ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 26.03.2021 Г.

ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 2/2019 Г. НА ОСГТК НА ВКС

Въпрос

Притежава ли цесионерът активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор – цедента, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането?

Отговор

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии при Върховен касационен съд приема за правилно второто становище, със следните аргументи:

Искът по чл. 135 ЗЗД съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД / подробни съображения в мотиви към т.1 на ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС /. Съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД „ прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното„. В разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД понятието „принадлежност„ е събирателно, като квалификация на принадлежност имат всички конкретно изброени правни понятия – обезпечения, привилегии, изтекли лихви. Този извод се основава както на граматическо и логическо тълкуване на чл.99 – неизчерпателно изброяване, следвано от словосъчетанието „ и другите му / на вземането / принадлежности„, , така и на историческо тълкуване : по-ясно съотношението в отделните понятия „принадлежност„ – „привилегия„ – „обезпечение„ , в преждепосочения смисъл, е изводимо от текста на чл. 319 от Закона за задълженията и договорите от 1892 г. /отм./, според който: „ Продажбата или прехвърлянето на едно вземане обема принадлежностите на това вземане, като : поръчителства, привилегии и ипотеките ”.

Правото да се обяви за относително недействителна увреждаща сделка или действие, извършени от длъжника, е материално преобразуващо право, което възниква ex lege, с осъществяването на определен фактически състав, включващ в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД: съществуващо вземане, увреждащо удовлетворяването му действие или сделка на длъжника и от субективна страна – знание на длъжника, а при възмездност – и на третото лице съконтрахент – за увреждането. Всички елементи от фактическия състав на това преобразуващо право се отнасят към вземането, а самото право обслужва интереса на притежателя му от неговото удовлетворяване, без да е функционално свързано с други елементи от съдържанието на правоотношението между длъжник и кредитор. След като с реализиране на горепосочения фактически състав това материално право възниква за цедента и обслужва единствено интереса от събиране на вземането му, доколкото вземането е предмет на цесията, не и останалите права и задължения по правоотношението между длъжника и кредитора – цедент, то следва, че същото, в качеството на принадлежност – обезпечение в широк смисъл – е прехвърлимо по силата на цесията, обслужвайки събирането му, но в полза на цесионера, към който, с цесията, е преминал и интереса от удовлетворяването му. Възникналото материално преобразуващо право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не се погасява с цесията, а само с последващи действия на длъжника, преодоляващи последиците на предходното увреждащо действие или сделка. Със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляра си. Увреждащите сделка или действие имат този ефект спрямо „вземането”, независимо от личността на кредитора. Ако са били увреждащи за първоначалния кредитор, рефлектирайки върху способността на длъжника да го удовлетвори с притежаваното имущество, сделката или действието ще бъдат увреждащи и за последващия. Изводът, в подкрепа на притежавана в тази хипотеза материалноправна легитимация на цесионера, за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, не следва от разширително тълкуване на чл.135, ал. 1 ЗЗД / недопустимо по отношение на уредени от закона преобразуващи права /, а от кумулативното прилагане на разпоредбите на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и чл. 99, ал. 2 ЗЗД и доколкото правото за обявяване за относително недействителни сделките и действията на длъжника, които увреждат кредитора, е потестативно право, свързано единствено с вземането, не и с останалото съдържание на правоотношението между длъжник и кредитор / цедент / . Упражняването му не рефлектира върху това правоотношение, от което е изведена и обезпечителната му функция. Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е със санкционен за недобросъвестността на длъжника характер, поради което обективното знание на същия, че дължи, независимо кому, е достатъчно, след като и за настъпване на правните последици на цесията, в отношенията цедент – цесионер/ за правоприемството помежду им / знанието на длъжника е ирелевантно. Законодателят е санкционирал тази недобросъвестност дори за хипотеза на увреждащо действие/сделка, извършени преди „възникване” на вземането – чл. 135, ал. 3 ЗЗД, разбирано като породено изначално, а не последващо придобито, чрез правоприемство. От поставяне „възникването на вземането „ , като разграничителен белег за уреждане на изключението по чл. 135 ал. 3 ЗЗД, следва че в общата хипотеза на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е релевантно и достатъчно възникването му, респ. възникване качеството „длъжник”, спрямо който момент е преценимо и увреждащото действие. Цесията на вземането не променя личността на длъжника, не санира неговата недобросъвестност, нито правните последици на извършеното от него увреждащо действие или сключена сделка спрямо патримониума и платежоспособността му. Чл.99 ал.2 ЗЗД урежда правоприемството по отношение на правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, вече възникнало за праводателя на цесионера, с факта на всяко увреждащо действие/сделка, извършени или сключени след възникването на вземането.

Правната теория и съдебната практика познават и други потестативни права, прехвърлими по силата на цесията : правото на задържане – срещу вземане от подобрения на вещ от цедента, до тяхното изплащане от длъжника, право на избор на предмета при алтернативни задължения, правото за предявяване на предсрочна изискуемост, съгласно клаузите на сключения между цедент и длъжник договор – всички относими към събирането на вземането. Точно защото са функционално свързани с облигационното правоотношение като цяло / произтичащите от същото насрещни права и задължения /, а не само с вземането от същото, прехвърлимост по силата на цесията / чл. 99 ал. 2 ЗЗД / правната теория и съдебната практика отричат за възражението за неизпълнен договор, за правото на унищожаване на договора, от който произтича вземането, за изменението или прекратяването му, както и за развалянето му. Няма спор и относно наследимостта на материалното преобразуващо право по чл. 135 ЗЗД, както и логична причина транслирането му да се признава единствено при универсалното, не и при частното правоприемство на възникнало такова право в патримониума на цедента. Неизводимо от характеристиката на правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с оглед целта и правните му последици, е отричане принадлежността му към вземането, при неговото прехвърляне, спрямо други обезпечения, за които е призната със специална норма / залог, ипотека – чл. 150 ЗЗД /.

По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд

РЕШИ:


ЦЕСИОНЕРЪТ ПРИТЕЖАВА АКТИВНА МАТЕРИАЛНОПРАВНА
ЛЕГИТИМАЦИЯ ЗА ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСК ПО ЧЛ. 135 АЛ. 1 ЗЗД, АКО УВРЕЖДАЩАТА СДЕЛКА ИЛИ ДЕЙСТВИЕ СА ИЗВЪРШЕНИ СЛЕД КАТО Е ВЪЗНИКНАЛО ВЗЕМАНЕТО НА ПЪРВОНАЧАЛНИЯ КРЕДИТОР – ЦЕДЕНТА, НО ПРЕДИ СКЛЮЧВАНЕТО НА ДОГОВОРА ЗА ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЗЕМАНЕТО.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 26.03.2021 Г. ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 2/2019 Г. НА ОСГТК НА ВКС Въпрос Притежава ли цесионерът активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор – цедента, но преди сключването на договора за […]

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2018

гр.София, 17.03. 2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 04 февруари 2021 година

постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2018 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

С разпореждане от 4.10.2018 год. на председателя на ВКС на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ и по предложение на състав на Второ гражданско отделение с определение № 47 от 20.03.2018 год. по ч. гр. д. № 631/2018 год. с оглед констатирана противоречива съдебна практика, на основание чл. 292 ГПК, във връзка с чл. 125, във връзка с чл. 124, ал. 1, т. 2 ЗСВ, е образувано настоящето тълкувателно дело по въпроса: „Може ли да се впише наново ипотека съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД, ако е изтекъл десетгодишният срок на действие на вписването и ипотеката вече е била заличена по реда на чл. 22 от Правилника за вписванията?” . В горното определение на състава на Второ гражданско отделение, с което е спряно производството по ч. гр. д. № 631/2018 год. до постановяване на тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС по поставения въпрос, е констатирана противоречива съдебна практика по него на състави на Търговска и Гражданска колегии на ВКС в определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, както следва:

В определение № 69 от 26.01.2012 год. по ч. т. д. № 818/2011 год., І т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, се приема, че заличаването на ипотеката има конститутивно действие – чл. 179, ал. 3 ЗЗД. Затова в хипотезата на чл. 172, ал. 2 ЗЗД правото на ипотекарния кредитор да впише ипотеката наново с реда на новото вписване възниква само ако тя не е била заличена на основание чл. 22 ПВп, поради изтекъл срок на действие. Цитираните определения № 173 от 9.06.2015 год. по ч. гр. д. № 1254/2015 год., ІІ г. о., № 564 от 28.10.2015 год. по ч. т. д. № 2470/2015 год., І т. о. и № 218 от 27.04.2017 год. по ч. гр. д. № 331/2017 год., ІV г. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, макар и с предмет на произнасяне по въпроси относно реда и процедурата по подновяване на вписване на ипотеката преди десетгодишния срок да е изтекъл /чл. 172, ал. 1 ЗЗД/, респ. ново вписване на ипотеката след изтичане на този срок /чл. 172, ал. 2 ЗЗД/, съдържат същата изходна позиция, че съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД може да се впише наново договорна ипотека, която не е подновена в 10-годишния срок от учредяването й, но не е заличена.

Противното становище е застъпено в цитираното определение № 197 от 21.04.2016 год. по ч. гр. д. № 1467/2016 год., ІV г. о., ВКС, постановено също по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В него е прието, че „вписването на заличаване на ипотеката, на каквото и основание да е извършено” /вкл. и поради изтичането на десетгодишния срок на действие/, „не е пречка за последващо отбелязване за нейно подновяване, нито за новото вписване след изтичането на 10-годишния срок на действие, най-малкото защото актът, въз основа на който е вписано заличаването, може да е порочен или действието му да отпадне с обратна сила занапред. Още по-малко вписването на заличаването поради изтичане на 10-годишния срок на действие може да бъде пречка за ново вписване на ипотеката, тъй като според чл. 172, ал. 2 ЗЗД тъкмо изтичането на този срок е основанието за ново вписване”.

ОСГТК на ВКС счита за правилно второто становище. Ипотеката е акцесорно право, което обезпечава възникнало или бъдещо парично вземане. Тя дава възможност на ипотекарния кредитор да изнесе на публична продан ипотекирания имот и да се удовлетвори от неговата цена, в случай, че длъжникът не изпълни доброволно паричното си задължение. Веднъж възникнало, ипотечното право може да бъде осъществено независимо от извършени последващи разпоредителни сделки с ипотекирания имот и преминаване на собствеността върху други лица – чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Ипотеката се учредява чрез сложен фактически състав, елемент от който е вписването ѝ – чл. 166, ал. 1 ЗЗД. Вписването има конститутивно действие, тъй като с него възникват правните последици на ипотеката. Същевременно вписването има оповестително-защитно действие. Чрез него се дава гласност на ипотечното право по отношение на трети лица и се урежда конкуренцията на права, която би могла да се породи между няколко ипотекарни кредитори по отношение на един и същ имот или между ипотекарен кредитор и последващ собственик на имота. В първия случай ипотекарните кредитори се удовлетворяват по реда, в който са вписали ипотеките – чл. 153, вр. чл. 169, ал. 2 ЗЗД, а във втория случай прехвърлянето на собствеността върху имота от учредителя на ипотеката след нейното вписване е непротивопоставимо на ипотекарния кредитор, който може да насочи изпълнение върху ипотекирания имот независимо от това в чия собственост се намира той – чл. 173, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗЗД действието на вписването на ипотеката трае 10 години от деня, в който е извършено. То може да бъде продължено, ако вписването се поднови преди този срок да е изтекъл. Ако срокът изтече без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново, като в този случай тя има ред от новото вписване.

Въвеждането на срока по чл. 172, ал.1 ЗЗД е продиктувано от съображението, че в голяма част от случаите обезпеченото вземане е престанало да съществува в 10-годишния срок и е неоправдано върху имота да продължава да тежи вписана ипотека при бездействие на кредитора да поиска заличаването ѝ по реда на чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Вписани ипотеки, които не са били подновени и са заличени в 10-годишния срок, нямат правно действие. Това обстоятелство произтича от законовата уредба и е ясно за всяко трето лице.

