адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

РЕШЕНИЕ № 42 ОТ 19.04.2010 Г. ПО Т. Д. № 593/2009 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС

Отразеното във фактурата задължение съществува дори да се приеме, че същата е неистински /неавтентичен/ документ. От една страна, фактът на реално предаване на стоките е установен изрично по делото от показанията на свидетелите г., неправилно преценени от въззивния съд като неубедителни, без да е отчетено съответствието им с останалите доказателства. От друга страна, само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата – представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. В този смисъл именно е и трайната съдебна практика, в т. ч. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., което е постановено по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК и като такова има задължителен характер съгласно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г.

РЕШЕНИЕ № 212 ОТ 07.01.2013 Г. ПО Т. Д. № 696/2012 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС

С решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. 991/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2008 г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/08 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/09 г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване / решение № 42/10 на ВКС, ІІ т.о./. С решение № 30/08.04.11 г. по т.д. № 416/10 на ВКС, І т.о. и цитираното от касатора решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/08 г. на ВКС, ІІ т.о.също така е прието, че макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговеца е узнал за получаването й по смисъла на чл. 301 ТЗ като това не се презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му.

РЕШЕНИЕ № 185 ОТ 14.04.2020 Г. ПО Т. Д. № 3224/2018 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС

Съобразно трайната практика на ВКС, фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало правоотношение по договор за търговска продажба между страните, щом като в нея фигурира описание на съществените елементи на сделката – посочена е стоката по вид и стойност, начинът на плащане, наименованията на страните и времето и мястото на издаването й; Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в съответния дневник по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване; Отразяването на задължението по фактурата в аналитичната оборотна ведомост /по сметка 401 – задължения към доставчици/, доколкото става част от счетоводния баланс, е също вид извънсъдебно признание за съществуването му; Отсъствието на изискуеми от ЗСч реквизити във фактурата няма самостоятелно значение, щом са налице данни за нейното осчетоводяване, включване в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползване на данъчен кредит; Осчетоводяването на фактурата представлява и признание за получаване на стоката, докато неподписаната от получателя фактура, която не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупко-продажби и справките – декларации по ЗДДС и по която не е ползван данъчен кредит от задължената страна сама по себе си не установява получаване на стоката, нито доказва сключване на договор за търговска продажба; Упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача, при доставката на родово определени вещи, има правното значение на признание за получаването на вещите.

В този смисъл от ВКС са постановени множество съдебни актове по реда на чл. 290 ГПК: решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2008 г. на І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ІІ т.о., решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ІІ т.о., решение № 212 от 07.01.2013 г. по т.д. № 696/2012 г. на I т.о., решение № 211 от 30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на II т.о, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II т.о., решение № 67/31.07.2015 г. по т.д. № 631/2014 г. на II т.о., решение № 198 от 13.05.2016 г. по т.д. № 2741/2014 г. на I т.о. и мн. други. Към посочената практика се присъединява и настоящият съдебен състав.

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com РЕШЕНИЕ № 42 ОТ 19.04.2010 Г. ПО Т. Д. № 593/2009 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС Отразеното във фактурата задължение съществува дори да се приеме, че същата е неистински /неавтентичен/ документ. От една страна, фактът на реално предаване на стоките е установен изрично по делото […]

адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползува цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползувател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, вкл. и на собственика на имота. Правото на ползуване може да бъде ограничено само от правата на другия ползувател и то само доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в рамките на правомощията по чл. 56, ал. 1 ЗС. Всеки един от ползувателите следователно може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко трето лице, което му създава пречки да упражнява правата си, вкл. и от собственика на имота.

Ползувателят може да допусне трети лица в имота, но само до размера на правата, които може да противопостави на другия ползувател, т.е. ако правото на ползуване е учредено в полза на две лица заедно и поотделно, всеки един от тях може да противопостави на другия права върху 1/2 ид.част от имота.

По въпроса за правното основание, на което носителят на вещното право на ползуване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за това, че е лишен от ползуването от лица, с които няма сключен договор за наем, вкл. и собственика на имота в решение № 69/04.03.2010 г. по гр. д. № 159/2009 г. на ІІІ ГО на ВКС по реда на чл. 290 ГПК е прието, че претенцията на носителя на правото на ползуване за присъждане на обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да упражнява своето право, следва да бъде разгледана по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Така РЕШЕНИЕ № 347 ОТ 02.12.2011 Г. ПО ГР. Д. № 30/2011 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползува цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползувател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, […]

адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.

Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС -правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя- физическо лице или с прекратяването на ползвателя – юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик.

По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. . Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго.

С Решение No 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. No 20/2011 г. -II г.о. се приема, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете и без да се изменя нейната субстанция, т.е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от законодателя задължения за ползвателя, теза напълно споделена и от настоящия състав.

Така РЕШЕНИЕ № 14 ОТ 20.03.2015 Г. ПО ГР. Д. № 5426/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на […]

адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Правото на обитаване е по характера си вещно право на ползване на недвижим имот за лични нужди на ползувателя. При липсата на изрична уговорка относно срока то се погасява със смъртта на ползувателя. То може да бъде погасено и поради настъпването на някои от причините, посочени в чл. 59, ал. 3 ЗС, а също така и поради отчуждение. В последния случай се поставя въпросът за начина на обезщетяването на ползувателя за лишаването му от възможността по-нататък да обитава имота.

Като имуществено право обитаването има своя паричен еквивалент. То се изразява в онази сума пари, която обитателят спестява с обитаването на имота. Това е следващият се наем, определен съобразно със съществуващите правила за определяне на наемите. Затова при определяне на размера на обезщетението за отчуждено право на обитаване е необходимо на първо място да се има предвид следващият се наем за такъв имот. Освен това необходимо е да се има предвид и времето, за което обитателят е лишен от правото си да обитава имота. При обитаването, ограничено с определен срок, това е времето, което е останало до изтичане на срока. В този случай е необходимо освен това да се има предвид и състоянието на имота с оглед да се прецени дали имотът би могъл да бъде годен за обитаване до изтичането на срока. Необходимо е да се имат предвид и разноските, които биха се наложили за извършване на необходимите поправки и за заплащане на следващите се данъци и такси, които по силата на чл. 57 ЗС са в тежест на ползувателя. При пожизненото право на обитаване е необходимо освен тези обстоятелства да се има предвид и вероятната продължителност на живота на ползувателя. Само на основата на такава преценка може да бъде определено правилно обезщетение за лишаване на обитателя от правото му да обитава по-нататък имота. Вероятната продължителност на живота на обитателя, а също така и продължителността на времето, в течение на което имотът ще продължава да бъде годен за обитаване, обаче са обстоятелства, които не могат да бъдат определени въз основа на точни данни и по категоричен начин. Затова в случая трябва да намери приложение разпоредбата на чл. 130 ГПК, като размерът на обезщетението се определя по преценка на съда, основана на всички обстоятелства, които са от значение за случая. При тази преценка може да бъде използвано заключението на вещи лица, а също така могат да бъдат използвани във връзка с продължителността на живота на обитателя и таблиците за смъртност на Държавния застрахователен институт, както и други доказателства. Затова Върховният съд, ОСГК, приема, че обезщетението за отчуждено право на обитаване на недвижим имот трябва да се извършва по преценка на съда, при която да се имат предвид следващият се наем, състоянието на обитавания имот, вероятната продължителност на живота за ползувателя, срокът на обитаването и всички други обстоятелства, които са от значение за случая.

