Ползувателят може да допусне трети лица в имота, но само до размера на правата, които може да противопостави на другия ползувател, т.е. ако правото на ползуване е учредено в полза на две лица заедно и поотделно, всеки един от тях може да противопостави на другия права върху 1/2 ид.част от имота.

По въпроса за правното основание, на което носителят на вещното право на ползуване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за това, че е лишен от ползуването от лица, с които няма сключен договор за наем, вкл. и собственика на имота в решение № 69/04.03.2010 г. по гр. д. № 159/2009 г. на ІІІ ГО на ВКС по реда на чл. 290 ГПК е прието, че претенцията на носителя на правото на ползуване за присъждане на обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да упражнява своето право, следва да бъде разгледана по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Така РЕШЕНИЕ № 347 ОТ 02.12.2011 Г. ПО ГР. Д. № 30/2011 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползува цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползувател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, […]

адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.

Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС -правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя- физическо лице или с прекратяването на ползвателя – юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик.

По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. . Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго.

С Решение No 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. No 20/2011 г. -II г.о. се приема, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете и без да се изменя нейната субстанция, т.е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от законодателя задължения за ползвателя, теза напълно споделена и от настоящия състав.

Така РЕШЕНИЕ № 14 ОТ 20.03.2015 Г. ПО ГР. Д. № 5426/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на […]