Производството по административнонаказателните дела, каквито са делата по съдебно обжалване на наказателните постановления, се регламентира от ЗАНН, като за неуредените в същия закон въпроси съответно се прилагат правилата на НПК.

Съдебната процедура е двуинстанционна, включва производство пред съответен районен съд и касационно обжалване пред административен съд.

Кой може да обжалва наказателно постановление?

Лице, на което е наложено административно наказание с наказателно постановление, може да защити правата си по съдебен ред, чрез обжалване на постановлението, ако счита така определеното му наказание за незаконосъобразно наложено. Лицето, което е пострадало от административното нарушение също има право да обжалва наказателното постановление по повод определеното му обезщетение от административнонаказващия орган за причинените вреди.

Какво представлява жалбата?

Жалбата срещу наказателно постановление е средство за защита на правата и законните интереси на лицето, срещу което постановлението е издадено или лицето, имащо право на обезщетение, когато правата на тези лица са накърнени от постановлението или в процеса на неговото издаване.

С подаване на жалбата се предизвиква образуване на административнонаказателно дело пред компетентния районен съд, в което се упражнява съдебен контрол върху издаденото постановление и цялостното административнонаказателно производство.

Кои наказателни постановления подлежат на обжалване?

Наказателните постановления се обжалват, когато са незаконосъобразни – издадени в нарушение на процесуалните правила за административнонаказателното производство или поради нарушения на материалния закон. Същите могат да се обжалват и когато административното наказание е несправедливо и тежестта му е несъотносима с тежестта на извършеното нарушение – тук преценката е конкретна и се основава на всички обстоятелства, при които е извършено нарушението, наличието или липсата на настъпили вреди в следствие на нарушението, вината на нарушителя, поведението му по време на и след извършване на нарушението и изобщо всичко, което може да има връзка с определяне на относителната тежест на нарушението, за да може то да се съпостави с тежестта на наложеното наказание.

Предпоставки за предявяване на жалба или протест

За да бъде предявена жалба срещу наказателно постановление и същата да бъде годно средство за защита на посоченото в постановлението като нарушител лице, трябва да са налице определени предпоставки – пороци на наказателното постановление, в противен случай жалбата би била неоснователна, а именно:

I. Незаконосъобразност на наказателното постановление

Наказателното постановление ще е незаконосъобразно при нарушения на материалния закон или съществени нарушения на процесуалния закон. Такива случаи са налице при:

  1. издаване на наказателно постановление за деяние, което не съставлява административно нарушение било към момента на извършването му, било към момента на издаване на постановлението;
  2. издаване на наказателно постановление за нарушение, което не покрива състава на определената правна норма, на база на която е издадено постановлението – било защото не е извършено изобщо административно нарушение или защото същото не е довършено и е останало във фазата на опита, тъй като съобразно чл. 9, ал. 2 от ЗАНН, опитът към административно нарушение, с изключение на изрично посочените в същата разпоредба случаи, не се наказва;
  3. издаване на наказателно постановление за нарушение, което е извършено при условията на крайна нужда или неизбежна отбрана;
  4. издаване на наказателно постановление за приготовление към административно нарушение – чл. 9, ал. 1 от ЗАНН. Подбудителите, помагачите, укривателите и допустителите при административните нарушения също могат да се наказват единствено в предвидените в закона случаи – ако за тях не е предвидено наказание, не могат да бъдат наказани по административен ред;
  5. издаване на наказателно постановление от некомпетентен орган – чл. 37 и чл. 47 от ЗАНН определят като задължително изискване към всяко административнонаказателно производство наличието на компетентен за това орган. Органът следва да бъде материално компетентен (т. е. не може орган на власт, който отговаря за друг ресор, напр. контрол над храните, да наложи глоба за неспазване на правилата за движение по пътищата и др.). Органът следва да е местнокомпетентен, а и не на последно място по йерархия – в специалните закони, в които се уреждат отделните административнонаказателни разпоредби, изрично се посочват както контролните органи (тези, установяващи нарушението), така и административнонаказателните такива (издаващите постановлението);
  6. формални пороци на постановлението – неспазване на предписаната по закон форма на постановлението, липса на задължителен реквизит в постановлението, водещ до неговата незаконосъобразност или нарушения по формата и съдържанието на предхождащия го АУАН. Формалните пороци на АУАН и НП, най-често се отразяват върху правото на защита на нарушителя, но това не е задължително. Пороците във формата и/или съдържанието на АУАН трябва да са съществени, т. е. такива, които да рефлектират върху законосъобразността на АУАН и да не могат да бъдат отстранени при съставяне на наказателното постановление, тъй като чл. 53, ал. 2 от ЗАНН изрично допуска съставяне на редовно наказателно постановление и при пропуски в АУАН, ако са безспорно установени нарушението, нарушителят и неговата вина.