Последиците на подновяването на ипотеката и новото ѝ вписване са различни. Подновяване може да бъде извършено само ако 10-годишният срок не е изтекъл, като в този случай защитата на кредитора е най-пълна, защото ипотеката запазва своето действие и своя ред и в новия 10 годишен срок. Ново вписване на същата ипотека се извършва след изтичане на 10- годишния срок, но в този случай за ипотекарния кредитор може да настъпят неблагоприятни последици, тъй като има период, през който ипотеката няма действие и е възможно тогава да бъдат вписани нови ипотеки върху същия имот или учредителят на ипотеката (длъжникът или третото лице, ипотекирало своя имот за чужд дълг) да прехвърли собствеността върху имота на трето лице. В тези случаи новото вписване няма да бъде противопоставимо на вписаните преди това ипотеки, както и на извършените междувременно разпореждания с имота.

Като акцесорно право ипотеката се погасява, когато обезпеченото вземане се погаси на някое от предвидените в закона основания – чрез плащане, прихващане, опрощаване, по давност, чрез изнасяне на имота на публична продан и удовлетворяване от цената му или при погиване на ипотекирания имот. Тъй като няма правен механизъм да се даде публичност на тези обстоятелства, а същевременно третите лица трябва да знаят за тях с оглед евентуалната конкуренция на права, законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката, настъпило по молба на кредитора или въз основа на влязло в сила съдебно решение – чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Самото заличаване обаче е техническо действие и реално не то погасява ипотеката, а настъпилите преди него обстоятелства. Именно затова когато актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново, но с ред от новото вписване – чл. 179, ал. 3 ЗЗД.

Законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Заличаването, което се извършва на основание чл. 22 от Правилника за вписванията /ПВп/ в хипотезата на чл. 172, ал. 1 ЗЗД – при изтичане на 10 годишния срок, няма погасителен ефект. На първо място – за разлика от чл. 179 ЗЗД, в чл. 172 ЗЗД не е предвидено, че заличаването погасява ипотеката и в този случай. Ипотеката вече е погасена с отпадане на действието на вписването ѝ, т.е. тя вече е с непълен фактически състав. Заличаването по чл. 22 ПВп единствено създава яснота, че ипотеката вече няма правно действие. Възможно е обаче, въпреки изтичането на 10-годишния срок и заличаване на ипотеката, обезпеченото парично задължение или част от него да продължава да съществува. Кредиторът не може да бъде лишен от своето обезпечение само защото е пропуснал срока да поднови ипотеката в 10-годишния срок по чл. 172, ал. 1 ЗЗД и тя е била заличена. Той ще търпи неблагоприятните последици от своето бездействие, но законът не го лишава от правото да впише отново същата ипотека. По изричната разпоредба на закона, ипотеката ще има ред от новото вписване и ще бъде непротивопоставима както на другите кредитори, вписали преди това ипотеки върху същия имот, така и на новите собственици, придобили имота преди новото вписване на ипотеката. Действащата към настоящия момент правна уредба не позволява да се забрани новото вписване на същата ипотека, когато длъжникът вече се е разпоредил с ипотекирания имот. Съгласно прието в т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, съдията по вписванията, който извършва проверката по чл. 32а ПВп, не проверява материалните предпоставки на акта, който вписва, освен ако това не е предвидено в закон. При новото вписване на заличена при условията на чл. 22 ПВп ипотека съдията по вписванията не проверява дали имотът все още е собственост на длъжника или на лицето, което е учредило ипотека върху имота си за обезпечаване на чужд дълг. Той е длъжен да извърши вписването, но то няма да ползва ипотекарния кредитор, ако преди това има извършено разпореждане с имота. Третото лице, което е придобило собствеността на имота и е вписало нотариалния си акт преди новото вписване на заличената при условията на чл. 22 ПВп ипотека, както и всички негови частни правоприемници, са защитени от факта, че първата сделка е за имот, необременен с ипотека, и поради това е извън приложното поле на чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Посочената разпоредба гласи, че кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той. Този текст ще намери приложение само за онези разпоредителни сделки, които длъжникът е извършил и вписал след новото вписване на ипотеката, както и последващи разпореждания, извършени от приобретателите по тези сделки. Само в този случай намира приложение принципът, заложен в чл. 173, ал. 1 ЗЗД, че ипотеката следва вещта. Ипотекарният кредитор ще може да насочи принудително изпълнение върху имота след новото вписване само ако той все още е собственост на длъжника, или ако е собственост на трети лица, които са го придобили от длъжника след новото вписване на ипотеката.

Съгласието на длъжника не е необходимо за новото вписване на същата ипотека при условията на чл. 172, ал. 2 ЗЗД. Ако обезпеченото вземане не е било погасено в 10-годишния срок, с новото вписване на същата ипотека се възстановява занапред правното действие на даденото обезпечение на това вземане. Ако обаче този дълг е бил погасен и вписаната отново ипотека не обезпечава реално вземане на кредитора, длъжникът може да предяви иск за установяване несъществуване на ипотечното право. Съдебната практика приема за допустим такъв иск.

По изложените съображения ОСГТК на ВКС

Р Е Ш И :

МОЖЕ ДА СЕ ВПИШЕ НАНОВО ИПОТЕКА СЪГЛАСНО ЧЛ.172, АЛ. 2 ЗЗД, АКО Е ИЗТЕКЪЛ ДЕСЕТГОДИШНИЯТ СРОК НА ВПИСВАНЕТО И ТЯ ВЕЧЕ Е БИЛА ЗАЛИЧЕНА ПО РЕДА НА ЧЛ. 22 ОТ ПРАВИЛНИКА ЗА ВПИСВАНИЯТА, НО ТОВА ВПИСВАНЕ Е НЕПРОТИВОПОСТАВИМО НА ТРЕТОТО ЛИЦЕ, КОЕТО Е ПРИДОБИЛО СОБСТВЕНОСТТА ВЪРХУ ИМОТА И Е ВПИСАЛО СВОЯ АКТ ПРЕДИ НОВОТО ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА, КАКТО И НА НЕГОВИТЕ ЧАСТНИ ПРАВОПРИЕМНИЦИ, МАКАР ТЕ ДА СА ПРИДОБИЛИ СОБСТВЕНОСТТА ВЪРХУ ИМОТА СЛЕД НОВОТО ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Поддържам становище за отговор на поставения въпрос в обратния смисъл – Не може да се впише наново ипотека съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД, ако е изтекъл десетгодишният срок на действие на вписването и ипотеката вече е била заличена по реда на чл. 22 от Правилника за вписванията.

Съображенията относно определяне на ипотеката като акцесорно право, което дава възможност на кредитора да изнесе на публична продан ипотекирания имот и да се удовлетвори предпочтително от стойността му, независимо чия собственост е той към момента на осребряването му, в случай че длъжникът не изпълни доброволно паричното си задължение, произтичат от уредбата й в ЗЗД като вид реално обезпечение. Ипотеката обезпечава вземането на кредитора и се погасява, когато това вземане се погаси на някое от предвидените в закона основания – чрез плащане, прихващане, опрощаване, по давност, чрез изнасяне на имота на публична продан и удовлетворяване от цената му.

Ипотеката се учредява чрез сложен фактически състав, елемент от който е вписването й в имотния регистър, съгласно чл. 166, ал. 1 ЗЗД, чл. 181, ал. 2 ЗЗД, чл. 63 ЗКИР. Вписването цели даване гласност на подлежащите на вписване актове по начина, предвиден в закона – чл. 1 ПВп, като по този начин се осигурява противопоставимостта на ипотечното право на всички трети лица, придобиващи права след учредяване на ипотеката. Вписването е уредено като охранително производство, намиращо се в Глава 54 „Нотариални производства” в ГПК. Същото е основано на принципа на вписване на актове, а не на права, като се състои в извършване на поредица от правни и фактически действия, предвидени в закона като строго формални предпоставки за действителност. При тези действия съдията по вписванията проверява дали са налице изискванията и предпоставките на закона за извършване на това вписване – дали актът подлежи на вписване, както и дали е съставен в предвидената от закона форма /чл. 32а, ал. 1 ПВп, в този смисъл е и т. 6 на ТР № 7/2013 год. по т. д. № 7/2012 год. на ОСГТК на ВКС/. Следва да се отбележи, че вписване на неподлежащи на вписване актове е нищожно и не поражда правно действие, а само създава привидност за вписване.

Когато вписването е елемент от фактическия състав на самия акт, подлежащият на вписване акт поражда правни последици само ако бъде вписан, както предвижда чл. 166, ал. 1 ЗЗД за ипотеката, поради което вписването в случая има конститутивно действие. Това означава и наличие на оповестителнозащитно действие, защото с вписването на ипотеката не само се поражда правното й действие, но и правата, черпени от акта, стават противопоставими на правата, произтичащи от по-късно вписани актове по отношение на същия имот, черпени от същия праводател /по аргумент от чл. 173, ал. 1 ЗЗД/.

Вписването определя и реда на ипотеката – чл. 169 ЗЗД, който е от значение с оглед правото на кредиторите с обезпечени с ипотека върху един и същ имот вземания на предпочтително удовлетворение.

С обратен знак на вписването като елемент за учредяване на ипотеката е заличаването й, което съгласно чл. 179, ал. 3, изр. 1 ЗЗД погасява ипотеката.

Между вписването на ипотеката и заличаването й трае срокът на действие на вписването, който съгласно чл. 172, ал. 1 ЗЗД е десет години от деня, в който е извършено вписването. Необходимостта от ограничаване във времето на действието на вписването се обяснява в теорията с очакването в такъв срок обезпеченото вземане да се погаси /а оттук и ипотеката би се погасила с оглед акцесорния й характер – чл. 150, ал. 1 ЗЗД/, както и с все още действащата у нас персонална система на вписванията и възможността имотът да е разпореден неколкократно, което да затрудни проверката за наличие на вписани ипотеки за всеки от предишните собственици. С оглед този десетгодишен срок на действие на вписването на ипотеката, ЗЗД предвижда две възможни хипотези:

– чл. 172, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда, че действието на вписването може да бъде продължено, ако вписването се поднови преди този срок да е изтекъл;

– чл. 172, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако срокът изтече без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново, като в такъв случай тя има ред от новото вписване.

Същото съдържание има и разпоредбата на чл. 179 ЗЗД, уреждаща заличаване на вписването на ипотеката, погасяването й и отмяна на заличаването и нова поредност на ипотеката. Предвидените хипотези за заличаване са въз основа на съгласието на кредитора, дадено в нотариално заверена форма или въз основа на влязло в законна сила съдебно решение, като изрично е предвидено, че заличаването на ипотеката погасява ипотечното право. Тази разпоредба възпроизвежда правилото в чл. 85 ЗПИ /отм./, който е допускал заличаване на ипотеката по искане на ипотекарния кредитор или въз основа на влязло в сила съдебно решение – чл. 88 ЗПИ /отм./, като в стария закон е правено ясно разграничението между погасяване на ипотеките /прекратяване на ипотеките – чл. 81 ЗПИ / и тяхното заличаване. В чл. 179, ал. 3 ЗЗД е предвидено, че заличаването /на основание предвидените основания в ал. 1/ погасява ипотеката, но ако актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново. В такъв случай тя има ред от новото вписване. Това е същата /старата/ ипотека, чието заличаване е станало въз основа на обявения с влязло в сила съдебно решение за недействителен акт. Този извод следва от липсата на вина у ипотекарния кредитор за тази недействителност, за да се приеме, че се касае за учредяване на нова ипотека /по съответния предвиден в закона ред – сключване на договор, вписване и т. н./. Промяната обаче в реда на ипотеката в този случай на новото й вписване се налага с оглед правната сигурност относно публичността на имотния регистър. Т. е. старата ипотека има нов ред на вписване в имотния регистър. Това тълкуване следва да се отнесе и към хипотезата по чл. 172, ал. 2 ЗЗД – срокът на вписването е изтекъл без да е налице подновяване, при което ипотеката може да се впише наново, но ако не е била заличена съгласно възможността за това по чл. 22 ПВп – по искане на всяко заинтересовано лице.