Така ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 47 ОТ 03.04.1961 Г., ОСГК НА ВС

адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Правото на обитаване е по характера си вещно право на ползване на недвижим имот за лични нужди на ползувателя. При липсата на изрична уговорка относно срока то се погасява със смъртта на ползувателя. То може да бъде погасено и поради настъпването на някои от причините, посочени в чл. […]

На 18.04.2021 г. в електронното издание Лекс.бг е публикувана статия на адвокат д-р Ивайло Василев със заглавие „Съставяне на правителство в Република България„.

Статията е със следното съдържание:

Процедурата за съставяне на правителство е регламентирана в чл. 99 от Конституцията на Република България (КРБ). Водеща роля в нея има президентът. Решаващата функция обаче принадлежи на Народното събрание. Нека разгледаме процедурата стъпка по стъпка.

Първа стъпка е провеждане на консултации с всички парламентарни групи в Народното събрание – чл. 99, ал. 1 КРБ. Не са въведени правила за провеждане на консултациите. Поради това президентът има свобода да действа по свое усмотрение.

Особеност на разпоредбата е изискването за консултации не с политическите партии, а с парламентарните групи – чл. 99, ал. 1 КРБ. Тоест, право на участие в процедурата по съставяне на правителство имат най-малко 10 народни представители, които са се обединили в парламентарна група по реда на чл. 13 и сл. от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС).

Втора стъпка е възлагане на проучвателен мандат за съставяне на правителство от президента на кандидата за министър-председател, посочен от най-голямата по численост парламентарна група – чл. 99, ал. 1 КРБ и чл. 102, ал. 3, т. 2 КРБ. Президентът няма право на избор. Той е длъжен да извърши това действие. КРБ обаче не посочва в какъв срок след провеждане на консултации с парламентарните групи той следва да стори това. Това решение в КРБ, струва ми се, е удачно. То осигурява възможност на президента след консутациите да съобрази политическата обстановка в парламента и да прецени в какъв срок е най-разумно да упражни правомощието си, за да гарантира неговата ефективност. Исторически погледнато президентът упражнява своето правомощие по чл. 99, ал. 1 КРБ в кратък срок. Стимулът за това е търсене на стабилност, която може да се осигури преди всичко от редовно избрано правителство.

След възлагане на проучвателния мандат, кандидатът за министър-председател следва да предложи в 7-дневен срок състав на Министерския съвет.

Трета стъпка е връчване от президента на проучвателен мандат на кандидата за министър-председател на втората по големина парламентарна група в Народното събрание – чл. 99, ал. 2 КРБ и чл. 102, ал. 3, т. 2 КРБ. Проучвателният мандат се връчва, ако кандидатът за министър-председател на най-голямата парламентарна група не е успял да предложи състав на Министерски съвет.

Кандидатът за министър-председател също разполага със 7 дни, за да направи предложение за състав на Министерски съвет.

Четвърта стъпка е предоставяне на възможност на трета парламентарна група да посочи кандидат за министър-председател – чл. 99, ал. 3 КРБ. Тук наблюдаваме отклонение от следвания в КРБ алгоритъм на действия. Президентът не връчва проучвателен мандат, а дава възможност на парламентарна група да посочи кандидат за министър-председател. Парламентарната група не е обвързана със срок за излъчването на кандидат. Едва ако такъв бъде посочен от съответната парламентарна група, президентът следва да му връчи проучвателен мандат – чл. 102, ал. 3, т. 2 КРБ. И в този случай за кандидата за министър-председател започва да тече 7-дневен срок за предложение за състав на Министерски съвет.

Пета стъпка е предложението на президента до Народното събрание за избор на министър-председател – чл. 99, ал. 4 КРБ във връзка с чл. 84, т. 6 КРБ. Право на инициатива има единствено и само президентът. Народното събрание е обвързано от неговото предложение, което може да бъде прието или отхвърлено. Народното събрание няма правомощие да гласува за кандидат за министър-председател, който не е бил предложен от президента.

Президентът обаче не предлага състав и структура на Министерски съвет. Това правомощие е изключителен прерогатив на кандидата за министър-председател – чл. 84, т. 6 и 7 КРБ. Той може да прави промени в състава на Министерски съвет до момента на гласуването му от Народното събрание.

Народното събрание трябва да направи две гласувания. Първото е за избор на министър-председател. Второто е за състав и структура на Министерски съвет, което се гласува en block (вкупом). Ако Народното събрание отхвърли предложението за структура и състав на Министерски съвет, счита се, че изборът на минисър-председател е нестанал.

За да стъпят в правомощията си, членовете на Министерски съвет трябва да положат клетва по чл. 76, ал. 2 КРБ пред Народното събрание – чл. 109 КРБ.

Шеста стъпка, която е последица от три неуспешни опита за постигане на съгласие за съставяне на правителство, е назначаване на служебно правителство от президента, разпускане на Народното събрание и насрочване на нови избори в срока по чл. 64, ал. 3 КРБ.

В заключение трябва да се посочи, че процедурата по съставяне на правителство в Република България е тромава, но ми се струва, че е ефективна. Разглеждана стъпка по стъпка, тя предоставя предвидим алгоритъм за действия, който създава яснота. Единствената неизвестна величина е възможността за постигане на консенсус между парламентарните групи. Нейният воал се повдига от Народното събрание, което има последната дума. В тази процедура, ако мога да си позволя сравнението, президентът има ролята на диригент, а политическите сили на оркестър. А всички ние – на публика, която търси качество по струните на Конституцията.

Линк към статията:

На 18.04.2021 г. в електронното издание Лекс.бг е публикувана статия на адвокат д-р Ивайло Василев със заглавие „Съставяне на правителство в Република България„. Статията е със следното съдържание: Процедурата за съставяне на правителство е регламентирана в чл. 99 от Конституцията на Република България (КРБ). Водеща роля в нея има президентът. Решаващата функция обаче принадлежи на […]

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 26.03.2021 Г.

ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 2/2019 Г. НА ОСГТК НА ВКС

Въпрос

Притежава ли цесионерът активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор – цедента, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането?