Пороци в АУАН, които са съществени са, например:

– липса на задължителен реквизит на АУАН, който не може да се коригира с постановлението – непосочване на нарушението, на нарушителя, на актосъставителя или длъжността му, липса на описание на нарушението, на обстоятелствата по извършването му и др. под.;

– ако се касае за съставен устен АУАН – такъв няма изобщо правно действие и въз основа на такъв наказателно постановление не може да бъде издадено;

– липса на приложен АУАН – това е пречка за издаване на наказателно постановление, освен в случаите по чл. 36, ал. 2 от ЗАНН;

– не се съставя АУАН и ако се касае за явно маловажно или маловажно нарушение по чл. 39 от ЗАНН, но ако лицето откаже заплащането на глобата по фиш – АУАН се съставя на общо основание;

– липса на подпис на актосъставителя – в този случай АУАН е недовършен акт. Липсата на подпис прави АУАН нищожен, а издадено въз основа на такъв АУАН наказателно постановление – незаконосъобразно.

  • Наказателното постановление е продукт на сложен фактически състав – то е резултат на проведено производство по установяване на административното нарушение. Ако това предхождащо го производство е опорочено, включително и ако е опорочен актът за установяване на административното нарушение (АУАН), с който приключва първата фаза на административнонаказателното производство, то ще е налице причина за отмяна на постановлението. Такива пороци обаче имат правно значение и могат да бъдат предпоставка за отмяна на постановлението, само ако са съществени.

Съществен е всеки порок, свързан с накърняване правото на защита на нарушителя. Независимо от това, че лицето може действително да е извършило нарушението и то да е извършено виновно и да подлежи на наказание, нарушителят има право на защита в административнонаказателното производство. Ако това право му е нарушено, то производството е опорочено и по-късно издаденото наказателно постановление би било отменено на това основание.

Случаи на нарушения на правото на защита на нарушителя са:

– на нарушителя не му е дадена възможност да предостави своите обяснения или възражения при съставяне на акта за установяване на нарушението или актът за установяване на административното нарушение не е съставен в негово присъствие (с изключение на хипотезите по чл. 40, ал. 2 и ал. 4 от ЗАНН – допускащи съставяне на АУАН в отсъствие на нарушителя, ако той след покана не се яви за съставянето му или макар да е известен не се намери на адреса, както и ако АУАН се съставя въз основа на официални документи);

– нарушителят не е получил екземпляр от АУАН – това възпрепятства даването на обяснения и възражения по акта от нарушителя и възможността да предостави доказателства, които изключват отговорността му или установяват наличие на смекчаващи вината обстоятелства. Връчването на съставения АУАН срещу подпис е особено съществена част от административнонаказателното производство, която ако не е осъществена издаденото впоследствие наказателно постановление би било опорочено;

– нарушението не е описано конкретно в АУАН – това естествено също пречи на правото на защита на нарушителя, тъй като за да може да организира същата, той най-напред следва да знае за какво нарушение му е съставен въпросният акт. В АУАН не е достатъчно контролният орган, установил нарушението да посочи нарушения закон, а трябва да опише самото нарушение и обстоятелствата по извършването му, в противен случай е засегнато правото на защита на нарушителя;

– нарушителят не е получил екземпляр от наказателното постановление – постановленията според чл. 58 от ЗАНН се връчват срещу подпис, освен ако нарушителят не се намери на известния му адрес, а новият му такъв е неизвестен – последното се отбелязва върху постановлението и то се счита за редовно връчено. Ако този факт не отговаря на действителността, то постановлението няма да е връчено редовно и би било отменено само на това основание.

  • Други пороци в производството по издаване на наказателното постановление: напр. съставяне на наказателното постановление след изтичане на сроковете за издаване на постановление или въз основа на АУАН, съставен след срока, в който е следвало такъв да се издадесъставяне на постановление от лице, което е недопустимо да издава такова поради наличие на причини за отвод и др.

II. Несправедливост на наложеното наказание

Наложеното наказание е несправедливо, когато същото очевидно не съответства на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите на наказанието по чл. 12 от ЗАНН.

При преценката на административнонаказващия орган трябва задълбочено да изследва всички обстоятелства по нарушението, вината на нарушителя, възможните изключващи отговорността обстоятелства, смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства и ако намери, че следва да се наложи наказание, то същото да съответства по тежест на нарушението.