В тази хипотеза ипотеката може да се заличи без да е необходимо да се представят каквито и да е доказателства. Изтичането на десетгодишния срок е лесно установим от съдията по вписванията факт, поради което и след заличаването по този ред ипотеката ще се погаси, така както е предвидено и в чл. 179, ал. 3, изр. 1 ЗЗД. Изтичането на десетгодишния срок на вписване само по себе си не погасява ипотеката, но тя не е и противопоставима на третите лица, тъй като е в състояние на сключен договор за ипотека преди вписването му /липсва елемент за учредяването на ипотеката/. Запазването на същата и след изтичане на този срок до евентуалното й заличаване е с оглед възможността на кредитора да поиска вписването й наново, независимо от противопоставянето на собственика на ипотекирания имот, респ. длъжника, при ред от новото вписване. Това е оправдано за случаите, при които обезпеченото вземане или част от него продължава да съществува. Противопоставянето на собственика на имота, респ. длъжника, може да се реализира чрез прехвърляне на собствеността върху имота, при вписването на което прехвърляне новото вписване на ипотеката не би се противопоставило на приобретателя на имота именно поради новия ред на ипотеката, или да иска заличаване на ипотеката на основание чл. 22 ПВп /каквото право има и всеки заинтересован/.

В подкрепа на този извод е необходимостта за правна сигурност, свързана с имотния регистър, изискваща да се отчете значението на изтичането на срока на действие на ипотеката и упражненото право на всеки заинтересован въз основа на това да иска и постигне заличаването й, с действие на погасяване. Освен това, по този начин се санкционира и бездействието на кредитора да поднови ипотеката в предвидения от закона срок на действие на вписването й, в който случай защитата му ще е най-пълна с оглед запазване реда на ипотеката. За последното интересът е негов, със съответните неблагоприятни за него последици при бездействието му. По този начин се постига и еднакво отношение към интересите на двете страни – предпочетен ще е интересът на този, който извърши пръв съответното действие, като този спор не е предрешен в закона.

Изтичането на срока на действие на вписването на ипотеката дава възможност и на двете страни за предприемане на съответни действия според интересите им, поради което и при постигнато заличаване на вписването по искане по чл. 22 ПВп следва да се приеме, че е премахнато и минималното действие на вписването – публичността. По нашата система на вписване оповестително действие има всяко вписване, освен ако законът не предвижда друго действие /по аргумент от чл. 1 ПВп/. Ново вписване след заличаване на ипотеката при изтекъл десетгодишен срок по чл. 172, ал. 2 ЗЗД не е възможно, тъй като заличаването на вписването оповестява на третите лица факта, че върху този имот не тежи ипотека. Няма основание да се възприема по различен начин съдържанието на заличаването на ипотеката в тази хипотеза или да се приеме, че правните последици са различни от тези при заличаването по чл. 179, ал. 3 ЗЗД, най-малкото поради липса на такова разграничение в закона. В този случай /ако вземането или част от него съществува/ следва да се учреди нова ипотека върху имота със съгласието на собственика му, което се дължи и на бездействието на самия ипотекарен кредитор да впише наново ипотеката преди заличаването й по искането /на заинтересования/ по чл. 22 ПВп.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2018 гр.София, 17.03. 2021 год. Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 04 февруари 2021 година постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2018 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия СНЕЖАНКА НИКОЛОВА С разпореждане […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15

София, 29.01.2021 г.Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Атанасова ч.гр.д. № 4042/2020 година.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по подадена от „Тарамекс“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. И. С., частна касационна жалба срещу определение № 260542 от 16. 11. 2020 г. по ч. гр. д. № 2436/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 с-в, с което е потвърдено определение № 300 от 7. 10. 2020 г. на съдията по вписванията при Пловдивския районен съд, с което е отказано вписване на молбата на „Тарамекс“ ЕООД, с вх. № 25848/7. 10. 2020 г., за частично подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …8. 09. 2010 г., вписан на 8. 09. 2010 г. с акт № …, том .., д.№…/2010 г. на Служба по вписванията – [населено място]. Излагат се съображения за неправилност на определението и се иска отмяната му. Поддържа се наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди определението на съдията по вписванията, с което е отказано вписване на молбата за частично подновяване на вписването на договорна ипотека, съставът на окръжния съд е приел, че молбата е подадена след изтичане на срока по чл. 172 ЗЗД (договорната ипотека е вписана на 8. 09. 2010 г., срокът по чл. 172 ЗЗД е изтекъл на 8. 09. 2020 г., а молбата за подновяването й е подадена на 7. 10. 2020 г.). Приел е, че ипотеката може да се впише наново, в който случай ще има ред от новото вписване, съгласно чл. 172, ал. 2 ЗЗД. За неоснователен е приет доводът на молителя-частен жалбоподател, че искането за подновяване на вписването на ипотеката е направено преди изтичане на срока по чл. 172 ЗЗД, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в първоначалната редакция (ДВ, бр. 28/24. 03. 2020 г.), вр. пар. 13 от Заключителните разпоредби на ЗИД на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.), от 13. 03. 2020 г. до 16. 04. 2020 г. срокът е спрял да тече. В тази връзка е приел, че в случая е приложима нормата на чл. 5, ал. 4 от цитирания закон, според която до отмяната на извънредното положение се ограничават нотариалните производства до неотложни такива при спазване на здравно-хигиенните изисквания, като Нотариалната камара осигурява дежурни нотариуси при съотношение най-малко един нотариус на 50000 жители за съответния район. Направен е извод, че подновяването на ипотеката е неотложно нотариално производство и по отношение на него сроковете не са спирали да текат.
Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по четири въпроса, два от които са следните:
1. Какъв е предметният обхват на разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение относно понятието „други срокове“ и включва ли същото сроковете по чл. 172, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за подновяване действието на вписани ипотеки?
2. Възможността за извършване на неотложни нотариални производства, предвидена в чл. 5, ал. 4 ЗМДВИП, изключва ли спирането на сроковете, установено с чл. 3, т. 2 ЗМДВИП?.
Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението по посочените въпроси. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поставени са във връзка с тълкуване и прилагане на закон, приет преди десет месеца и по същите не е формирана практика на ВКС.
По поставените въпроси настоящият състав прие следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в първоначалната й редакция (ДВ, бр. 28/28. 03. 2020 г., в сила от 13. 03. 2020 г.), спират да текат от 13. 02. 2020 г. до отмяната на извънредното положение давностните и други срокове , предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Със Закона за изменение и допълнение на ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.) нормата на чл. 3, т. 2 е изменена, като отпадат „и други срокове“, а в пар. 13 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.) е предвидено, че сроковете по чл. 3, т. 1 и т. 2 относно „други срокове“ в досегашната редакция, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в „Държавен вестник“.
В предметния обхват на цитираните разпоредби се включва срокът по чл. 172 ЗЗД, в който кредиторът може да продължи действието на вписването на ипотеката, като подаде молба за подновяване на вписването по чл. 172, ал. 3 ЗЗД, съотв. чл. 18 от Правилника за вписванията. Касае се за срок, предвиден в нормативен акт, с изтичането на който възможността да бъде продължено действието на вписването отпада, а ипотеката губи реда на първоначалното си вписване (чл. 172, ал. 2 ЗЗД). Това тълкуване съответства и на целите на закона – да се създадат условия за опазване здравето и живота на хората чрез въвеждане на временни забрани, ограничения и специални правила на поведение, но същевременно и да се предотврати опасността от засягане на законни права и интереси на правните субекти, когато упражняването им изисква извършване на действия, създаващи опасност за здравето и несъвместими с наложените временни забрани и ограничения. Не на последно място, срокът за подновяване вписването на ипотека не е сред сроковете, чието спиране е изключено изрично от законодателя.
Разпоредбата на чл. 5, ал. 4 ЗМДВИП предвижда възможност за извършване на неотложни нотариални производства и задължава Нотариалната камара да осигури дежурни нотариуси в съотношение най-малко един нотариус на 50000 жители за съответния район. Предвидената от закона допустимост за извършване на неотложни нотариални производства при спазване на здравно-хигиенните изисквания представлява допълнителна възможност за правните субекти да получат необходимото съдействие при упражняване на нетърпящи отлагане права, но няма отношение към приложението на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП и настъпването на предвидените в тази норма правни последици, свързани със спиране течението на сроковете, включително и в хипотезите, при които за правото, което следва да бъде упражнено в съответния срок, лицето може да получи съдействие в неотложно нотариално производство, провеждането на което е разрешено в периода на обявеното извънредно положение.
По основателността на частната жалба:
С оглед отговора на поставените въпроси, частната жалба е основателна.
Молбата на „Тарамекс“ ООД за подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …./8. 09. 2010 г., вписан на 8. 09. 2010 г. с акт № …, том .., д.№../2010 г., Служба по вписванията – [населено място], е подадена преди изтичането на предвидения в чл. 172 ЗЗД срок. За времето от 8. 09. 2010 г. до 12. 03. 2020 г. са изтекли 9 години, 6 месеца и 4 дни , от 13. 03. 2020 г. до 16. 04. 2020 г. течението на срока е спряло по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в първоначалната й редакция (ДВ, бр. 28/28. 03. 2020 г., в сила от 13. 03. 2020 г.) и пар. 13 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗМДВИП (ДВ, бр. 34/9. 04. 2020 г.), а от 17. 04. 2020 г. до 7. 10. 2020 г. (подаването на молбата за подновяване на вписването) са изтекли още 5 месеца и 19 дни – общо изтеклият срок до подаване на молбата е 9 години, 11 месеца и 23 дни .
Като е приел, че молбата за частично подновяване на вписването на договорната ипотека е подадена след изтичане на десетгодишния срок на действие на вписването на договорната ипотека, поради което отказът да се извърши вписване на молбата е законосъобразен, съставът на окръжния съд е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено, а преписката върната на съдията по вписванията за извършване вписване на подадената от „Тарамекс“ ЕООД молбата вх. № 25848/7. 10. 2020 г. за частично подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …/8. 09. 2010 г., вписан на 8. 09. 2010 г. с акт № …, том 7, д.№…/2010 г., Служба по вписванията – [населено място].
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение


О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 260542 от 16. 11. 2020 г. по ч. гр. д. № 2436/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 с-в.
ОТМЕНЯ определение № 260542 от 16. 11. 2020 г. по ч. гр. д. № 2436/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 с-в и ВРЪЩА преписката на съдията по вписванията при РС – Пловдив за извършване на вписване на подадена от „Тарамекс“ ЕООД молба вх. № 25848/7. 10. 2020 г. за частично подновяване вписването на договорна ипотека, учредена с н.а. № …/8. 09. 2010 г., вписана на 8. 09. 2010 г., с акт № …, том .., д.№…/2010 г., Служба по вписванията [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 15София, 29.01.2021 г.Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание две хиляди двадесет и първа година в състав:Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВАЧленове: БОНКА ДЕЧЕВАВАНЯ АТАНАСОВАразгледа докладваното от съдията Атанасова ч.гр.д. № 4042/2020 година. Производството е […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В установената практика на ВКС (намерила израз и в решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/15.07.2015 г. по гр. дело № 7234/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), се приема следното:

Съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК, при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице – психолог.

Изслушването на експертиза в тези случаи е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето. Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода на производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени. Родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за преодоляването му. Затова в чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК законът, при наличието на данни за родителско отчуждение, задължава съда служебно да назначи експертиза и изслуша заключението на вещо лице – психолог.

В същия смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

Така Р. № 240 от23.10.2019г. по гр. д. № 414/2019 г., IV г. о. на ВКС

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В установената практика на ВКС (намерила израз и в решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/15.07.2015 г. по гр. дело № […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Нарушение на трудовата дисциплина

Само виновното неизпълнение на трудовите задължения се счита за нарушение на трудовата дисциплина. Нарушителят се наказва с предвидените в закона дисциплинарни наказания, независимо от имуществената, административнонаказателната или наказателната отговорност, ако такава отговорност се предвижда.