Отговор

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии при Върховен касационен съд приема за правилно второто становище, със следните аргументи:

Искът по чл. 135 ЗЗД съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД / подробни съображения в мотиви към т.1 на ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС /. Съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД „ прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното„. В разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД понятието „принадлежност„ е събирателно, като квалификация на принадлежност имат всички конкретно изброени правни понятия – обезпечения, привилегии, изтекли лихви. Този извод се основава както на граматическо и логическо тълкуване на чл.99 – неизчерпателно изброяване, следвано от словосъчетанието „ и другите му / на вземането / принадлежности„, , така и на историческо тълкуване : по-ясно съотношението в отделните понятия „принадлежност„ – „привилегия„ – „обезпечение„ , в преждепосочения смисъл, е изводимо от текста на чл. 319 от Закона за задълженията и договорите от 1892 г. /отм./, според който: „ Продажбата или прехвърлянето на едно вземане обема принадлежностите на това вземане, като : поръчителства, привилегии и ипотеките ”.

Правото да се обяви за относително недействителна увреждаща сделка или действие, извършени от длъжника, е материално преобразуващо право, което възниква ex lege, с осъществяването на определен фактически състав, включващ в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД: съществуващо вземане, увреждащо удовлетворяването му действие или сделка на длъжника и от субективна страна – знание на длъжника, а при възмездност – и на третото лице съконтрахент – за увреждането. Всички елементи от фактическия състав на това преобразуващо право се отнасят към вземането, а самото право обслужва интереса на притежателя му от неговото удовлетворяване, без да е функционално свързано с други елементи от съдържанието на правоотношението между длъжник и кредитор. След като с реализиране на горепосочения фактически състав това материално право възниква за цедента и обслужва единствено интереса от събиране на вземането му, доколкото вземането е предмет на цесията, не и останалите права и задължения по правоотношението между длъжника и кредитора – цедент, то следва, че същото, в качеството на принадлежност – обезпечение в широк смисъл – е прехвърлимо по силата на цесията, обслужвайки събирането му, но в полза на цесионера, към който, с цесията, е преминал и интереса от удовлетворяването му. Възникналото материално преобразуващо право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не се погасява с цесията, а само с последващи действия на длъжника, преодоляващи последиците на предходното увреждащо действие или сделка. Със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляра си. Увреждащите сделка или действие имат този ефект спрямо „вземането”, независимо от личността на кредитора. Ако са били увреждащи за първоначалния кредитор, рефлектирайки върху способността на длъжника да го удовлетвори с притежаваното имущество, сделката или действието ще бъдат увреждащи и за последващия. Изводът, в подкрепа на притежавана в тази хипотеза материалноправна легитимация на цесионера, за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, не следва от разширително тълкуване на чл.135, ал. 1 ЗЗД / недопустимо по отношение на уредени от закона преобразуващи права /, а от кумулативното прилагане на разпоредбите на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и чл. 99, ал. 2 ЗЗД и доколкото правото за обявяване за относително недействителни сделките и действията на длъжника, които увреждат кредитора, е потестативно право, свързано единствено с вземането, не и с останалото съдържание на правоотношението между длъжник и кредитор / цедент / . Упражняването му не рефлектира върху това правоотношение, от което е изведена и обезпечителната му функция. Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е със санкционен за недобросъвестността на длъжника характер, поради което обективното знание на същия, че дължи, независимо кому, е достатъчно, след като и за настъпване на правните последици на цесията, в отношенията цедент – цесионер/ за правоприемството помежду им / знанието на длъжника е ирелевантно. Законодателят е санкционирал тази недобросъвестност дори за хипотеза на увреждащо действие/сделка, извършени преди „възникване” на вземането – чл. 135, ал. 3 ЗЗД, разбирано като породено изначално, а не последващо придобито, чрез правоприемство. От поставяне „възникването на вземането „ , като разграничителен белег за уреждане на изключението по чл. 135 ал. 3 ЗЗД, следва че в общата хипотеза на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е релевантно и достатъчно възникването му, респ. възникване качеството „длъжник”, спрямо който момент е преценимо и увреждащото действие. Цесията на вземането не променя личността на длъжника, не санира неговата недобросъвестност, нито правните последици на извършеното от него увреждащо действие или сключена сделка спрямо патримониума и платежоспособността му. Чл.99 ал.2 ЗЗД урежда правоприемството по отношение на правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, вече възникнало за праводателя на цесионера, с факта на всяко увреждащо действие/сделка, извършени или сключени след възникването на вземането.

Правната теория и съдебната практика познават и други потестативни права, прехвърлими по силата на цесията : правото на задържане – срещу вземане от подобрения на вещ от цедента, до тяхното изплащане от длъжника, право на избор на предмета при алтернативни задължения, правото за предявяване на предсрочна изискуемост, съгласно клаузите на сключения между цедент и длъжник договор – всички относими към събирането на вземането. Точно защото са функционално свързани с облигационното правоотношение като цяло / произтичащите от същото насрещни права и задължения /, а не само с вземането от същото, прехвърлимост по силата на цесията / чл. 99 ал. 2 ЗЗД / правната теория и съдебната практика отричат за възражението за неизпълнен договор, за правото на унищожаване на договора, от който произтича вземането, за изменението или прекратяването му, както и за развалянето му. Няма спор и относно наследимостта на материалното преобразуващо право по чл. 135 ЗЗД, както и логична причина транслирането му да се признава единствено при универсалното, не и при частното правоприемство на възникнало такова право в патримониума на цедента. Неизводимо от характеристиката на правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с оглед целта и правните му последици, е отричане принадлежността му към вземането, при неговото прехвърляне, спрямо други обезпечения, за които е призната със специална норма / залог, ипотека – чл. 150 ЗЗД /.

По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд

РЕШИ:


ЦЕСИОНЕРЪТ ПРИТЕЖАВА АКТИВНА МАТЕРИАЛНОПРАВНА
ЛЕГИТИМАЦИЯ ЗА ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСК ПО ЧЛ. 135 АЛ. 1 ЗЗД, АКО УВРЕЖДАЩАТА СДЕЛКА ИЛИ ДЕЙСТВИЕ СА ИЗВЪРШЕНИ СЛЕД КАТО Е ВЪЗНИКНАЛО ВЗЕМАНЕТО НА ПЪРВОНАЧАЛНИЯ КРЕДИТОР – ЦЕДЕНТА, НО ПРЕДИ СКЛЮЧВАНЕТО НА ДОГОВОРА ЗА ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЗЕМАНЕТО.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 26.03.2021 Г. ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 2/2019 Г. НА ОСГТК НА ВКС Въпрос Притежава ли цесионерът активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор – цедента, но преди сключването на договора за […]

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2018

гр.София, 17.03. 2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 04 февруари 2021 година

постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2018 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