Срокове за установяване на нарушенията

Административнонаказателно производство не се образува, а образуваното се прекратява, ако са изтекли определените в чл. 34 от ЗАНН срокове за това. Общият срок, в който може да се състави АУАН и производството по административното наказване да се осъществи е до три месеца от откриване на нарушителя, но не по-късно от една година от извършване на нарушението.

Срокове за налагане на административни наказания

Разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ЗАНН изисква постановленията да бъдат издадени не по-късно от 6 месеца след издаване на съответния АУАН. В противен случай производството следва да се прекрати. Ако постановлението бъде издадено след този срок, то същото ще е незаконосъобразно и ще бъде отменено само на това основание.

Срокове за възражения и жалби в административнонаказателното производство

1. В тридневен срок от съставяне и връчването на АУАН на нарушителя, последният има право да направи писмени възражения, ако не е направил такива при съставянето на акта или в допълнение към дадените вече възражения (чл. 44, ал. 1 от ЗАНН). В същия срок нарушителят може да представи и документите, които съдържат доказателства за изключващи отговорността му или смекчаващи вината му обстоятелства и изобщо за всичко, което нарушителят счита, че е в негова полза при установяване на обстоятелствата по административното нарушение и могат да доведат до прекратяване на производството или налагане на по-ниско по размер наказание.
2. Срокът за обжалване на наказателното постановление е седемдневен и тече от връчването на акта на нарушителя, респ. пострадалия (ако същият ще обжалва постановлението по повод определеното му обезщетение), освен ако наказателното постановление не подлежи на обжалване (виж по-горе).
Забележка: Специални срокове са предвидени за възраженията и жалбите срещу електронни фишове по Закона за движението по пътищата – 14 дни.
4.3. Срокът за обжалване на постановеното от районния съд решение по жалба/протест срещу наказателно постановление е 14 дни и тече от връчване на съобщение за изготвеното решение.
4.4. Сроковете за отстраняване на нередовности по жалби в производството пред съд са седемдневни и текат от съобщението за оставяне на жалбата без движение.
4.5. Сроковете за обжалване на разпореждания и определения на съда за прекратяване на производството (чл. 63, ал. 2 от ЗАНН), са седемдневни и текат от получаване на разпореждането или определението на съда.

Страни в производството по обжалване на наказателното постановление

Обичайните страни в производството са жалбоподателят и административният орган, издал обжалваното постановление. Ако от административното нарушение е налице и пострадал, то същият може да се конституира в производството или като жалбоподател или като ответна по жалбата на нарушителя страна. Страна в производството може да бъде и прокурорът – ако е подал протест и така е инициирал производството, както и ако производството е образувано по жалба, но е преценил, че следва да встъпи в процеса.

Физическите лица – нарушител и пострадал, независимо дали последният е в качеството на жалбоподател или ответна по жалбата страна, могат да участват в производството лично или да се представляват от пълномощник – адвокат, възходящ или низходящ или съпруг на пострадалия/нарушителя – чл. 91 от НПК, приложим субсидиарно според чл. 84 от ЗАНН.

Компетентен орган

Споровете по законосъобразността на наказателните постановления се разглеждат от районните и административни съдилища.

Компетентният орган, разглеждащ жалбите срещу наказателни постановления като първа инстанция е съответният районен съд, определящ се на база района, в който е извършено или довършено нарушението, а за нарушения, извършени в чужбина – компетентен е Софийският районен съд. Районният съд заседава в едноличен състав.

Касационните административнонаказателни дела се разглеждат от административния съд, в чийто район попада съответният районен съд. Административният съд разглежда касационното административнонаказателно дело в състав от трима съдии.

Жалба срещу наказателното постановление

Производството започва с подаването на жалба, която задължително е в писмена форма. Препоръчително е жалбата срещу наказателното постановление да се подаде от адвокат на нарушителя или пострадалия.

В жалбата следва да се посочат всички слабости на наказателното постановление, производството по издаването му, производството по установяване на нарушението и съставянето и връчването на АУАН, на които жалбоподателят основава неговата незаконосъобразност.

Към жалбата следва да се представят всички документи, на които жалбоподателят се позовава, за да установи незаконосъобразността на постановлението или явната несправедливост на наложеното наказание. Освен това следва да се посочат и свидетелите, експертизите, които ще се искат, ако това е необходимо, както и искания за издаване на съдебни удостоверения, искания за представяне на документи или прилагане на преписки от други органи и лица, трети на производството. Тъй като за разлика от исковите производства по ГПК, тук се допуска такива искания да се направят и в заседание по делото, не само със самата жалба, непредставянето на доказателство ведно с жалбата или ненаправено с жалбата искане не преклудира възможността на жалбоподателя да поиска, представи или посочи доказателства в подкрепа на тезата си.