Видове нарушения на трудовата дисциплина

За да се разбере кое виновно неизпълнение на трудовите задължения е основание за дисциплинарна отговорност на работника, трябва да се знае какво се счита за нарушения на трудовата дисциплина. Това са:

1. закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време;

2. явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи;

3. неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила;

4. произвеждане на некачествена продукция;

5. неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труда;

6. неизпълнение на законните нареждания на работодателя;

7. злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието, както и разпространяване на поверителни за него сведения;

8. увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства;

9. неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение.

Видове дисциплинарни наказания

Дисциплинарните наказания, които работодателят може да наложи на работника, са:

1. забележка;

2. предупреждение за уволнение;

3. уволнение.

Критерии за определяне и еднократност на дисциплинарното наказание

При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

За едно и също нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно дисциплинарно наказание.

Дисциплинарно уволнение

Дисциплинарно уволнение може да се налага за:

1. три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час;

2. неявяване на работа в течение на два последователни работни дни;

3. системни нарушения на трудовата дисциплина;

4. злоупотреба с доверието на работодателя или разпространяване на поверителни за него сведения;

5. ощетяване на гражданите от работници или служители в търговията и услугите чрез измама в цената, теглото, качеството на стоката или услугата;

6. участие в хазартни игри чрез телекомуникационни средства на предприятието и се възстановяват направените разходи в пълен размер;

7. други тежки нарушения на трудовата дисциплина.

Дисциплинарно уволнение се налага при съобразяване на следните критерии: тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

Органи, които налагат дисциплинарните наказания

Дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със закон.

Дисциплинарните наказания на ръководителя на предприятието, както и на работници или служители, назначени от по-горестоящия орган, се налагат от този орган.

Задължения на работодателя преди налагане на дисциплинарното наказание

Работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.

Когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество.

Горното правило не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина.

Срокове за налагане на дисциплинарни наказания

Дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му.

При дисциплинарно нарушение, което е и престъпление или административно нарушение, свързано с възложената работа и установено с влязла в сила присъда или наказателно постановление, сроковете по предходната алинея започват да текат от влизането в сила на присъдата или на наказателното постановление.

Сроковете по-горе не текат през времето, когато работникът или служителят е в законоустановен отпуск или участва в стачка.

Сроковете по-горе не текат през времето от подаване на искането до получаване на мнението на трудово-експертната лекарска комисия и/или на предварителното разрешение за уволнение от инспекцията по труда при наличието на:

1. работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст;

2. трудоустроен работник или служител;

3. работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването;

4. работник или служител, който е започнал ползуването на разрешения му отпуск;

5. работник или служител, който е избран за представител на работниците и служителите по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а КТ, за времето, докато има такова качество;

6. работник или служител, който е избран за представител на работещите по безопасност и здраве при работа от общото събрание или от събранието на пълномощниците по реда на чл. 6 КТ, за времето, докато има такова качество;

7. работник или служител, който е член на специален орган за преговори, на европейски работнически съвет или на представителен орган в европейско търговско или кооперативно дружество, за времето, докато изпълнява функциите си.

Заповед за дисциплинарно наказание

Дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

Заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника или служителя, като се отбелязва датата на връчването. При невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка.

Дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка.

Заличаване на дисциплинарните наказания

Дисциплинарните наказания се заличават с изтичането на една година от налагането им.

Заличаването има действие занапред. Заличаването на дисциплинарното уволнение не е основание за възстановяване на работника или служителя на предишната му работа.

Предсрочно заличаване на дисциплинарни наказания

Дисциплинарните наказания, с изключение на уволнението, могат да бъдат заличени от работодателя преди изтичането на срока по-горе, ако работникът или служителят не е извършил други нарушения на трудовата дисциплина. Заличаването има действие занапред.

Заличаването на наказанието по предходната алинея се извършва с мотивирана писмена заповед, която се връчва на работника или служителя.

Временно отстраняване от работа

Работодателят или непосредственият ръководител може да отстрани временно от работа работник или служител, който се явява в състояние, което не му позволява да изпълнява трудовите си задължения, употребява през работно време алкохол или друго силно упойващо средство.

Отстраняването продължава, докато работникът или служителят възстанови годността си да изпълнява определената му работа.

През времето, докато трае отстраняването, работникът или служителят не получава трудово възнаграждение.

Оспорване на законността на уволнението

Работникът или служителят има право да оспорва законността на уволнението (дисциплинарно уволнение) пред работодателя или пред съда и да иска:

1. признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна;

2. възстановяване на предишната работа;

3. обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението;

4. поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други документи.

Работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение до предявяването на иск от работника или служителя пред съда.

В случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

Трудовите спорове се разглеждат от районния съд в тримесечен срок от постъпването на исковата молба и от окръжния съд – в едномесечен срок от постъпването на жалбата.

Такси и разноски на работника пред съда

Работникът или служителят е освободен от всякакви държавни такси в полза на съда по трудови дела за дисциплинарно уволнение.

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Нарушение на трудовата дисциплина Само виновното неизпълнение на трудовите задължения се счита за нарушение на трудовата дисциплина. Нарушителят се наказва с предвидените в закона дисциплинарни наказания, независимо от имуществената, административнонаказателната или наказателната отговорност, ако такава отговорност се предвижда. Видове нарушения на трудовата дисциплина За да се разбере кое виновно […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Из Семейния кодекс

Чл. 105, ал.1 Осиновителите или навършилият шестнадесет години осиновен могат да поискат от окръжния съд, постановил решението за допускане на осиновяването, да им бъде предоставена информация за произхода на осиновения, когато важни обстоятелства налагат това. Окръжният съд в съдебно заседание при закрити врата, след като изслуша рождените родители на осиновения и заключението на прокурора, се произнася с решение.

ал. 2 Решението на окръжния съд може да се обжалва от осиновителите и осиновения и да се протестира от прокурора.

В съдебната практика на ВКС се поставя въпроса кои са тези „важни обстоятелства” по смисъла на чл. 105 СК, при наличието на които следва да се допусне разкриване произхода на осиновеното лице.

ВКС дава следния отговор:

Отговорът на повдигнатия въпрос налага на първо място да се последи института на осиновяването в българското семейно право и основанията за въвеждане на тайните в уредбата му, техните функции, както и промяната във философията на осиновяването, която се отразява върху тайните му. Извършеният от доктрината исторически преглед на законодателството / Тодорова В., „Тайната на произхода при осиновяването:Развитие на уредбата и актуални въпроси”, публикувана в „Актуални въпроси на Семейното и наследственото право, Сборник в памет на Лиляна Ненова.С., 2017 г., изд. СУ Кл. Охридски/ разкрива, че посоката на промените е от пълна откритост на акта на осиновяване, към пълното прикриване на осиновяваването, съчетано с подмяна на идентичността на осиновения. Историята на института всъщност представя постепенното „одържавяване” на частноправните отношения, разширяващата се намеса на държавата в семейството, която има за цел защита на публичния интерес от охраняване на границите на семейството, състоящо се от родители и деца, като водещи са интересите на осиновителите. Философията на уредбата на осиновяването до 1961 г. не съдържа тайната като елемент на гражданскоправния акт, тъй като осиновяването е само непълно и в производството пред съда участват едновременно страните по осиновителното правоотношение. В режима на Закона за припознаването на незаконнородените деца, за узаконението им и за усиновяването /отм./ и Закона за извънбрачните деца и осиновяването /отм./, а и на Закона за лицата и семейството до 1961 г. /отм./, осиновяването няма правопрекратяващ ефект по отношение на последиците на биологичния произход, като няма и идея за намеса в гражданския статус на осиновения, поради характера на осиновяването и интересите, които защитава института. Държавата не се намесва в тези частни отношения, а само ги легитимира-обявява, оповестява с цел доказването им. От напълно частна дейност, осиновяването става държавно организирана дейност, което се случва с измененията в ЗЛС, в сила от м.юни 1961 г., с които непълното осиновяване се преурежда като пълно. Така извършената реформа засяга основно действието на осиновяването, включително и последиците за гражданското състояние на осиновения и осиновителите, като е уредено юридическото прекратяване на отношенията със семейството по произход и замяната им с това, по осиновяване, скрепено с подмяна идентичността на детето /име, място на раждане, родители/, което се отразява при гражданската му регистрация. Постепенно се прегражда напълно достъпът до информация за биологичния произход на детето както за самото него, така и за биологичните родители, но и за осиновителите. На новата уредба е придадено обратно действие – всички заварени непълни осиновявания се преуреждат в пълни. По този начин се променят и социалният облик, и функциите на института, като наред с осигуряването на грижи за дете, той се превръща в средство за защита на брачното семейство. Именно използването на осиновяването за крепител на социалния ред, чрез защитата на новото брачно семейство, осиновило дете, е причината за въвеждането на тайните при осиновяването и за охраняването им за толкова дълъг период от българското семейно право. Тайната има роля да предпази от информация, която може да е вредна за трите страни: за детето, с което да влоши позицията на осиновителите, за осиновителите – с което да наруши семейния им живот с детето, за родителите – с което да им позволи намеса в живота на новото семейство. Концепцията на тайната при осиновяването е да се даде защита на създадената с него нова семейна общност между осиновител и осиновен, подобна на естественото семейство. Именно с това изменение на ЗЛС осиновяването от отворена към двете семейства форма на грижи за дете, се превръща в конструирана от правото форма на социално родителство, основано на брака. В този смисъл, конструкцията на социалното родителство е имала и има своето социално значение, но още към онзи момент въпросът за тайната като ключов фактор, гарантиращ всички интереси при осиновяването и опазването й, са поставяни под съмнение. В статията си „Нови положения в режима на осиновяването. Сп. Социалистическо право, кн.7/1961 г., проф. Лиляна Ненова поставя въпроси, на които трудно може да се даде отговор в рамките на променения институт на осиновавянето, като например: в какъв обем се прекратяват отношенията с кръвните роднини, тъй като те не могат да бъдат нито правно, нито психологически заличени; как се осигурява спазването на брачната пречка. Според проф.Ненова, законът не си поставя такава цел, а само прекратяване на правата и задълженията, като моралните такива остават. Въвеждането на тайната на произхода се мотивира с необходимостта да се защити привидността, която създава осиновяването и тя се постига с промяната на самоличността на осиновения – осиновителят се вписва като родител на осиновения в регистъра за ражданията по местожителството на осиновителя, съставя се нов акт за раждане, по искане на осиновителя се извършва промяна в собственото име на осиновения, като се запазва единствено оригиналната дата на раждане на детето. Тази уредба е запазена и до днес /чл.101, ал.2 СК във вр. чл.50 и чл.18, ал.1 и 2 ЗГР/. Предвидени са гаранции за опазване на тайната на осиновяването и в здравното и социалното законодателство, свързано с грижите за децата, останали без родителска грижа,. Създадени са структури и институции, натоварени да следят за „най-строго спазване на тайната на осиновяването” и съхраняването на всички документи, свързани с него. Задължението на тези органи обаче е определено твърде общо както относно вида на информацията, така и относно начина на съхранението й. С така въведените положения в режима, от тайна на осиновяването, чиято роля е да предпази от информация, която може да е вредна за трите страни в процеса на осиновяване, се стига до пълно прикриване на произхода на детето, дори и без възможност за събиране на информация, която би послужила за защита на негови интереси по-нататък.
Едва с допълненията, направени през 2003 г. в СК от 1985 г. /отм./, с нормата на чл.67б законодателят въведе правната възможност за достъп на осиновения до информация за биологичния му произход. Според мотивите на законопроекта, внасянето му е продиктувано от необходимостта от привеждане в съответствие на нормативния акт с Конвенцията за защита на децата и сътрудничество при международното осиновяване /Хагска/, ратифицирана от българската държава в изпълнение на ангажиментите, поети в преговорната позиция по Глава 24 „Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи”. В чл.30, ал.1 и ал.2 от Конвенцията е предвидено задължение за компетентните органи на договарящата държава да обезпечават запазването на информацията, с която разполагат относно произхода на детето, по-специално информация за самоличността на неговите родители, както и данните относно здравословното състояние на детето и родителите му, като тези органи осигуряват достъп на детето или неговия представител до тази информация, заедно с необходимата консултация, доколкото това е допустимо, съгласно законодателството на тази държава.
Правилото на чл.67б от СК от 1985 г. /отм./ е възпроизведено и в чл.105 от действащия СК, изм. ДВ, бр.100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г. и трябва да се разглежда като елемент от промените в уредбата на осиновяването, които по обхват, дълбочина и значение могат да се сравнят с реформата на института от 1961 г. Една от имплицитните цели на новата уредба на института на осиновяването е именно отпадане на тайната на акта на осиновяване, чрез разширяване на публичноправните елементи в производството по осиновяване, чрез овластяване на системата за закрила на детето в осигуряване на предпоставките – годност на детето и годност на кандидатите, подбор на осиновител за дете, проучване на мотивацията им и обучение, вкл. и в мотивирането им да разкрият обстоятелствата относно осиновяването на детето, следосиновително наблюдение и др. Въпреки променената философия на института на осиновяването, уредбата му продължава да включва пълна промяна в идентичността на осиновения и прикриване на биологичния му произход, вкл. чрез промяна в собственото му име и съставяне на нов акт за раждане – чл.101, ал.2 СК във вр. чл.50 и чл.18, ал.1 и 2 ЗГР. Тази уредба влиза в конфликт с нарастващото признаване на правото на детето да научи истината за своя произход / чл.7 и чл.8 от Конвенцията за правата на детето/. Правилото за достъп на осиновения до информация за произхода му, регламентирано в чл.105 СК е опит да се тръгне в посока на намиране на подходящия баланс между това право на детето и правото на биологичните родители на защита на личните им данни.
Относително определената норма на чл.105 СК поставя редица въпроси, които трябва да бъдат решени, особено като се има предвид, че това е единствената възможност за достъп на осиновения, поради подмяната на личните му данни, и защитата, предоставена на личните данни на биологичните родители от Закона за защита на личните данни. Съгласно чл.4, пар.1 от Общия регламент за защита на личните данни – Регламент (ЕС) № 679/2016 г. „лични данни” са всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано, включително по признаци на социалната идентичност на лицето, какъвто признак е и биологичния му произход. Личните данни на осиновения са тези, съдържащи се в новия акт за раждане, поради което той няма правно средство да търси данни за родителите си от органите на гражданската регистрация, защото не се съдържат там, макар и осиновеният да има достъп до данните от този акт по реда на чл.88а ЗГР.
Съгласно чл.15, пар.1 от Регламент (ЕС) № 679/2016 г. всяко физическо лице има право на достъп до данните, които се съхраняват за него от лице, които обработват такива данни, но съгласно чл.23, пар.1, буква „и“ от същия регламент е допустимо национално право да предвиди изключения от правото на достъп, когато „подобно ограничение е съобразено със същността на основаните права и свободи и представлява необходима и пропорционална мярка в едно демократично общество с цел да се гарантира“…защита на субекта на данните или на правата и свободите на други лица“. Съгласно проследеното по-горе историческо развитие на правната уредба на тайната на осиновяването, същата има за цел да защити правата и на осиновения, и на осиновителите и биологичните родители, поради което следва да се приеме, че чл.105 СК не противоречи на изискванията на Регламент (ЕС) № 679/2016 г. за осигуряване на достъп до лични данни. Разпоредбата на СК отговаря изцяло на изискванията по чл.23, пар.2 от Общия регламент за защита на данните, тъй като посочва до кои данни е ограничен достъпът (тези за биологичния произход на пълно осиновения), с каква цел – защитата на участниците в осиновяването, посочени са лицата, които имат достъп до данните, редът за този достъп, и условията за осъществяване на достъпа.
Овластени да предявят искането за достъп до информация за произхода са само осиновеният и осиновителите, т.е. законът е признал наличието на правен интерес само на тези лица, като интересът на осиновителите да търсят тази информация се извежда от разбирането, че това е част от родителските им права и задължения с оглед защита интересите и правата на детето. За биологичните родители не е предвидена такава възможност, като законът постановява само да бъдат изслушани, т.е. да дадат свое мнение, което не обвързва съда при постановяване на решението, което те нямат право да обжалват. Видът и обемът на информацията, която може да се предостави при искането са определени най-общо от закона като „информация за произхода на осиновения”, като събирането и съхраняването й е задължение на държавата, което гарантира правото на осиновения да я узнае. Първоначално предимство се е отдавало на сведения за здравословното състояние детето, като едва с допълненията към СК от 1985 г. от 2003 г. списъкът от сведения за детето се допълва с личните данни на родителите, контактите на детето с родителите, историята на детето преди осиновяването, а за всяко дете, включено в списъка за деца за пълно осиновяване, се създава досие. Въпреки, че за детето се създава досие със сериозен обем информация /медицинска, социална и друга история, както и лични данни на родителите/, на осиновителя се предоставят единствено данни за детето /чл.57в, ал.4 СК отм. и чл.95, ал.3 СК/ Това означава, че дори осиновителят не разполага с информация за произхода на детето, или поне с част от нея, която би могъл по подходящ начин да предостави на осиновения. Достъпът до информация за произхода зависи от преценката на окръжния съд за наличието на важни обстоятелства, обосноваващи искането му.
Според доктрината / Цанкова Ц., Станева А., Марков М., Тодорова В., Петров В., Балевска Ем., Дечева Б., Мичева В. Приложен коментар на Семеен кодекс. София, Труд и право, 2015 г., стр.338 / разпоредбата на чл.105 СК не признава право, а правна възможност за достъп до информация за произхода, която е поставена под условие – потребността от информация да е обусловена от наличие на важни обстоятелства. Достъпът до информацията за произход се контролира от окръжния съд, допуснал осиновяването, който може да го разреши или не, в зависимост от преценката му за наличие на важни причини, като основание на искането.
В семейноправната ни теорията се приема, че важни обстоятелства по смисъла на чл.105 СК могат да бъдат здравословен проблем, нуждата от изясняване характера на наследствено заболяване или психически проблеми, установяване на генетични предразположения и болести, както и факти, свързани с пречките за брак. / Ненова Л. Семейно право.Книга втора. Нова редакция проф.Марков, М., по новия СК, Софи.-Р, 2009 г. с.242; Матеева, Е. Семейно право на Република България.С.2010 г., с.404, Тодорова В., Приложен коментар на Семеен кодекс. София, Труд и право, 2015 г., стр.338/ Знанието на осиновения за извършеното осиновяване /т.е. при нарушена вече тайна на осиновяването/ също се приема като факт, който би могъл да се прецени като „важно обстоятелство“ за разкриване на допълнителна информация относно неговия биологичен произход. /Ставру Ст., „Важни обстоятелства, които налагат разкриване на тайната на осиновяване”, сп. Собственост и право”, 2015 г., кн.1 /.
Прегледът на съдебната практика, създадена при действието на СК от 2009 г., сочи, че съдът тълкува противоречиво понятието за „важни обстоятелства“, които налагат предоставянето на информация относно произхода. В голяма част от случаите, в резултат на стеснително тълкуване на понятието, на практика се отказва достъп до такава информация, от което следва, че механизмът, уреден в разпоредбата на чл.105 СК не е ефективен. Така например според съдебната практика / решения на окръжни и апелативни съдилища/ не са важни обстоятелства по смисъла на закона генетичната предразположеност към някои заболявания; желанието на молителя да узнае за своя произход, дори и в случаите, в които осиновителите му са починали, като се приема, че желанието да научи за биологичните си родители „е важна човешка причина, но за съжаление тя не представлява правно основание за уважаване на молбата по чл.105 СК”; силното емоционално безпокойство на осиновения, което може да доведе до психични затруднения; наличието на задълбочаващо се депресивно разстройство, ако не е установена причинно – следствена връзка между това психично състояние на молителя и липсата на информация за биологичните му родители; опасността от кръвосмешение, когато е заявена като обща заплаха.
Случаите, в които съдебната практика допуска разкриване на тайната на осиновяване, са свързани със задоволяване на определен имуществен интерес на осиновения или със здравословното му състояние. Налице са и решения, в които се приема че желанието на молителя да познава своя произход, да изгради собствена идентичност и възможността да получи нужната му морална подкрепа от биологичните си родители, е основателна причина за достъп до информация по чл.105 СК и негово право за зачитане на личния му и семеен живот, закрепено в чл.8 от ЕКЗПЧОС, ратифицирана от Република България и станала част от националното законодателство, поради което българският съд следва да се съобразява с нея. В тези случаи съдилищата се позовават на решения на Съда по правата на човека в Страсбург, постановени във връзка с нарушаване правото на личен живот при търсене на идентичност, както и на отправената към Република България от Съвета по правата на човека към ООН препоръка за въвеждане на законодателство, което да забранява тайната на осиновяването и да гарантира правото на осиновеното дете да знае своя произход, по повод на която през м.юли 2015 г. в Министерството на правосъдието е създадена работна група за изменения на СК от 2009 г. с цел премахване тайната на осиновяването. Друг привеждан от съдилищата аргумент за преодоляването на тайната на осиновяването е правото на осиновения да знае своя биологичен произход, регламентирано в чл.30 от Конвенцията за защита на децата и сътрудничество в областта на международното осиновяване, като се посочва, че „за правото на осиновения да получи информация за своя произход е налице практика на ЕСПЧ, в която правото на достъп на осиновените деца до данни за биологичния им произход е широко признато и в по-голям обем от предвидената в нашето законодателство възможност по чл.105 СК, като се прави позоваване на решение от 07.07.1989 г. на ЕСПЧ по делото Gaskin срещу Обединеното кралство. В последното е прието, че интересът на лицето, което търси достъп до досие, отнасящо се до неговия личен и семеен живот, трябва да е защитен по силата на чл.8 ЕКЗПЧОС. В други решения, стъпвайки на ноторно известния факт, че здравният статус на всеки човек е повлиян от наследствеността и че при по-сериозно заболяване винаги се изисква информация от лекуващия лекар за наследствена обремененост на болния, съдът приема за важно обстоятелство необходимостта да се установи наследствена обремененост при проявено сериозно заболяване, повлияно от наследствеността. Особено внимание заслужава решение № 11886 от 20.08.2020 г. на Софийски апелативен съд по в. гр.д. № 388/2020 г., с което е уважена молбата на молителката – 70 годишна, чиито осиновители са починали, а от съда е установено, че и рождените родители също са починали, за разкриване на нейните биологични родители с цел да разбере дали лицето, с което са били в изключително близка духовна и доверителна връзка, е неин брат. Аргументите на съда са, че изтъкната причина, наред с установените по делото обстоятелства, че молителката е уважаван лекар, грижила се е за лицето през годините, както и за неговата съпруга, представляват обстоятелства от морално-етичен характер и че държавата чрез своите органи, вкл. законодателни и съдебни не може да пренебрегне тези обстоятелства, като не зачете правото на молителката на неприкосновеност на нейния личен и семеен живот – арг. чл.8, ал.1 КЗПЧОС, вкл. знанието за нейните родствени и семейни връзки.” Според съдебния състав по смисъла на чл.105 СК „важни обстоятелства” представляват такива факти от обективната действителност, при възникването на които за молителя биха се породили определени правомерни правни последици, респ. такива, които са свързани с гражданскоправния, здравния и социалния статус на осиновения или са свързани с неговия мироглед, при съобразяване на съществуващите в обществото морално-етични правила и при зачитане на личния и семейния живот както на осиновения, така и на неговите осиновители и биологични родители /арг. чл.8, ал.1 КЗПЧОС/. Посочено е, че ограниченията на уреденото в тази правна норма основно човешко право трябва да се прилагат стеснително и с необходимия баланс между личния и обществения интерес, т.е. намесата на държавните власти при упражняването на това право е допустима единствено в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите /арг. чл.8, т.2 КЗПЧОС/.
Настоящият състав на Четвърто гражданско отделение споделя даденото в посоченото решение тълкуване на понятието „важни обстоятелства”, доколкото то обезпечава постигането на ефективен механизъм за достъп до информацията за биологичния произход при съществуващата правна уредба за достъп до информация за произхода, респективно гарантира ефективна защита на конституционното право на личен и семеен живот, закрепено в чл.32, ал.1 от Конституцията на РБ и съответстващо на чл.8 КЗПЧОС, част от което е и правото да познаваш произхода си. В подкрепа на даденото тълкуване са налице множество аргументи, както от международно право, така и от социалните науки. Правото да познаваш произхода си, определяно още като право на идентичност, без да е изрично защитено, се извежда от правото на защита на личния/частния живот – чл.17 в допълнение от чл.24, ал.2 и 3 от Пакта за политически и граждански права, от чл.8 ЕКЗПЧОС и чл.7 и чл.8 от Конвенцията за правата на детето, която признава /макар и не като абсолютно/, правото на детето да познава своя произхода. Това право е признато в еднаква степен на детето, но и на всеки възрастен. Правно задължен субект е държавата, на която са възложени едновременно определени позитивни задължения: да създаде правна рамка за събирането на информацията и за защитата й, но и за достъп до нея, както и негативното задължение за въздържане от намеса / в този смисъл §40 на решението на ЕСПЧ по делото Одиевре срещу Франция от 13.02.2003 г./ Във всичките си решения по подобни казуси ЕСПЧ потвърждава необходимостта от информация за произхода за изграждане на личностовата идентичност като част от правото на зачитане на личния живот. Конвенцията за защита на децата и сътрудничеството в областта на международното осиновяване, също предвижда осигуряване на достъп на детето или на неговия представител до информацията за произход, заедно с необходимата консултация – чл.30, като прегледът на информацията по този текст, публикувана на интернет страницата на Хагската конференция по международно частно право за 32 страни, сочи, че всяка от тези държави осигурява дългосрочно запазване на информацията за произхода и предоставя достъп до тази информация на осиновения и на осиновителите, като в някои от държавите, достъп до информация имат и биологичните родители и трети лица. Аргументите от социалните науки в подкрепа на разрешаване на достъпа на осиновения до информация за произхода са няколко – необходимостта от предотвратяване или лечение на наследствени заболявания и предотвратяване на близкородствени бракове, а също така и изтъкваните от психолозите причини – необходимостта за изграждане на идентичността на лицето, част от която е информацията за произхода, родителите, семейната история и необходимостта осиновеният да има достъп до тази информация с оглед психологическото му развитие и стабилност.
Изложените по-горе аргументи, историческият преглед на института на осиновяването, разкриващ основанията за въвеждане на тайните и техните функции, както и последвалата промяна във философията на осиновяването, обуславят извода, че към днешна дата тайната на осиновяването става несъвместима до голяма степен с широко приети норми и ценности и най-вече с интересите на осиновения, свързани с личностовата автономия, с изграждането на идентичност чрез познаване на произхода си, което е част от правото му на личен живот и чиито интереси следва да се защитават с предимство при осиновяване.
Допълнителен аргумент в тази насока е и изготвеният през 2016 г. от работна група към Министерство на правосъдието проект за изменения и допълнения на Семейния кодекс. Видно от мотивите към него целта е да се регламентират по нов начин условията и реда за достъп до информация за произхода на осиновения, за да се осигури право на ефективен и облекчен достъп до информация за произхода, което право следва да се разбира като право да се знае истината относно произхода – от една страна установен чрез предписания от закона способ осиновяване, а от друга – чрез биологичната връзка между дете и родител. Този проект обаче не беше внесен в Народното събрание поради смяна на правителството през 2017 г. и към настоящия момент държавата продължава да има задължение да създаде ефективен механизъм за информиране на лицата, участващи в осиновяването и за посредничество между тях, при постъпило искане от осиновения.
По-изложените съображения, на повдигнатия въпрос следва да се отговори, че „важни обстоятелства“ по смисъла на чл.105 СК са всички тези факти от обективната действителност, които са свързани със съществени за осиновения обстоятелства – от здравен, социален, морално-етичен или правен характер и при наличието на които за него биха се породили определени правомерни правни последици, респ. такива, които са свързани с гражданскоправния, здравния, социалния му статус, с неговия мироглед и душевен живот, при съобразяване на съществуващите в обществото морално-етични правила и при зачитане на личния и семейния живот както на осиновения, така и на неговите осиновители и биологични родители, като ограниченията на правото на личен живот на осиновения, част от което е и правото му да познава произхода си, трябва да се прилагат стеснително и с необходимия баланс между личния и обществения интерес. Това право може да бъде ограничено единствено ако се упражнява с намерението да се увредят правата на трети лица, или с неморална или користна цел.
Доколкото производството по чл. 105 СК се развива по реда на част VI ГПК–„Охранителни производства“, при преценка дали искането на молителя за предоставяне на информация за произхода е продиктувано от неморални или користни подбуди или цели увреждане правата на трети лица, съдът следва служебно или по искане на прокуратурата като контролираща страна, да събира доказателства в тази връзка и ако се установят такива намерения, молбата за предоставяне на информация за произхода следва да бъде оставена без уважение.