С разпореждане от 4.10.2018 год. на председателя на ВКС на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ и по предложение на състав на Второ гражданско отделение с определение № 47 от 20.03.2018 год. по ч. гр. д. № 631/2018 год. с оглед констатирана противоречива съдебна практика, на основание чл. 292 ГПК, във връзка с чл. 125, във връзка с чл. 124, ал. 1, т. 2 ЗСВ, е образувано настоящето тълкувателно дело по въпроса: „Може ли да се впише наново ипотека съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД, ако е изтекъл десетгодишният срок на действие на вписването и ипотеката вече е била заличена по реда на чл. 22 от Правилника за вписванията?” . В горното определение на състава на Второ гражданско отделение, с което е спряно производството по ч. гр. д. № 631/2018 год. до постановяване на тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС по поставения въпрос, е констатирана противоречива съдебна практика по него на състави на Търговска и Гражданска колегии на ВКС в определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, както следва:

В определение № 69 от 26.01.2012 год. по ч. т. д. № 818/2011 год., І т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, се приема, че заличаването на ипотеката има конститутивно действие – чл. 179, ал. 3 ЗЗД. Затова в хипотезата на чл. 172, ал. 2 ЗЗД правото на ипотекарния кредитор да впише ипотеката наново с реда на новото вписване възниква само ако тя не е била заличена на основание чл. 22 ПВп, поради изтекъл срок на действие. Цитираните определения № 173 от 9.06.2015 год. по ч. гр. д. № 1254/2015 год., ІІ г. о., № 564 от 28.10.2015 год. по ч. т. д. № 2470/2015 год., І т. о. и № 218 от 27.04.2017 год. по ч. гр. д. № 331/2017 год., ІV г. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, макар и с предмет на произнасяне по въпроси относно реда и процедурата по подновяване на вписване на ипотеката преди десетгодишния срок да е изтекъл /чл. 172, ал. 1 ЗЗД/, респ. ново вписване на ипотеката след изтичане на този срок /чл. 172, ал. 2 ЗЗД/, съдържат същата изходна позиция, че съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД може да се впише наново договорна ипотека, която не е подновена в 10-годишния срок от учредяването й, но не е заличена.

Противното становище е застъпено в цитираното определение № 197 от 21.04.2016 год. по ч. гр. д. № 1467/2016 год., ІV г. о., ВКС, постановено също по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В него е прието, че „вписването на заличаване на ипотеката, на каквото и основание да е извършено” /вкл. и поради изтичането на десетгодишния срок на действие/, „не е пречка за последващо отбелязване за нейно подновяване, нито за новото вписване след изтичането на 10-годишния срок на действие, най-малкото защото актът, въз основа на който е вписано заличаването, може да е порочен или действието му да отпадне с обратна сила занапред. Още по-малко вписването на заличаването поради изтичане на 10-годишния срок на действие може да бъде пречка за ново вписване на ипотеката, тъй като според чл. 172, ал. 2 ЗЗД тъкмо изтичането на този срок е основанието за ново вписване”.

ОСГТК на ВКС счита за правилно второто становище. Ипотеката е акцесорно право, което обезпечава възникнало или бъдещо парично вземане. Тя дава възможност на ипотекарния кредитор да изнесе на публична продан ипотекирания имот и да се удовлетвори от неговата цена, в случай, че длъжникът не изпълни доброволно паричното си задължение. Веднъж възникнало, ипотечното право може да бъде осъществено независимо от извършени последващи разпоредителни сделки с ипотекирания имот и преминаване на собствеността върху други лица – чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Ипотеката се учредява чрез сложен фактически състав, елемент от който е вписването ѝ – чл. 166, ал. 1 ЗЗД. Вписването има конститутивно действие, тъй като с него възникват правните последици на ипотеката. Същевременно вписването има оповестително-защитно действие. Чрез него се дава гласност на ипотечното право по отношение на трети лица и се урежда конкуренцията на права, която би могла да се породи между няколко ипотекарни кредитори по отношение на един и същ имот или между ипотекарен кредитор и последващ собственик на имота. В първия случай ипотекарните кредитори се удовлетворяват по реда, в който са вписали ипотеките – чл. 153, вр. чл. 169, ал. 2 ЗЗД, а във втория случай прехвърлянето на собствеността върху имота от учредителя на ипотеката след нейното вписване е непротивопоставимо на ипотекарния кредитор, който може да насочи изпълнение върху ипотекирания имот независимо от това в чия собственост се намира той – чл. 173, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗЗД действието на вписването на ипотеката трае 10 години от деня, в който е извършено. То може да бъде продължено, ако вписването се поднови преди този срок да е изтекъл. Ако срокът изтече без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново, като в този случай тя има ред от новото вписване.

Въвеждането на срока по чл. 172, ал.1 ЗЗД е продиктувано от съображението, че в голяма част от случаите обезпеченото вземане е престанало да съществува в 10-годишния срок и е неоправдано върху имота да продължава да тежи вписана ипотека при бездействие на кредитора да поиска заличаването ѝ по реда на чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Вписани ипотеки, които не са били подновени и са заличени в 10-годишния срок, нямат правно действие. Това обстоятелство произтича от законовата уредба и е ясно за всяко трето лице.

Последиците на подновяването на ипотеката и новото ѝ вписване са различни. Подновяване може да бъде извършено само ако 10-годишният срок не е изтекъл, като в този случай защитата на кредитора е най-пълна, защото ипотеката запазва своето действие и своя ред и в новия 10 годишен срок. Ново вписване на същата ипотека се извършва след изтичане на 10- годишния срок, но в този случай за ипотекарния кредитор може да настъпят неблагоприятни последици, тъй като има период, през който ипотеката няма действие и е възможно тогава да бъдат вписани нови ипотеки върху същия имот или учредителят на ипотеката (длъжникът или третото лице, ипотекирало своя имот за чужд дълг) да прехвърли собствеността върху имота на трето лице. В тези случаи новото вписване няма да бъде противопоставимо на вписаните преди това ипотеки, както и на извършените междувременно разпореждания с имота.

Като акцесорно право ипотеката се погасява, когато обезпеченото вземане се погаси на някое от предвидените в закона основания – чрез плащане, прихващане, опрощаване, по давност, чрез изнасяне на имота на публична продан и удовлетворяване от цената му или при погиване на ипотекирания имот. Тъй като няма правен механизъм да се даде публичност на тези обстоятелства, а същевременно третите лица трябва да знаят за тях с оглед евентуалната конкуренция на права, законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката, настъпило по молба на кредитора или въз основа на влязло в сила съдебно решение – чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Самото заличаване обаче е техническо действие и реално не то погасява ипотеката, а настъпилите преди него обстоятелства. Именно затова когато актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново, но с ред от новото вписване – чл. 179, ал. 3 ЗЗД.

Законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Заличаването, което се извършва на основание чл. 22 от Правилника за вписванията /ПВп/ в хипотезата на чл. 172, ал. 1 ЗЗД – при изтичане на 10 годишния срок, няма погасителен ефект. На първо място – за разлика от чл. 179 ЗЗД, в чл. 172 ЗЗД не е предвидено, че заличаването погасява ипотеката и в този случай. Ипотеката вече е погасена с отпадане на действието на вписването ѝ, т.е. тя вече е с непълен фактически състав. Заличаването по чл. 22 ПВп единствено създава яснота, че ипотеката вече няма правно действие. Възможно е обаче, въпреки изтичането на 10-годишния срок и заличаване на ипотеката, обезпеченото парично задължение или част от него да продължава да съществува. Кредиторът не може да бъде лишен от своето обезпечение само защото е пропуснал срока да поднови ипотеката в 10-годишния срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД и тя е била заличена. Той ще търпи неблагоприятните последици от своето бездействие, но законът не го лишава от правото да впише отново същата ипотека. По изричната разпоредба на закона, ипотеката ще има ред от новото вписване и ще бъде непротивопоставима както на другите кредитори, вписали преди това ипотеки върху същия имот, така и на новите собственици, придобили имота преди новото вписване на ипотеката. Действащата към настоящия момент правна уредба не позволява да се забрани новото вписване на същата ипотека, когато длъжникът вече се е разпоредил с ипотекирания имот. Съгласно прието в т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, съдията по вписванията, който извършва проверката по чл. 32а ПВп, не проверява материалните предпоставки на акта, който вписва, освен ако това не е предвидено в закон. При новото вписване на заличена при условията на чл. 22 ПВп ипотека съдията по вписванията не проверява дали имотът все още е собственост на длъжника или на лицето, което е учредило ипотека върху имота си за обезпечаване на чужд дълг. Той е длъжен да извърши вписването, но то няма да ползва ипотекарния кредитор, ако преди това има извършено разпореждане с имота. Третото лице, което е придобило собствеността на имота и е вписало нотариалния си акт преди новото вписване на заличената при условията на чл. 22 ПВп ипотека, както и всички негови частни правоприемници, са защитени от факта, че първата сделка е за имот, необременен с ипотека, и поради това е извън приложното поле на чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Посочената разпоредба гласи, че кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той. Този текст ще намери приложение само за онези разпоредителни сделки, които длъжникът е извършил и вписал след новото вписване на ипотеката, както и последващи разпореждания, извършени от приобретателите по тези сделки. Само в този случай намира приложение принципът, заложен в чл. 173, ал. 1 ЗЗД, че ипотеката следва вещта. Ипотекарният кредитор ще може да насочи принудително изпълнение върху имота след новото вписване само ако той все още е собственост на длъжника, или ако е собственост на трети лица, които са го придобили от длъжника след новото вписване на ипотеката.

Съгласието на длъжника не е необходимо за новото вписване на същата ипотека при условията на чл. 172, ал. 2 ЗЗД. Ако обезпеченото вземане не е било погасено в 10-годишния срок, с новото вписване на същата ипотека се възстановява занапред правното действие на даденото обезпечение на това вземане. Ако обаче този дълг е бил погасен и вписаната отново ипотека не обезпечава реално вземане на кредитора, длъжникът може да предяви иск за установяване несъществуване на ипотечното право. Съдебната практика приема за допустим такъв иск.

По изложените съображения ОСГТК на ВКС

Р Е Ш И :

МОЖЕ ДА СЕ ВПИШЕ НАНОВО ИПОТЕКА СЪГЛАСНО ЧЛ.172, АЛ. 2 ЗЗД, АКО Е ИЗТЕКЪЛ ДЕСЕТГОДИШНИЯТ СРОК НА ВПИСВАНЕТО И ТЯ ВЕЧЕ Е БИЛА ЗАЛИЧЕНА ПО РЕДА НА ЧЛ. 22 ОТ ПРАВИЛНИКА ЗА ВПИСВАНИЯТА, НО ТОВА ВПИСВАНЕ Е НЕПРОТИВОПОСТАВИМО НА ТРЕТОТО ЛИЦЕ, КОЕТО Е ПРИДОБИЛО СОБСТВЕНОСТТА ВЪРХУ ИМОТА И Е ВПИСАЛО СВОЯ АКТ ПРЕДИ НОВОТО ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА, КАКТО И НА НЕГОВИТЕ ЧАСТНИ ПРАВОПРИЕМНИЦИ, МАКАР ТЕ ДА СА ПРИДОБИЛИ СОБСТВЕНОСТТА ВЪРХУ ИМОТА СЛЕД НОВОТО ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Поддържам становище за отговор на поставения въпрос в обратния смисъл – Не може да се впише наново ипотека съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД, ако е изтекъл десетгодишният срок на действие на вписването и ипотеката вече е била заличена по реда на чл. 22 от Правилника за вписванията.

Съображенията относно определяне на ипотеката като акцесорно право, което дава възможност на кредитора да изнесе на публична продан ипотекирания имот и да се удовлетвори предпочтително от стойността му, независимо чия собственост е той към момента на осребряването му, в случай че длъжникът не изпълни доброволно паричното си задължение, произтичат от уредбата й в ЗЗД като вид реално обезпечение. Ипотеката обезпечава вземането на кредитора и се погасява, когато това вземане се погаси на някое от предвидените в закона основания – чрез плащане, прихващане, опрощаване, по давност, чрез изнасяне на имота на публична продан и удовлетворяване от цената му.

Ипотеката се учредява чрез сложен фактически състав, елемент от който е вписването й в имотния регистър, съгласно чл. 166, ал. 1 ЗЗД, чл. 181, ал. 2 ЗЗД, чл. 63 ЗКИР. Вписването цели даване гласност на подлежащите на вписване актове по начина, предвиден в закона – чл. 1 ПВп, като по този начин се осигурява противопоставимостта на ипотечното право на всички трети лица, придобиващи права след учредяване на ипотеката. Вписването е уредено като охранително производство, намиращо се в Глава 54 „Нотариални производства” в ГПК. Същото е основано на принципа на вписване на актове, а не на права, като се състои в извършване на поредица от правни и фактически действия, предвидени в закона като строго формални предпоставки за действителност. При тези действия съдията по вписванията проверява дали са налице изискванията и предпоставките на закона за извършване на това вписване – дали актът подлежи на вписване, както и дали е съставен в предвидената от закона форма /чл. 32а, ал. 1 ПВп, в този смисъл е и т. 6 на ТР № 7/2013 год. по т. д. № 7/2012 год. на ОСГТК на ВКС/. Следва да се отбележи, че вписване на неподлежащи на вписване актове е нищожно и не поражда правно действие, а само създава привидност за вписване.

Когато вписването е елемент от фактическия състав на самия акт, подлежащият на вписване акт поражда правни последици само ако бъде вписан, както предвижда чл. 166, ал. 1 ЗЗД за ипотеката, поради което вписването в случая има конститутивно действие. Това означава и наличие на оповестителнозащитно действие, защото с вписването на ипотеката не само се поражда правното й действие, но и правата, черпени от акта, стават противопоставими на правата, произтичащи от по-късно вписани актове по отношение на същия имот, черпени от същия праводател /по аргумент от чл. 173, ал. 1 ЗЗД/.