Съдържанието и реквизитите на жалбата срещу наказателно постановление са изброени в чл. 320 от НПК – посочване на съда, до който се адресира, органът, чрез който се подава, имената/наименованието на жалбоподателя, постановлението, което се обжалва и в какво се състои оплакването от постановлението, доказателствата, които следва да се съберат и проверят от съда. Жалбата се подписва от подателя, а ако се подава чрез адвокат, задължително се придружава от пълномощното.

Жалбата се подава с преписи според броя на заинтересованите страни. До даване на ход на делото, могат да се правят и допълнителни писмени изложения, за допълване доводите по жалбата – чл. 320, ал. 3 от НПК.

Петитумът на жалбата, т. е. това, което жалбоподателят иска да постанови съда с решението си по повод наказателното постановление може да бъде пълна отмяна на постановлението, частична отмяна на постановлението (напр. за част от наложените санкции, ако с постановлението са установени няколко нарушения и са наложени повече санкции), намаляване на наказанието, наложено с постановлението или установяване явната маловажност на деянието и отмяна на наказателното постановление на тази база.

Производство пред районен съд

Жалбата се подава от адвокат чрез административнонаказващия орган, който е длъжен в срок от седем дни от постъпването им да ги комплектува с преписката и да ги изпрати в компетентния районен съд. Административнонаказващият орган прилага и съпроводително писмо, в което посочва доказателствата, които подкрепят постановлението, като прилага писмените (напр. ако се оспорва компетентността на органите, установили нарушението или наложили наказанието – прилага заповедите, с които същите са оторизирани да извършват контрол или да налагат административни наказания и др. под.)

След постъпването на жалбата, ведно с преписката в съда, председателят на съда разпределя делото в съответния състав.

Съдебните заседания се провеждат с призоваване на страните – жалбоподателят и административният орган, пострадалият, който е поискал обезщетение, включително и пострадало държавно учреждение/организация/предприятие, на което е определено служебно обезщетение в наказателното постановление, както и с призоваване на посочените свидетели и вещи лица.

Неявяването на някоя от страните не е пречка за провеждане на заседанието, освен ако е налице уважителна причина за това – внезапно заболяване, служебен отпуск и др. По същия начин стои въпросът и с другите призовани за делото лица – свидетели, вещи лица, заинтересовани страни.

Сред свидетелите най-важно място заема актосъставителят, който обикновено се разпитва първи. Разпитът се води най-напред от съда, като всяка от страните може да поставя своите въпроси за допълнителни разяснения на отделни обстоятелства. Актът за установяване на административното нарушение се предявява на актосъставителя, който освен това може да си служи с бележки или части от административната преписка за установяване на обстоятелствата, послужили му при установяване на административното нарушение.

Всяка от страните представя своите доказателства и след изчерпване на доказателствените искания и събиране на всички допуснати доказателства, страните правят своите пледоарии, в които изразяват становището си по законосъобразността/незаконосъобразността на наказателното постановление, като първи излага тезите си жалбоподателят. Принципът на непосредственост предполага изложението да е устно и затова не се приема представянето на писмени бележки от страните.

След приключване на устните състезания, делото се обявява за решаване, като съдът се произнася с решението си в срок от тридесет дни от датата на последното заседание.

Възможните решения, които съдът може да постанови в случая са следните:

 1) отмяна на наказателното постановление – поради съществени нарушения на процесуалния закон или нарушения на материалния закон;

 2) частична отмяна на наказателното постановление – отново по горните причини, когато същото е опорочено само отчасти;

 3) отмяна на наказателното постановление и определяне на друго административно наказание, когато наложеното такова е явно несправедливо. Съдът няма право да наложи по-тежко наказание от определеното от административния орган, ако не е подаден протест от прокурора срещу размера на наложеното наказание и се иска именно неговото завишаване;

 4) отмяна изцяло, отчасти или изменение на постановлението в частта за обезщетението, ако там са налице допуснати пропуски или незаконосъобразност;

 5) отхвърляне на жалбата и потвърждаване на наказателното постановление, ако същата е изцяло неоснователна.

Производство пред административен съд

Решението на районния съд се обжалва с касационна жалба пред съответния административен съд. Срокът е 14 дни за подаване на жалба, считано от деня на получаване на съобщението за изготвеното решение от районния съд.

Касационна жалба или протест се предявяват от страната, която не е удовлетворена от съдебното решение. Правен интерес от обжалване няма страна, която е получила търсената защита в първоинстанционното производство.