Така Р. № 161 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 1179/2020 г. на IV г.о. на ВКС

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Из Семейния кодекс Чл. 105, ал.1 Осиновителите или навършилият шестнадесет години осиновен могат да поискат от окръжния съд, постановил решението за допускане на осиновяването, да им бъде предоставена информация за произхода на осиновения, когато важни обстоятелства налагат това. Окръжният съд в съдебно заседание при закрити врата, след като изслуша рождените […]

Производството по административнонаказателните дела, каквито са делата по съдебно обжалване на наказателните постановления, се регламентира от ЗАНН, като за неуредените в същия закон въпроси съответно се прилагат правилата на НПК.

Съдебната процедура е двуинстанционна, включва производство пред съответен районен съд и касационно обжалване пред административен съд.

Кой може да обжалва наказателно постановление?

Лице, на което е наложено административно наказание с наказателно постановление, може да защити правата си по съдебен ред, чрез обжалване на постановлението, ако счита така определеното му наказание за незаконосъобразно наложено. Лицето, което е пострадало от административното нарушение също има право да обжалва наказателното постановление по повод определеното му обезщетение от административнонаказващия орган за причинените вреди.

Какво представлява жалбата?

Жалбата срещу наказателно постановление е средство за защита на правата и законните интереси на лицето, срещу което постановлението е издадено или лицето, имащо право на обезщетение, когато правата на тези лица са накърнени от постановлението или в процеса на неговото издаване.

С подаване на жалбата се предизвиква образуване на административнонаказателно дело пред компетентния районен съд, в което се упражнява съдебен контрол върху издаденото постановление и цялостното административнонаказателно производство.

Кои наказателни постановления подлежат на обжалване?

Наказателните постановления се обжалват, когато са незаконосъобразни – издадени в нарушение на процесуалните правила за административнонаказателното производство или поради нарушения на материалния закон. Същите могат да се обжалват и когато административното наказание е несправедливо и тежестта му е несъотносима с тежестта на извършеното нарушение – тук преценката е конкретна и се основава на всички обстоятелства, при които е извършено нарушението, наличието или липсата на настъпили вреди в следствие на нарушението, вината на нарушителя, поведението му по време на и след извършване на нарушението и изобщо всичко, което може да има връзка с определяне на относителната тежест на нарушението, за да може то да се съпостави с тежестта на наложеното наказание.

Предпоставки за предявяване на жалба или протест

За да бъде предявена жалба срещу наказателно постановление и същата да бъде годно средство за защита на посоченото в постановлението като нарушител лице, трябва да са налице определени предпоставки – пороци на наказателното постановление, в противен случай жалбата би била неоснователна, а именно:

I. Незаконосъобразност на наказателното постановление

Наказателното постановление ще е незаконосъобразно при нарушения на материалния закон или съществени нарушения на процесуалния закон. Такива случаи са налице при:

  1. издаване на наказателно постановление за деяние, което не съставлява административно нарушение било към момента на извършването му, било към момента на издаване на постановлението;
  2. издаване на наказателно постановление за нарушение, което не покрива състава на определената правна норма, на база на която е издадено постановлението – било защото не е извършено изобщо административно нарушение или защото същото не е довършено и е останало във фазата на опита, тъй като съобразно чл. 9, ал. 2 от ЗАНН, опитът към административно нарушение, с изключение на изрично посочените в същата разпоредба случаи, не се наказва;
  3. издаване на наказателно постановление за нарушение, което е извършено при условията на крайна нужда или неизбежна отбрана;
  4. издаване на наказателно постановление за приготовление към административно нарушение – чл. 9, ал. 1 от ЗАНН. Подбудителите, помагачите, укривателите и допустителите при административните нарушения също могат да се наказват единствено в предвидените в закона случаи – ако за тях не е предвидено наказание, не могат да бъдат наказани по административен ред;
  5. издаване на наказателно постановление от некомпетентен орган – чл. 37 и чл. 47 от ЗАНН определят като задължително изискване към всяко административнонаказателно производство наличието на компетентен за това орган. Органът следва да бъде материално компетентен (т. е. не може орган на власт, който отговаря за друг ресор, напр. контрол над храните, да наложи глоба за неспазване на правилата за движение по пътищата и др.). Органът следва да е местнокомпетентен, а и не на последно място по йерархия – в специалните закони, в които се уреждат отделните административнонаказателни разпоредби, изрично се посочват както контролните органи (тези, установяващи нарушението), така и административнонаказателните такива (издаващите постановлението);
  6. формални пороци на постановлението – неспазване на предписаната по закон форма на постановлението, липса на задължителен реквизит в постановлението, водещ до неговата незаконосъобразност или нарушения по формата и съдържанието на предхождащия го АУАН. Формалните пороци на АУАН и НП, най-често се отразяват върху правото на защита на нарушителя, но това не е задължително. Пороците във формата и/или съдържанието на АУАН трябва да са съществени, т. е. такива, които да рефлектират върху законосъобразността на АУАН и да не могат да бъдат отстранени при съставяне на наказателното постановление, тъй като чл. 53, ал. 2 от ЗАНН изрично допуска съставяне на редовно наказателно постановление и при пропуски в АУАН, ако са безспорно установени нарушението, нарушителят и неговата вина.

Пороци в АУАН, които са съществени са, например:

– липса на задължителен реквизит на АУАН, който не може да се коригира с постановлението – непосочване на нарушението, на нарушителя, на актосъставителя или длъжността му, липса на описание на нарушението, на обстоятелствата по извършването му и др. под.;

– ако се касае за съставен устен АУАН – такъв няма изобщо правно действие и въз основа на такъв наказателно постановление не може да бъде издадено;

– липса на приложен АУАН – това е пречка за издаване на наказателно постановление, освен в случаите по чл. 36, ал. 2 от ЗАНН;

– не се съставя АУАН и ако се касае за явно маловажно или маловажно нарушение по чл. 39 от ЗАНН, но ако лицето откаже заплащането на глобата по фиш – АУАН се съставя на общо основание;

– липса на подпис на актосъставителя – в този случай АУАН е недовършен акт. Липсата на подпис прави АУАН нищожен, а издадено въз основа на такъв АУАН наказателно постановление – незаконосъобразно.

  • Наказателното постановление е продукт на сложен фактически състав – то е резултат на проведено производство по установяване на административното нарушение. Ако това предхождащо го производство е опорочено, включително и ако е опорочен актът за установяване на административното нарушение (АУАН), с който приключва първата фаза на административнонаказателното производство, то ще е налице причина за отмяна на постановлението. Такива пороци обаче имат правно значение и могат да бъдат предпоставка за отмяна на постановлението, само ако са съществени.

Съществен е всеки порок, свързан с накърняване правото на защита на нарушителя. Независимо от това, че лицето може действително да е извършило нарушението и то да е извършено виновно и да подлежи на наказание, нарушителят има право на защита в административнонаказателното производство. Ако това право му е нарушено, то производството е опорочено и по-късно издаденото наказателно постановление би било отменено на това основание.