Вписването определя и реда на ипотеката – чл. 169 ЗЗД, който е от значение с оглед правото на кредиторите с обезпечени с ипотека върху един и същ имот вземания на предпочтително удовлетворение.

С обратен знак на вписването като елемент за учредяване на ипотеката е заличаването й, което съгласно чл. 179, ал. 3, изр. 1 ЗЗД погасява ипотеката.

Между вписването на ипотеката и заличаването й трае срокът на действие на вписването, който съгласно чл. 172, ал. 1 ЗЗД е десет години от деня, в който е извършено вписването. Необходимостта от ограничаване във времето на действието на вписването се обяснява в теорията с очакването в такъв срок обезпеченото вземане да се погаси /а оттук и ипотеката би се погасила с оглед акцесорния й характер – чл. 150, ал. 1 ЗЗД/, както и с все още действащата у нас персонална система на вписванията и възможността имотът да е разпореден неколкократно, което да затрудни проверката за наличие на вписани ипотеки за всеки от предишните собственици. С оглед този десетгодишен срок на действие на вписването на ипотеката, ЗЗД предвижда две възможни хипотези:

– чл. 172, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда, че действието на вписването може да бъде продължено, ако вписването се поднови преди този срок да е изтекъл;

– чл. 172, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако срокът изтече без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново, като в такъв случай тя има ред от новото вписване.

Същото съдържание има и разпоредбата на чл. 179 ЗЗД, уреждаща заличаване на вписването на ипотеката, погасяването й и отмяна на заличаването и нова поредност на ипотеката. Предвидените хипотези за заличаване са въз основа на съгласието на кредитора, дадено в нотариално заверена форма или въз основа на влязло в законна сила съдебно решение, като изрично е предвидено, че заличаването на ипотеката погасява ипотечното право. Тази разпоредба възпроизвежда правилото в чл. 85 ЗПИ /отм./, който е допускал заличаване на ипотеката по искане на ипотекарния кредитор или въз основа на влязло в сила съдебно решение – чл. 88 ЗПИ /отм./, като в стария закон е правено ясно разграничението между погасяване на ипотеките /прекратяване на ипотеките – чл. 81 ЗПИ / и тяхното заличаване. В чл. 179, ал. 3 ЗЗД е предвидено, че заличаването /на основание предвидените основания в ал. 1/ погасява ипотеката, но ако актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново. В такъв случай тя има ред от новото вписване. Това е същата /старата/ ипотека, чието заличаване е станало въз основа на обявения с влязло в сила съдебно решение за недействителен акт. Този извод следва от липсата на вина у ипотекарния кредитор за тази недействителност, за да се приеме, че се касае за учредяване на нова ипотека /по съответния предвиден в закона ред – сключване на договор, вписване и т. н./. Промяната обаче в реда на ипотеката в този случай на новото й вписване се налага с оглед правната сигурност относно публичността на имотния регистър. Т. е. старата ипотека има нов ред на вписване в имотния регистър. Това тълкуване следва да се отнесе и към хипотезата по чл. 172, ал. 2 ЗЗД – срокът на вписването е изтекъл без да е налице подновяване, при което ипотеката може да се впише наново, но ако не е била заличена съгласно възможността за това по чл. 22 ПВп – по искане на всяко заинтересовано лице.

В тази хипотеза ипотеката може да се заличи без да е необходимо да се представят каквито и да е доказателства. Изтичането на десетгодишния срок е лесно установим от съдията по вписванията факт, поради което и след заличаването по този ред ипотеката ще се погаси, така както е предвидено и в чл. 179, ал. 3, изр. 1 ЗЗД. Изтичането на десетгодишния срок на вписване само по себе си не погасява ипотеката, но тя не е и противопоставима на третите лица, тъй като е в състояние на сключен договор за ипотека преди вписването му /липсва елемент за учредяването на ипотеката/. Запазването на същата и след изтичане на този срок до евентуалното й заличаване е с оглед възможността на кредитора да поиска вписването й наново, независимо от противопоставянето на собственика на ипотекирания имот, респ. длъжника, при ред от новото вписване. Това е оправдано за случаите, при които обезпеченото вземане или част от него продължава да съществува. Противопоставянето на собственика на имота, респ. длъжника, може да се реализира чрез прехвърляне на собствеността върху имота, при вписването на което прехвърляне новото вписване на ипотеката не би се противопоставило на приобретателя на имота именно поради новия ред на ипотеката, или да иска заличаване на ипотеката на основание чл. 22 ПВп /каквото право има и всеки заинтересован/.

В подкрепа на този извод е необходимостта за правна сигурност, свързана с имотния регистър, изискваща да се отчете значението на изтичането на срока на действие на ипотеката и упражненото право на всеки заинтересован въз основа на това да иска и постигне заличаването й, с действие на погасяване. Освен това, по този начин се санкционира и бездействието на кредитора да поднови ипотеката в предвидения от закона срок на действие на вписването й, в който случай защитата му ще е най-пълна с оглед запазване реда на ипотеката. За последното интересът е негов, със съответните неблагоприятни за него последици при бездействието му. По този начин се постига и еднакво отношение към интересите на двете страни – предпочетен ще е интересът на този, който извърши пръв съответното действие, като този спор не е предрешен в закона.

Изтичането на срока на действие на вписването на ипотеката дава възможност и на двете страни за предприемане на съответни действия според интересите им, поради което и при постигнато заличаване на вписването по искане по чл. 22 ПВп следва да се приеме, че е премахнато и минималното действие на вписването – публичността. По нашата система на вписване оповестително действие има всяко вписване, освен ако законът не предвижда друго действие /по аргумент от чл. 1 ПВп/. Ново вписване след заличаване на ипотеката при изтекъл десетгодишен срок по чл. 172, ал. 2 ЗЗД не е възможно, тъй като заличаването на вписването оповестява на третите лица факта, че върху този имот не тежи ипотека. Няма основание да се възприема по различен начин съдържанието на заличаването на ипотеката в тази хипотеза или да се приеме, че правните последици са различни от тези при заличаването по чл. 179, ал. 3 ЗЗД, най-малкото поради липса на такова разграничение в закона. В този случай /ако вземането или част от него съществува/ следва да се учреди нова ипотека върху имота със съгласието на собственика му, което се дължи и на бездействието на самия ипотекарен кредитор да впише наново ипотеката преди заличаването й по искането /на заинтересования/ по чл. 22 ПВп.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2018 гр.София, 17.03. 2021 год. Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 04 февруари 2021 година постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2018 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия СНЕЖАНКА НИКОЛОВА С разпореждане […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15