Касационната жалба е писмена, следва да съдържа реквизитите по чл. 212 от АПК. Ако жалбата е нередовна – същата се оставя без движение със седемдневен срок от съобщението за това за отстраняване на нередовностите. Жалбата се придружава от писмените доказателства, които жалбоподателят иска да представи на касационната инстанция, както и от документ за платена такса, ако такава се дължи и пълномощно, ако се подава чрез пълномощник.

 Основанията за предявяване на касационна жалба са:

 а) нищожност на решението на районния съд;

 б) недопустимост на решението на районния съд;

 в) неправилност на решението на районния съд:

 – при нарушения на закона (неправилно приложение на закона или прилагане на закон, който не е следвало да бъде приложен),

 – при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (ако нарушението е довело до ограничаване на процесуалните права на страните и това не е отстранено, решението е немотивирано или липсва протокол от съдебното заседание; решението е постановено от незаконен състав, тайната на съвещанието е била нарушена по време на постановяване на решението),

 – ако наказанието е явно несправедливо (когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НПК);

 г) необоснованост на решението на районния съд – решението и мотивите не се подкрепят от събраните по делото доказателства.

Делото се разглежда с участие на страните – жалбоподателят и ответната по жалбата страна, както и прокурорът. След изчерпване на доказателствените искания (които трябва да са направени още с жалбата), страните излагат своите тези по основателността/неоснователността на жалбата и делото се обявява за решаване. Неявяването на някоя от страните не е пречка за разглеждане на делото.

Произнасянето на административния съд следва да се осъществи в едномесечен срок от последното съдебно заседание.

Възможните решения на административния съд са:

 – отхвърляне на жалбата като изцяло неоснователна и потвърждаване на първоинстанционното решение;

 – при нищожност – да прогласи нищожността на решението, като прекрати или върне делото на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение;

 – при недопустимост – да обезсили решението, като прекрати или върне делото на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение;

 – при неправилност – да отмени (изцяло или частично) или измени решението.

Когато административният съд отмени решението поради съществени нарушения на процесуални правила или когато трябва да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, той връща делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд. В останалите случаи делото се решава по същество. АС решава делото по същество и когато отмени повторно обжалвано решение.

Ако делото е върнато за ново разглеждане в районен съд, допустими са нови доказателства само ако те не са били и не са могли да бъдат известни на страните при първоинстанционното разглеждане на делото. Такива доказателства са допустими и при повторното разглеждане на делото пред касационна инстанция в подобни случай.

Решението на касационната инстанция не подлежи на обжалване.

Такси и разноски

За обжалването на наказателните постановления не се дължи внасяне на държавна такса. Правилото е валидно както за производството пред районния съд, така и за касационното производство пред компетентния административен съд.

Направените от жалбподателя разноски за адвокатско възнаграждение се възстановяват от ответника по делото, ако наказателното постановление бъде отменено – чл. 63 ЗАНН.

Производството по административнонаказателните дела, каквито са делата по съдебно обжалване на наказателните постановления, се регламентира от ЗАНН, като за неуредените в същия закон въпроси съответно се прилагат правилата на НПК. Съдебната процедура е двуинстанционна, включва производство пред съответен районен съд и касационно обжалване пред административен съд. Кой може да обжалва наказателно постановление? Лице, на което […]

адвокат Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съобразно чл.49 от ПВп при несъответствие между данните по книгите за вписване и издадените удостоверения, се взема предвид това, което е вписано в книгите, но Агенцията по вписванията отговаря за вредите, произтичащи от неточностите в издадени удостоверения и преписи. 

Актуалната съдебна практика по приложение на този текст (Определение №571/11.07.2019г. по гр.д. №1004/2019г., 3-то ГО на ВКС; Определение №761/19.06.2013г. по гр.д. №1720/2013г., 3-то ГО на ВКС; арг. и от Определение №30/28.10.2016г. по гр.д. №17/2016г., 5-то ГО на ВКС), които са постановени по чл.288 ГПК по приложението на чл.49 ПВп; и други) приема, че в случаите на издадени неверни удостоверения относно данните, подлежащи на вписване в АВп, отговорността е на Агенцията по вписванията, независимо от опосредяване издаването на документа от съдия по вписванията. Приема се, че се касае за специална деликтна отговорност, материално легитимираният по която субект е изрично предвиден с нормата. Приема се, че се касае за особена функционална отговорност на АВп, за което свидетелствал и устройственият й статут, като изпълнителна агенция към Министъра на правосъдието. Приема се и че за неверни удостоверения съдиите по вписванията не носят отговорност, защото нямат уредено в ПВп задължение да извършват проверки по книгите за вписвания. Поради това и Министерството на правосъдието не носи същата отговорност, възложена с ПВп на АВп.