Случаи на нарушения на правото на защита на нарушителя са:

– на нарушителя не му е дадена възможност да предостави своите обяснения или възражения при съставяне на акта за установяване на нарушението или актът за установяване на административното нарушение не е съставен в негово присъствие (с изключение на хипотезите по чл. 40, ал. 2 и ал. 4 от ЗАНН – допускащи съставяне на АУАН в отсъствие на нарушителя, ако той след покана не се яви за съставянето му или макар да е известен не се намери на адреса, както и ако АУАН се съставя въз основа на официални документи);

– нарушителят не е получил екземпляр от АУАН – това възпрепятства даването на обяснения и възражения по акта от нарушителя и възможността да предостави доказателства, които изключват отговорността му или установяват наличие на смекчаващи вината обстоятелства. Връчването на съставения АУАН срещу подпис е особено съществена част от административнонаказателното производство, която ако не е осъществена издаденото впоследствие наказателно постановление би било опорочено;

– нарушението не е описано конкретно в АУАН – това естествено също пречи на правото на защита на нарушителя, тъй като за да може да организира същата, той най-напред следва да знае за какво нарушение му е съставен въпросният акт. В АУАН не е достатъчно контролният орган, установил нарушението да посочи нарушения закон, а трябва да опише самото нарушение и обстоятелствата по извършването му, в противен случай е засегнато правото на защита на нарушителя;

– нарушителят не е получил екземпляр от наказателното постановление – постановленията според чл. 58 от ЗАНН се връчват срещу подпис, освен ако нарушителят не се намери на известния му адрес, а новият му такъв е неизвестен – последното се отбелязва върху постановлението и то се счита за редовно връчено. Ако този факт не отговаря на действителността, то постановлението няма да е връчено редовно и би било отменено само на това основание.

  • Други пороци в производството по издаване на наказателното постановление: напр. съставяне на наказателното постановление след изтичане на сроковете за издаване на постановление или въз основа на АУАН, съставен след срока, в който е следвало такъв да се издадесъставяне на постановление от лице, което е недопустимо да издава такова поради наличие на причини за отвод и др.

II. Несправедливост на наложеното наказание

Наложеното наказание е несправедливо, когато същото очевидно не съответства на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите на наказанието по чл. 12 от ЗАНН.

При преценката на административнонаказващия орган трябва задълбочено да изследва всички обстоятелства по нарушението, вината на нарушителя, възможните изключващи отговорността обстоятелства, смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства и ако намери, че следва да се наложи наказание, то същото да съответства по тежест на нарушението.

Срокове за установяване на нарушенията

Административнонаказателно производство не се образува, а образуваното се прекратява, ако са изтекли определените в чл. 34 от ЗАНН срокове за това. Общият срок, в който може да се състави АУАН и производството по административното наказване да се осъществи е до три месеца от откриване на нарушителя, но не по-късно от една година от извършване на нарушението.

Срокове за налагане на административни наказания

Разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ЗАНН изисква постановленията да бъдат издадени не по-късно от 6 месеца след издаване на съответния АУАН. В противен случай производството следва да се прекрати. Ако постановлението бъде издадено след този срок, то същото ще е незаконосъобразно и ще бъде отменено само на това основание.

Срокове за възражения и жалби в административнонаказателното производство

1. В тридневен срок от съставяне и връчването на АУАН на нарушителя, последният има право да направи писмени възражения, ако не е направил такива при съставянето на акта или в допълнение към дадените вече възражения (чл. 44, ал. 1 от ЗАНН). В същия срок нарушителят може да представи и документите, които съдържат доказателства за изключващи отговорността му или смекчаващи вината му обстоятелства и изобщо за всичко, което нарушителят счита, че е в негова полза при установяване на обстоятелствата по административното нарушение и могат да доведат до прекратяване на производството или налагане на по-ниско по размер наказание.
2. Срокът за обжалване на наказателното постановление е седемдневен и тече от връчването на акта на нарушителя, респ. пострадалия (ако същият ще обжалва постановлението по повод определеното му обезщетение), освен ако наказателното постановление не подлежи на обжалване (виж по-горе).
Забележка: Специални срокове са предвидени за възраженията и жалбите срещу електронни фишове по Закона за движението по пътищата – 14 дни.
4.3. Срокът за обжалване на постановеното от районния съд решение по жалба/протест срещу наказателно постановление е 14 дни и тече от връчване на съобщение за изготвеното решение.
4.4. Сроковете за отстраняване на нередовности по жалби в производството пред съд са седемдневни и текат от съобщението за оставяне на жалбата без движение.
4.5. Сроковете за обжалване на разпореждания и определения на съда за прекратяване на производството (чл. 63, ал. 2 от ЗАНН), са седемдневни и текат от получаване на разпореждането или определението на съда.

Страни в производството по обжалване на наказателното постановление

Обичайните страни в производството са жалбоподателят и административният орган, издал обжалваното постановление. Ако от административното нарушение е налице и пострадал, то същият може да се конституира в производството или като жалбоподател или като ответна по жалбата на нарушителя страна. Страна в производството може да бъде и прокурорът – ако е подал протест и така е инициирал производството, както и ако производството е образувано по жалба, но е преценил, че следва да встъпи в процеса.

Физическите лица – нарушител и пострадал, независимо дали последният е в качеството на жалбоподател или ответна по жалбата страна, могат да участват в производството лично или да се представляват от пълномощник – адвокат, възходящ или низходящ или съпруг на пострадалия/нарушителя – чл. 91 от НПК, приложим субсидиарно според чл. 84 от ЗАНН.

Компетентен орган

Споровете по законосъобразността на наказателните постановления се разглеждат от районните и административни съдилища.

Компетентният орган, разглеждащ жалбите срещу наказателни постановления като първа инстанция е съответният районен съд, определящ се на база района, в който е извършено или довършено нарушението, а за нарушения, извършени в чужбина – компетентен е Софийският районен съд. Районният съд заседава в едноличен състав.

Касационните административнонаказателни дела се разглеждат от административния съд, в чийто район попада съответният районен съд. Административният съд разглежда касационното административнонаказателно дело в състав от трима съдии.

Жалба срещу наказателното постановление

Производството започва с подаването на жалба, която задължително е в писмена форма. Препоръчително е жалбата срещу наказателното постановление да се подаде от адвокат на нарушителя или пострадалия.

В жалбата следва да се посочат всички слабости на наказателното постановление, производството по издаването му, производството по установяване на нарушението и съставянето и връчването на АУАН, на които жалбоподателят основава неговата незаконосъобразност.

Към жалбата следва да се представят всички документи, на които жалбоподателят се позовава, за да установи незаконосъобразността на постановлението или явната несправедливост на наложеното наказание. Освен това следва да се посочат и свидетелите, експертизите, които ще се искат, ако това е необходимо, както и искания за издаване на съдебни удостоверения, искания за представяне на документи или прилагане на преписки от други органи и лица, трети на производството. Тъй като за разлика от исковите производства по ГПК, тук се допуска такива искания да се направят и в заседание по делото, не само със самата жалба, непредставянето на доказателство ведно с жалбата или ненаправено с жалбата искане не преклудира възможността на жалбоподателя да поиска, представи или посочи доказателства в подкрепа на тезата си.

Съдържанието и реквизитите на жалбата срещу наказателно постановление са изброени в чл. 320 от НПК – посочване на съда, до който се адресира, органът, чрез който се подава, имената/наименованието на жалбоподателя, постановлението, което се обжалва и в какво се състои оплакването от постановлението, доказателствата, които следва да се съберат и проверят от съда. Жалбата се подписва от подателя, а ако се подава чрез адвокат, задължително се придружава от пълномощното.

Жалбата се подава с преписи според броя на заинтересованите страни. До даване на ход на делото, могат да се правят и допълнителни писмени изложения, за допълване доводите по жалбата – чл. 320, ал. 3 от НПК.

Петитумът на жалбата, т. е. това, което жалбоподателят иска да постанови съда с решението си по повод наказателното постановление може да бъде пълна отмяна на постановлението, частична отмяна на постановлението (напр. за част от наложените санкции, ако с постановлението са установени няколко нарушения и са наложени повече санкции), намаляване на наказанието, наложено с постановлението или установяване явната маловажност на деянието и отмяна на наказателното постановление на тази база.

Производство пред районен съд

Жалбата се подава от адвокат чрез административнонаказващия орган, който е длъжен в срок от седем дни от постъпването им да ги комплектува с преписката и да ги изпрати в компетентния районен съд. Административнонаказващият орган прилага и съпроводително писмо, в което посочва доказателствата, които подкрепят постановлението, като прилага писмените (напр. ако се оспорва компетентността на органите, установили нарушението или наложили наказанието – прилага заповедите, с които същите са оторизирани да извършват контрол или да налагат административни наказания и др. под.)

След постъпването на жалбата, ведно с преписката в съда, председателят на съда разпределя делото в съответния състав.

Съдебните заседания се провеждат с призоваване на страните – жалбоподателят и административният орган, пострадалият, който е поискал обезщетение, включително и пострадало държавно учреждение/организация/предприятие, на което е определено служебно обезщетение в наказателното постановление, както и с призоваване на посочените свидетели и вещи лица.

Неявяването на някоя от страните не е пречка за провеждане на заседанието, освен ако е налице уважителна причина за това – внезапно заболяване, служебен отпуск и др. По същия начин стои въпросът и с другите призовани за делото лица – свидетели, вещи лица, заинтересовани страни.

Сред свидетелите най-важно място заема актосъставителят, който обикновено се разпитва първи. Разпитът се води най-напред от съда, като всяка от страните може да поставя своите въпроси за допълнителни разяснения на отделни обстоятелства. Актът за установяване на административното нарушение се предявява на актосъставителя, който освен това може да си служи с бележки или части от административната преписка за установяване на обстоятелствата, послужили му при установяване на административното нарушение.

Всяка от страните представя своите доказателства и след изчерпване на доказателствените искания и събиране на всички допуснати доказателства, страните правят своите пледоарии, в които изразяват становището си по законосъобразността/незаконосъобразността на наказателното постановление, като първи излага тезите си жалбоподателят. Принципът на непосредственост предполага изложението да е устно и затова не се приема представянето на писмени бележки от страните.

След приключване на устните състезания, делото се обявява за решаване, като съдът се произнася с решението си в срок от тридесет дни от датата на последното заседание.

Възможните решения, които съдът може да постанови в случая са следните:

 1) отмяна на наказателното постановление – поради съществени нарушения на процесуалния закон или нарушения на материалния закон;

 2) частична отмяна на наказателното постановление – отново по горните причини, когато същото е опорочено само отчасти;

 3) отмяна на наказателното постановление и определяне на друго административно наказание, когато наложеното такова е явно несправедливо. Съдът няма право да наложи по-тежко наказание от определеното от административния орган, ако не е подаден протест от прокурора срещу размера на наложеното наказание и се иска именно неговото завишаване;

 4) отмяна изцяло, отчасти или изменение на постановлението в частта за обезщетението, ако там са налице допуснати пропуски или незаконосъобразност;

 5) отхвърляне на жалбата и потвърждаване на наказателното постановление, ако същата е изцяло неоснователна.

Производство пред административен съд

Решението на районния съд се обжалва с касационна жалба пред съответния административен съд. Срокът е 14 дни за подаване на жалба, считано от деня на получаване на съобщението за изготвеното решение от районния съд.

Касационна жалба или протест се предявяват от страната, която не е удовлетворена от съдебното решение. Правен интерес от обжалване няма страна, която е получила търсената защита в първоинстанционното производство.

Касационната жалба е писмена, следва да съдържа реквизитите по чл. 212 от АПК. Ако жалбата е нередовна – същата се оставя без движение със седемдневен срок от съобщението за това за отстраняване на нередовностите. Жалбата се придружава от писмените доказателства, които жалбоподателят иска да представи на касационната инстанция, както и от документ за платена такса, ако такава се дължи и пълномощно, ако се подава чрез пълномощник.