София, 29.01.2021 г.Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Атанасова ч.гр.д. № 4042/2020 година.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по подадена от „Тарамекс“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. И. С., частна касационна жалба срещу определение № 260542 от 16. 11. 2020 г. по ч. гр. д. № 2436/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 с-в, с което е потвърдено определение № 300 от 7. 10. 2020 г. на съдията по вписванията при Пловдивския районен съд, с което е отказано вписване на молбата на „Тарамекс“ ЕООД, с вх. № 25848/7. 10. 2020 г., за частично подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …8. 09. 2010 г., вписан на 8. 09. 2010 г. с акт № …, том .., д.№…/2010 г. на Служба по вписванията – [населено място]. Излагат се съображения за неправилност на определението и се иска отмяната му. Поддържа се наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди определението на съдията по вписванията, с което е отказано вписване на молбата за частично подновяване на вписването на договорна ипотека, съставът на окръжния съд е приел, че молбата е подадена след изтичане на срока по чл. 172 ЗЗД (договорната ипотека е вписана на 8. 09. 2010 г., срокът по чл. 172 ЗЗД е изтекъл на 8. 09. 2020 г., а молбата за подновяването й е подадена на 7. 10. 2020 г.). Приел е, че ипотеката може да се впише наново, в който случай ще има ред от новото вписване, съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД. За неоснователен е приет доводът на молителя-частен жалбоподател, че искането за подновяване на вписването на ипотеката е направено преди изтичане на срока по чл. 172 ЗЗД, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в първоначалната редакция (ДВ, бр. 28/24. 03. 2020 г.), вр. пар. 13 от Заключителните разпоредби на ЗИД на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.), от 13. 03. 2020 г. до 16. 04. 2020 г. срокът е спрял да тече. В тази връзка е приел, че в случая е приложима нормата на чл. 5, ал. 4 от цитирания закон, според която до отмяната на извънредното положение се ограничават нотариалните производства до неотложни такива при спазване на здравно-хигиенните изисквания, като Нотариалната камара осигурява дежурни нотариуси при съотношение най-малко един нотариус на 50000 жители за съответния район. Направен е извод, че подновяването на ипотеката е неотложно нотариално производство и по отношение на него сроковете не са спирали да текат.
Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по четири въпроса, два от които са следните:
1. Какъв е предметният обхват на разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение относно понятието „други срокове“ и включва ли същото сроковете по чл. 172, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за подновяване действието на вписани ипотеки?
2. Възможността за извършване на неотложни нотариални производства, предвидена в чл. 5, ал. 4 ЗМДВИП, изключва ли спирането на сроковете, установено с чл. 3, т. 2 ЗМДВИП?.
Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението по посочените въпроси. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поставени са във връзка с тълкуване и прилагане на закон, приет преди десет месеца и по същите не е формирана практика на ВКС.
По поставените въпроси настоящият състав прие следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в първоначалната й редакция (ДВ, бр. 28/28. 03. 2020 г., в сила от 13. 03. 2020 г.), спират да текат от 13. 02. 2020 г. до отмяната на извънредното положение давностните и други срокове , предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Със Закона за изменение и допълнение на ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.) нормата на чл. 3, т. 2 е изменена, като отпадат „и други срокове“, а в пар. 13 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.) е предвидено, че сроковете по чл. 3, т. 1 и т. 2 относно „други срокове“ в досегашната редакция, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в „Държавен вестник“.
В предметния обхват на цитираните разпоредби се включва срокът по чл. 172 ЗЗД, в който кредиторът може да продължи действието на вписването на ипотеката, като подаде молба за подновяване на вписването по чл. 172, ал. 3 ЗЗД, съотв. чл. 18 от Правилника за вписванията. Касае се за срок, предвиден в нормативен акт, с изтичането на който възможността да бъде продължено действието на вписването отпада, а ипотеката губи реда на първоначалното си вписване (чл. 172, ал. 2 ЗЗД). Това тълкуване съответства и на целите на закона – да се създадат условия за опазване здравето и живота на хората чрез въвеждане на временни забрани, ограничения и специални правила на поведение, но същевременно и да се предотврати опасността от засягане на законни права и интереси на правните субекти, когато упражняването им изисква извършване на действия, създаващи опасност за здравето и несъвместими с наложените временни забрани и ограничения. Не на последно място, срокът за подновяване вписването на ипотека не е сред сроковете, чието спиране е изключено изрично от законодателя.
Разпоредбата на чл. 5, ал. 4 ЗМДВИП предвижда възможност за извършване на неотложни нотариални производства и задължава Нотариалната камара да осигури дежурни нотариуси в съотношение най-малко един нотариус на 50000 жители за съответния район. Предвидената от закона допустимост за извършване на неотложни нотариални производства при спазване на здравно-хигиенните изисквания представлява допълнителна възможност за правните субекти да получат необходимото съдействие при упражняване на нетърпящи отлагане права, но няма отношение към приложението на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП и настъпването на предвидените в тази норма правни последици, свързани със спиране течението на сроковете, включително и в хипотезите, при които за правото, което следва да бъде упражнено в съответния срок, лицето може да получи съдействие в неотложно нотариално производство, провеждането на което е разрешено в периода на обявеното извънредно положение.
По основателността на частната жалба:
С оглед отговора на поставените въпроси, частната жалба е основателна.
Молбата на „Тарамекс“ ООД за подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …./8. 09. 2010 г., вписан на 8. 09. 2010 г. с акт № …, том .., д.№../2010 г., Служба по вписванията – [населено място], е подадена преди изтичането на предвидения в чл. 172 ЗЗД срок. За времето от 8. 09. 2010 г. до 12. 03. 2020 г. са изтекли 9 години, 6 месеца и 4 дни , от 13. 03. 2020 г. до 16. 04. 2020 г. течението на срока е спряло по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в първоначалната й редакция (ДВ, бр. 28/28. 03. 2020 г., в сила от 13. 03. 2020 г.) и пар. 13 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.), а от 17. 04. 2020 г. до 7. 10. 2020 г. (подаването на молбата за подновяване на вписването) са изтекли още 5 месеца и 19 дни – общо изтеклият срок до подаване на молбата е 9 години, 11 месеца и 23 дни .
Като е приел, че молбата за частично подновяване на вписването на договорната ипотека е подадена след изтичане на десетгодишния срок на действие на вписването на договорната ипотека, поради което отказът да се извърши вписване на молбата е законосъобразен, съставът на окръжния съд е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено, а преписката върната на съдията по вписванията за извършване вписване на подадената от „Тарамекс“ ЕООД молбата вх. № 25848/7. 10. 2020 г. за частично подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …/8. 09. 2010 г., вписан на 8. 09. 2010 г. с акт № …, том 7, д.№…/2010 г., Служба по вписванията – [населено място].
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение


О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 260542 от 16. 11. 2020 г. по ч. гр. д. № 2436/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 с-в.
ОТМЕНЯ определение № 260542 от 16. 11. 2020 г. по ч. гр. д. № 2436/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 с-в и ВРЪЩА преписката на съдията по вписванията при РС – Пловдив за извършване на вписване на подадена от „Тарамекс“ ЕООД молба вх. № 25848/7. 10. 2020 г. за частично подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …/8. 09. 2010 г., вписана на 8. 09. 2010 г., с акт № …, том .., д.№…/2010 г., Служба по вписванията [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 15София, 29.01.2021 г.Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание две хиляди двадесет и първа година в състав:Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВАЧленове: БОНКА ДЕЧЕВАВАНЯ АТАНАСОВАразгледа докладваното от съдията Атанасова ч.гр.д. № 4042/2020 година. Производството е […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В установената практика на ВКС (намерила израз и в решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/15.07.2015 г. по гр. дело № 7234/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), се приема следното:

Съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК, при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице – психолог.