Вж. Р. от 30.09.2020 г. по гр. дело № 563/2020 г. на ОС-Варна

адвокат Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съобразно чл.49 от ПВп при несъответствие между данните по книгите за вписване и издадените удостоверения, се взема предвид това, което е вписано в книгите, но Агенцията по вписванията отговаря за вредите, произтичащи от неточностите в издадени удостоверения и преписи.  Актуалната съдебна практика по приложение на този текст (Определение №571/11.07.2019г. по гр.д. №1004/2019г., 3-то ГО на ВКС; Определение №761/19.06.2013г. […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС са поставени следните въпроси:

1.задължен ли е въззивния съд служебно по реда на чл.59,ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционния съд не е допуснал изслушването й;

2. задължен ли е съдът при спор относно упражняване на родителски права да изследва служебно и разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред и да допусне доказателства за това служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните;

3. следва ли при спор относно упражняване на родителски права въззивния съд да допусне събирането на релевантни за спора доказателства, които не са събрани в първоинстанционното производство? Приложима ли е разпоредбата на чл.266 ГПК в производствата по чл.127,ал.2 СК, представляващи спорна съдебна администрация;

4. необходимо ли е с оглед защита интересите на детето в производството по иск по чл.59,ал.9 СК съдът да възложи изготвянето на социален доклад относно условията за живеене при родителя, който упражнява родителските права.

Дадени са следните отговори:

По първия правен въпрос: Задължен ли е въззивния съд служебно по реда на чл.59,ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционния съд не е допуснал изслушването й,
С решение № 222/24.06.2015 г. по гр.дело № 6894/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителките права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице – психолог. Посочено е, че изслушването на експертиза в тези случаи е наложително, тъй като действителното състояние на детето не може да бъде установено без помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето.
Прието е, че съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени.
По втория правен въпрос – задължен ли е съдът при спор относно упражняване на родителски права да изследва служебно и разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред и да допусне доказателства за това служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните: С решение № 244/23.10.2018 г. по гр.дело № 1434/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че с ъгласно установената съдебна практика, при спор относно упражняване на родителски права, съдът изследва и социалното обкръжение на родителя – хората, сред които детето ще расте и оформя житейски мироглед и навици. Затова съдът е длъжен да извърши преценка на бита, нравите, схващанията и манталитета на лицата, които влизат в обкръжението на родителя – членовете на семейството, в което живее или ще живее детето в бъдеще с родителя си; неговите познати и хората, с които постоянно дружи или работи, а когато след развода родителите са сключили нов брак или са установили фактическо съжителство, то съпругът или съжителят на родителя се явява лице от най-близкото обкръжение на детето. Когато страните не са посочили доказателства, установяващи моралния облик на лицата от най-близкото си обкръжение, то съдът е длъжен да допусне служебно доказателства, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните – т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Това задължение е важимо особено при данни, че вторият съпруг или фактически съжител е осъждан за извършени престъпления – съдът е длъжен да събере доказателства за характера на престъпленията, времето на извършването им и да извърши преценка доколко и как близкото съжителство с това ново обкръжение би могло да повлияе на възпитанието на детето.
По третия правен въпрос: следва ли при спор относно упражняване на родителски права въззивния съд да допусне събирането на релевантни за спора доказателства, които не са събрани в първоинстанционното производство? Приложима ли е разпоредбата на чл.266 ГПК в производствата по чл.127,ал.2 СК, представляващи спорна съдебна администрация.
С решение № 877/27.11.2009 г. по гр.дело № 3374/2008 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че от правилото, че при проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, както и относно правилата за настъпване на преклузия за посочване на доказателства има изключения, едно от които е служебната проверка на правилността на обжалваното решение, когато е разгледан иск, по който съдът е задължен да извърши служебна проверка за определени обстоятелства. Това са исковете за лишаване от родителски права/чл.75,ал.2 СК/, за поставяне под запрещение/чл.336 ГПК/, както и в случаите, в които съдът следи за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца/чл.322,ал.2 ГПК/. В последния случай съдът се произнася служебно по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на родените от брака деца и ползването на семейното жилище, по които въпроси съдът може да събира служебно доказателства. С оглед правото и задължението на съда да изясни всички факти и да събере всички доказателства, относими към тези спорни правоотношения, вкл. до приключване на съдебното дирене, за страните също не настъпва преклузия за посочване на нови доказателства и за посочване и представяне на нови доказателства. В противен случай страната би била поставена в невъзможност да обори служебно събрани доказателства за относими към спорното право факти.
По четвъртия въпрос: необходимо ли е с оглед защита интересите на детето в производството по иск по чл.59,ал.9 СК съдът да възложи изготвянето на социален доклад относно условията за живеене при родителя, който упражнява родителските права.
С решение № 257/01.07.2015 г. по гр.дело № 711/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че и нтересите на детето, за защитата на които съдът следи служебно, несъмнено налагат възможно най-пълно изясняване на съответните релевантни за това обстоятелства – особено в производствата, свързани с упражняването на родителските права. Тъй като условията за живеене и отглеждане на детето при всеки един от родителите са от съществено значение в тези производства, съдът следва да положи усилия те да бъдат установени по делото. Това е особено наложително в случаите, когато поради процесуално бездействие на родителите, които са страните в тези производства, респ. – на единия от тях, по делото не са събрани гласни и писмени доказателства в тази насока. В тези случаи съдът, именно предвид задължението си служебно да следи за закрилата на интересите на детето, следва да дава указания и да търси съдействието, както на страните, така и на социалните работници от съответната ДСП, включително чрез възлагане изготвянето на социален доклад, ако такъв няма по делото или вече представеният доклад не съдържа такава информация, нито такава е дадена с устно изразено пред съда становище на социалния работник. С оглед на това, ако условията за живеене и отглеждане на детето при единия от двамата родители останат неизяснени и неустановени по делото – независимо от причините за това, но въпреки това съдът постанови с решението си същият този родител да упражнява родителските права, такова решение би било необосновано, а също и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – ако съдът не е възложил или е отказал да възложи изготвянето на социален доклад в тази насока при направено искане за това от някоя от страните, като с такова решение в повечето случаи не биха били защитени и интересите на детето, респ. – решението би било и в нарушение на материалния закон.