 Основанията за предявяване на касационна жалба са:

 а) нищожност на решението на районния съд;

 б) недопустимост на решението на районния съд;

 в) неправилност на решението на районния съд:

 – при нарушения на закона (неправилно приложение на закона или прилагане на закон, който не е следвало да бъде приложен),

 – при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (ако нарушението е довело до ограничаване на процесуалните права на страните и това не е отстранено, решението е немотивирано или липсва протокол от съдебното заседание; решението е постановено от незаконен състав, тайната на съвещанието е била нарушена по време на постановяване на решението),

 – ако наказанието е явно несправедливо (когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НПК);

 г) необоснованост на решението на районния съд – решението и мотивите не се подкрепят от събраните по делото доказателства.

Делото се разглежда с участие на страните – жалбоподателят и ответната по жалбата страна, както и прокурорът. След изчерпване на доказателствените искания (които трябва да са направени още с жалбата), страните излагат своите тези по основателността/неоснователността на жалбата и делото се обявява за решаване. Неявяването на някоя от страните не е пречка за разглеждане на делото.

Произнасянето на административния съд следва да се осъществи в едномесечен срок от последното съдебно заседание.

Възможните решения на административния съд са:

 – отхвърляне на жалбата като изцяло неоснователна и потвърждаване на първоинстанционното решение;

 – при нищожност – да прогласи нищожността на решението, като прекрати или върне делото на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение;

 – при недопустимост – да обезсили решението, като прекрати или върне делото на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение;

 – при неправилност – да отмени (изцяло или частично) или измени решението.

Когато административният съд отмени решението поради съществени нарушения на процесуални правила или когато трябва да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, той връща делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд. В останалите случаи делото се решава по същество. АС решава делото по същество и когато отмени повторно обжалвано решение.

Ако делото е върнато за ново разглеждане в районен съд, допустими са нови доказателства само ако те не са били и не са могли да бъдат известни на страните при първоинстанционното разглеждане на делото. Такива доказателства са допустими и при повторното разглеждане на делото пред касационна инстанция в подобни случай.

Решението на касационната инстанция не подлежи на обжалване.

Такси и разноски

За обжалването на наказателните постановления не се дължи внасяне на държавна такса. Правилото е валидно както за производството пред районния съд, така и за касационното производство пред компетентния административен съд.

Направените от жалбподателя разноски за адвокатско възнаграждение се възстановяват от ответника по делото, ако наказателното постановление бъде отменено – чл. 63 ЗАНН.

Производството по административнонаказателните дела, каквито са делата по съдебно обжалване на наказателните постановления, се регламентира от ЗАНН, като за неуредените в същия закон въпроси съответно се прилагат правилата на НПК. Съдебната процедура е двуинстанционна, включва производство пред съответен районен съд и касационно обжалване пред административен съд. Кой може да обжалва наказателно постановление? Лице, на което […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съобразно чл.49 от ПВп при несъответствие между данните по книгите за вписване и издадените удостоверения, се взема предвид това, което е вписано в книгите, но Агенцията по вписванията отговаря за вредите, произтичащи от неточностите в издадени удостоверения и преписи. 

Актуалната съдебна практика по приложение на този текст (Определение №571/11.07.2019г. по гр.д. №1004/2019г., 3-то ГО на ВКС; Определение №761/19.06.2013г. по гр.д. №1720/2013г., 3-то ГО на ВКС; арг. и от Определение №30/28.10.2016г. по гр.д. №17/2016г., 5-то ГО на ВКС), които са постановени по чл.288 ГПК по приложението на чл.49 ПВп; и други) приема, че в случаите на издадени неверни удостоверения относно данните, подлежащи на вписване в АВп, отговорността е на Агенцията по вписванията, независимо от опосредяване издаването на документа от съдия по вписванията. Приема се, че се касае за специална деликтна отговорност, материално легитимираният по която субект е изрично предвиден с нормата. Приема се, че се касае за особена функционална отговорност на АВп, за което свидетелствал и устройственият й статут, като изпълнителна агенция към Министъра на правосъдието. Приема се и че за неверни удостоверения съдиите по вписванията не носят отговорност, защото нямат уредено в ПВп задължение да извършват проверки по книгите за вписвания. Поради това и Министерството на правосъдието не носи същата отговорност, възложена с ПВп на АВп.

Вж. Р. от 30.09.2020 г. по гр. дело № 563/2020 г. на ОС-Варна

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съобразно чл.49 от ПВп при несъответствие между данните по книгите за вписване и издадените удостоверения, се взема предвид това, което е вписано в книгите, но Агенцията по вписванията отговаря за вредите, произтичащи от неточностите в издадени удостоверения и преписи.  Актуалната съдебна практика по приложение на този текст (Определение №571/11.07.2019г. по гр.д. №1004/2019г., 3-то ГО на ВКС; Определение №761/19.06.2013г. […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС са поставени следните въпроси:

1.задължен ли е въззивния съд служебно по реда на чл.59,ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционния съд не е допуснал изслушването й;

2. задължен ли е съдът при спор относно упражняване на родителски права да изследва служебно и разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред и да допусне доказателства за това служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните;

3. следва ли при спор относно упражняване на родителски права въззивния съд да допусне събирането на релевантни за спора доказателства, които не са събрани в първоинстанционното производство? Приложима ли е разпоредбата на чл.266 ГПК в производствата по чл.127,ал.2 СК, представляващи спорна съдебна администрация;

4. необходимо ли е с оглед защита интересите на детето в производството по иск по чл.59,ал.9 СК съдът да възложи изготвянето на социален доклад относно условията за живеене при родителя, който упражнява родителските права.

Дадени са следните отговори:

По първия правен въпрос: Задължен ли е въззивния съд служебно по реда на чл.59,ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционния съд не е допуснал изслушването й,
С решение № 222/24.06.2015 г. по гр.дело № 6894/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице – психолог. Посочено е, че изслушването на експертиза в тези случаи е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето.
Прието е, че съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени.
По втория правен въпрос – задължен ли е съдът при спор относно упражняване на родителски права да изследва служебно и разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред и да допусне доказателства за това служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните: С решение № 244/23.10.2018 г. по гр.дело № 1434/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че с ъгласно установената съдебна практика, при спор относно упражняване на родителски права, съдът изследва и социалното обкръжение на родителя – хората, сред които детето ще расте и оформя житейски мироглед и навици. Затова съдът е длъжен да извърши преценка на бита, нравите, схващанията и манталитета на лицата, които влизат в обкръжението на родителя – членовете на семейството, в което живее или ще живее детето в бъдеще с родителя си; неговите познати и хората, с които постоянно дружи или работи, а когато след развода родителите са сключили нов брак или са установили фактическо съжителство, то съпругът или съжителят на родителя се явява лице от най-близкото обкръжение на детето. Когато страните не са посочили доказателства, установяващи моралния облик на лицата от най-близкото си обкръжение, то съдът е длъжен да допусне служебно доказателства, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните – т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Това задължение е важимо особено при данни, че вторият съпруг или фактически съжител е осъждан за извършени престъпления – съдът е длъжен да събере доказателства за характера на престъпленията, времето на извършването им и да извърши преценка доколко и как близкото съжителство с това ново обкръжение би могло да повлияе на възпитанието на детето.
По третия правен въпрос: следва ли при спор относно упражняване на родителски права въззивния съд да допусне събирането на релевантни за спора доказателства, които не са събрани в първоинстанционното производство? Приложима ли е разпоредбата на чл.266 ГПК в производствата по чл.127,ал.2 СК, представляващи спорна съдебна администрация.
С решение № 877/27.11.2009 г. по гр.дело № 3374/2008 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че от правилото, че при проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, както и относно правилата за настъпване на преклузия за посочване на доказателства има изключения, едно от които е служебната проверка на правилността на обжалваното решение, когато е разгледан иск, по който съдът е задължен да извърши служебна проверка за определени обстоятелства. Това са исковете за лишаване от родителски права/чл.75,ал.2 СК/, за поставяне под запрещение/чл.336 ГПК/, както и в случаите, в които съдът следи за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца/чл.322,ал.2 ГПК/. В последния случай съдът се произнася служебно по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на родените от брака деца и ползването на семейното жилище, по които въпроси съдът може да събира служебно доказателства. С оглед правото и задължението на съда да изясни всички факти и да събере всички доказателства, относими към тези спорни правоотношения, вкл. до приключване на съдебното дирене, за страните също не настъпва преклузия за посочване на нови доказателства и за посочване и представяне на нови доказателства. В противен случай страната би била поставена в невъзможност да обори служебно събрани доказателства за относими към спорното право факти.
По четвъртия въпрос: необходимо ли е с оглед защита интересите на детето в производството по иск по чл.59,ал.9 СК съдът да възложи изготвянето на социален доклад относно условията за живеене при родителя, който упражнява родителските права.
С решение № 257/01.07.2015 г. по гр.дело № 711/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че и нтересите на детето, за защитата на които съдът следи служебно, несъмнено налагат възможно най-пълно изясняване на съответните релевантни за това обстоятелства – особено в производствата, свързани с упражняването на родителските права. Тъй като условията за живеене и отглеждане на детето при всеки един от родителите са от съществено значение в тези производства, съдът следва да положи усилия те да бъдат установени по делото. Това е особено наложително в случаите, когато поради процесуално бездействие на родителите, които са страните в тези производства, респ. – на единия от тях, по делото не са събрани гласни и писмени доказателства в тази насока. В тези случаи съдът, именно предвид задължението си служебно да следи за закрилата на интересите на детето, следва да дава указания и да търси съдействието, както на страните, така и на социалните работници от съответната ДСП, включително чрез възлагане изготвянето на социален доклад, ако такъв няма по делото или вече представеният доклад не съдържа такава информация, нито такава е дадена с устно изразено пред съда становище на социалния работник. С оглед на това, ако условията за живеене и отглеждане на детето при единия от двамата родители останат неизяснени и неустановени по делото – независимо от причините за това, но въпреки това съдът постанови с решението си същият този родител да упражнява родителските права, такова решение би било необосновано, а също и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – ако съдът не е възложил или е отказал да възложи изготвянето на социален доклад в тази насока при направено искане за това от някоя от страните, като с такова решение в повечето случаи не биха били защитени и интересите на детето, респ. – решението би било и в нарушение на материалния закон.

Вж. Решение № 174 от 08.01.2021 г. по гр.д. № 3448/2019 г. на IV г.о. на ВКС

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС са поставени следните въпроси: 1.задължен ли е въззивния съд служебно по реда на чл.59,ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционния съд не е допуснал изслушването й; […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Отговаряйки на въпроса дали знанието на малолетно лице има правна сила при сключването на договор от такова лице и чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител, ВКС взема предвид правилата на чл. 1 и чл. 3 от Закона за лицата и семейството – всяко лице е правоспособно от момента на раждането си, но до навършването на 14 годишна възраст лицето е малолетно и недееспособно – в този период по силата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС вместо него и от негово име действат законните му представители. Тези законови постановки отричат в договор, по който малолетното лице е страна, да се съдържа негова воля; макар в такъв договор мололетният да е страна, негова воля не се съдържа, а се съдържа воля единствено на законния му представител, който не е страна по договора. При презумпцията за знание по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД (отнасяща се за третото лице – приобретател по договора), след като волята на малолетния приобретател по силата на закона е заместена от воля на законния му представител, определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора. ВКС сочи, че приемане на противното би означавало допускане на неравнопоставеност между дееспособните и недееспособните правни субекти, което основният закон не позволява.

Необходимата за възникване, изменение или погасяване на права в правната сфера на правния субект воля, когато той е недееспособен, се изявява от законния му представител. Когато знанието на определени обстоятелства към момента на волеизявлението има правно значение, знанието на недееспособния е ирелевантно, а правно значение има само знанието на законния му представител за съответните обстоятелства. В случаите, в които от значение за действителността на сделката е знанието на приобретателя, който е недееспособен, се преценява знанието на лицето, действало вместо него.

Вж. Р. № 195 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 622/2020 г. на IV г.о. на ВКС

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Отговаряйки на въпроса дали знанието на малолетно лице има правна сила при сключването на договор от такова лице и чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител, ВКС взема предвид правилата на чл. 1 и чл. 3 от Закона за лицата и семейството […]