Изслушването на експертиза в тези случаи е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето. Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода на производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени. Родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за преодоляването му. Затова в чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК законът, при наличието на данни за родителско отчуждение, задължава съда служебно да назначи експертиза и изслуша заключението на вещо лице – психолог.

В същия смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

Така Р. № 240 от23.10.2019г. по гр. д. № 414/2019 г., IV г. о. на ВКС

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В установената практика на ВКС (намерила израз и в решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/15.07.2015 г. по гр. дело № […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Нарушение на трудовата дисциплина

Само виновното неизпълнение на трудовите задължения се счита за нарушение на трудовата дисциплина. Нарушителят се наказва с предвидените в закона дисциплинарни наказания, независимо от имуществената, административнонаказателната или наказателната отговорност, ако такава отговорност се предвижда.

Видове нарушения на трудовата дисциплина

За да се разбере кое виновно неизпълнение на трудовите задължения е основание за дисциплинарна отговорност на работника, трябва да се знае какво се счита за нарушения на трудовата дисциплина. Това са:

1. закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време;

2. явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи;

3. неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила;

4. произвеждане на некачествена продукция;

5. неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труда;

6. неизпълнение на законните нареждания на работодателя;

7. злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието, както и разпространяване на поверителни за него сведения;

8. увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства;

9. неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение.

Видове дисциплинарни наказания

Дисциплинарните наказания, които работодателят може да наложи на работника, са:

1. забележка;

2. предупреждение за уволнение;

3. уволнение.

Критерии за определяне и еднократност на дисциплинарното наказание

При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

За едно и също нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно дисциплинарно наказание.

Дисциплинарно уволнение

Дисциплинарно уволнение може да се налага за:

1. три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час;

2. неявяване на работа в течение на два последователни работни дни;

3. системни нарушения на трудовата дисциплина;

4. злоупотреба с доверието на работодателя или разпространяване на поверителни за него сведения;

5. ощетяване на гражданите от работници или служители в търговията и услугите чрез измама в цената, теглото, качеството на стоката или услугата;

6. участие в хазартни игри чрез телекомуникационни средства на предприятието и се възстановяват направените разходи в пълен размер;

7. други тежки нарушения на трудовата дисциплина.

Дисциплинарно уволнение се налага при съобразяване на следните критерии: тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

Органи, които налагат дисциплинарните наказания

Дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със закон.

Дисциплинарните наказания на ръководителя на предприятието, както и на работници или служители, назначени от по-горестоящия орган, се налагат от този орган.

Задължения на работодателя преди налагане на дисциплинарното наказание

Работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.

Когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество.

Горното правило не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина.

Срокове за налагане на дисциплинарни наказания

Дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му.

При дисциплинарно нарушение, което е и престъпление или административно нарушение, свързано с възложената работа и установено с влязла в сила присъда или наказателно постановление, сроковете по предходната алинея започват да текат от влизането в сила на присъдата или на наказателното постановление.

Сроковете по-горе не текат през времето, когато работникът или служителят е в законоустановен отпуск или участва в стачка.

Сроковете по-горе не текат през времето от подаване на искането до получаване на мнението на трудово-експертната лекарска комисия и/или на предварителното разрешение за уволнение от инспекцията по труда при наличието на:

1. работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст;

2. трудоустроен работник или служител;

3. работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването;

4. работник или служител, който е започнал ползуването на разрешения му отпуск;

5. работник или служител, който е избран за представител на работниците и служителите по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а КТ, за времето, докато има такова качество;

6. работник или служител, който е избран за представител на работещите по безопасност и здраве при работа от общото събрание или от събранието на пълномощниците по реда на чл. 6 КТ, за времето, докато има такова качество;

7. работник или служител, който е член на специален орган за преговори, на европейски работнически съвет или на представителен орган в европейско търговско или кооперативно дружество, за времето, докато изпълнява функциите си.

Заповед за дисциплинарно наказание

Дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

Заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника или служителя, като се отбелязва датата на връчването. При невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка.

Дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка.

Заличаване на дисциплинарните наказания

Дисциплинарните наказания се заличават с изтичането на една година от налагането им.

Заличаването има действие занапред. Заличаването на дисциплинарното уволнение не е основание за възстановяване на работника или служителя на предишната му работа.

Предсрочно заличаване на дисциплинарни наказания

Дисциплинарните наказания, с изключение на уволнението, могат да бъдат заличени от работодателя преди изтичането на срока по-горе, ако работникът или служителят не е извършил други нарушения на трудовата дисциплина. Заличаването има действие занапред.

Заличаването на наказанието по предходната алинея се извършва с мотивирана писмена заповед, която се връчва на работника или служителя.

Временно отстраняване от работа

Работодателят или непосредственият ръководител може да отстрани временно от работа работник или служител, който се явява в състояние, което не му позволява да изпълнява трудовите си задължения, употребява през работно време алкохол или друго силно упойващо средство.

Отстраняването продължава, докато работникът или служителят възстанови годността си да изпълнява определената му работа.

През времето, докато трае отстраняването, работникът или служителят не получава трудово възнаграждение.

Оспорване на законността на уволнението

Работникът или служителят има право да оспорва законността на уволнението (дисциплинарно уволнение) пред работодателя или пред съда и да иска:

1. признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна;

2. възстановяване на предишната работа;

3. обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението;

4. поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други документи.

Работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение до предявяването на иск от работника или служителя пред съда.

В случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

Трудовите спорове се разглеждат от районния съд в тримесечен срок от постъпването на исковата молба и от окръжния съд – в едномесечен срок от постъпването на жалбата.

Такси и разноски на работника пред съда

Работникът или служителят е освободен от всякакви държавни такси в полза на съда по трудови дела за дисциплинарно уволнение.

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Нарушение на трудовата дисциплина Само виновното неизпълнение на трудовите задължения се счита за нарушение на трудовата дисциплина. Нарушителят се наказва с предвидените в закона дисциплинарни наказания, независимо от имуществената, административнонаказателната или наказателната отговорност, ако такава отговорност се предвижда. Видове нарушения на трудовата дисциплина За да се разбере кое виновно […]