Вж. Решение № 174 от 08.01.2021 г. по гр.д. № 3448/2019 г. на IV г.о. на ВКС

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС са поставени следните въпроси: 1.задължен ли е въззивния съд служебно по реда на чл.59,ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционния съд не е допуснал изслушването й; […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Отговаряйки на въпроса дали знанието на малолетно лице има правна сила при сключването на договор от такова лице и чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител, ВКС взема предвид правилата на чл. 1 и чл. 3 от Закона за лицата и семейството – всяко лице е правоспособно от момента на раждането си, но до навършването на 14 годишна възраст лицето е малолетно и недееспособно – в този период по силата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС вместо него и от негово име действат законните му представители. Тези законови постановки отричат в договор, по който малолетното лице е страна, да се съдържа негова воля; макар в такъв договор мололетният да е страна, негова воля не се съдържа, а се съдържа воля единствено на законния му представител, който не е страна по договора. При презумпцията за знание по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД (отнасяща се за третото лице – приобретател по договора), след като волята на малолетния приобретател по силата на закона е заместена от воля на законния му представител, определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора. ВКС сочи, че приемане на противното би означавало допускане на неравнопоставеност между дееспособните и недееспособните правни субекти, което основният закон не позволява.

Необходимата за възникване, изменение или погасяване на права в правната сфера на правния субект воля, когато той е недееспособен, се изявява от законния му представител. Когато знанието на определени обстоятелства към момента на волеизявлението има правно значение, знанието на недееспособния е ирелевантно, а правно значение има само знанието на законния му представител за съответните обстоятелства. В случаите, в които от значение за действителността на сделката е знанието на приобретателя, който е недееспособен, се преценява знанието на лицето, действало вместо него.

Вж. Р. № 195 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 622/2020 г. на IV г.о. на ВКС

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Отговаряйки на въпроса дали знанието на малолетно лице има правна сила при сключването на договор от такова лице и чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител, ВКС взема предвид правилата на чл. 1 и чл. 3 от Закона за лицата и семейството […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съгласно чл. 330, ал. 1 ГПК, при искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебно заседание.

Съгласно чл. 330, ал. 2 ГПК, когато някой от съпрузите не се яви без уважителна причина, делото се прекратява.

Личното явяване на молителите е предвидено с оглед задължението на съда да се убеди, че съгласието за развод е сериозно и непоколебимо. Текстът обаче не изключва възможността, при наличие на уважителни причини, молителите да бъде представлявани по силата на изрично пълномощно. Характерът на производството налага да е ясно очертан обемът на представителна власт на пълномощника – да изрази непоколебимото желание за развод на молителите и волята им по всички точки от споразумението по чл. 51 СК. Не е задължително текстът на споразумението да бъде възпроизведен в пълномощното. Достатъчно е от текста на пълномощното да може да се изведе действителната воля по споразумението, като това може да стане и чрез препращане към конкретен друг документ, в който същото е възпроизведено. Преценката относно наличие на уважитилни причини и относно обема на представителна власт на пълномощника е конкретна за всеки случай и се прави от съответния съд. При съмнение относно обема на представителната власт на пълномощника, който се е явил и е заявил, че представлява страните и е изрично упълномощен, съдът преди да прекрати производството по делото следва да даде на пълномощника възможност да удостовери представителната си власт и нейният обем.
При положение, че е безспорно установено, че са налице уважителни причини за неявяването на молителите и от завереното пълномощно, съдържащо потвърждение на вече представения на съда с молбата вариант на споразумение – се установява, че и двамата молители не са се разколебали в изразената /с подписването на споразумението/ воля за прекратяване на брака, следва да се счете, че в конкретния случай – неявяването в помирителното съдебно заседание на съпрузите е поради уважителна причина – по смисъла на чл. 330, ал. 2 от ГПК . Постоянното пребиваване на едно лице в чужбина и ангажиментите му там, както и продължителното заболяване на другия съпруг от остро вирусно заболяване с пандемичен характер, при положение, че не съществува съмнение в желанието им за развод – не може да бъде непреодолима пречка за прекратяване на брака в днешния динамичен живот, когато всеки европейски гражданин може да се ползва от гарантираната свобода на движение на хора, стоки, пари и капитали.

Вж. О. № 480 от 11.12.2020 г. по ч.гр.д. № 3862/2020 г., III г.о. на ВКС

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съгласно чл. 330, ал. 1 ГПК, при искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебно заседание. Съгласно чл. 330, ал. 2 ГПК, когато някой от съпрузите не се яви без уважителна причина, делото се прекратява. Личното явяване на молителите е предвидено с оглед задължението на […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално развитие като индивид (във физически, умствен, нравствен, социален и всеки друг аспект) законът обвързва със задължението на родителя да се грижи за това развитие, като осигурява необходимите условия и средства за личния му живот, образованието и запазването на личните му и имуществени интереси. За родителя тези задължения възникват с раждането на детето, щом произходът е установен. Правото на издръжка принадлежи на детето, а не на родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права. Задължението за издръжка на ненавършилите пълнолетие лица по принцип има безусловен характер. Размерът на издръжката се определя от нуждите на детето и възможностите на родителя да я дава, при законоустановен минимален размер на издръжката. При разпределяне на пълния за нуждите на детето размер на издръжката между двамата родители съобразно възможностите им, се вземат предвид грижите и издръжката в натура, която се предоставя от родителя, упражняващ родителските права. Задължението за издръжка е за периодично плащане, като (при липса на споразумение между родителите) съдът определя издръжката в парична сума, платима в брой или безкасово. Законът урежда, че издръжката се плаща ежемесечно – срокът е установен в интерес и на двете страни, но най-вече с оглед интереса на детето да получи необходимите средства за живота си своевременно. Интересът на детето не се нарушава при авансовото плащане на издръжката. Не съществува и забрана за длъжника да изпълни предварително, но това изпълнение, след изчерпване на предварително заплатената сума съобразно дължимите месечни вноски, не го освобождава от задължението му да плаща и занапред периодично средства за ненавършилото пълнолетие дете. При забава се дължи законна лихва.

Вж. Р. № 152 от 22.12.2020 г. по гр. д. № 4162/2019 г., IV г.о. на ВКС 

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално развитие като индивид (във физически, умствен, нравствен, социален и всеки друг аспект) законът обвързва със задължението на родителя да се грижи за това развитие, като осигурява необходимите условия и средства за личния му живот, […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС е зададен следният въпрос: „Представляват ли „държане“ по смисъла на чл.76 ЗС, фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие или това са търпими действия?“

На него е отговорено по следния начин:

Позитивното ни право урежда институтите на владението – упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си /чл.68, ал.1 ЗС/ – и държането – упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго /чл.68, ал.2 ЗС/ и свързва с тях определени правни последици. Липсва правна уредба на търпимите и съизволителните действия, които са самостоятелен вид факти, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на владението и държането.
Практиката на ВКС – решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І г.о. – е възприела определението на търпими действия в правната теория: търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие.
Към това тълкуване следва да се добави, че общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент – упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт.
При държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелеца на вещта предава временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между съконтрахентите.
При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличности отношения /съседски, приятелски или роднински/, поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право.
За да се определи дали действието, което едно трето лице упражнява върху един чужд имот, е между тия, които са само търпими, нужно е да се има предвид, както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика/владелеца, върху имота на когото се извършва то. Ако волята на лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи волеизявления относно съществени елементи на сделката, то е налице държане въз основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята /изрична или предполагаема/ е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия.
Със защита по чл.76 ЗС се ползват владението и държането, но не и търпимите действия. Последните могат да бъдат прекратени едностранно от собственика или владелеца.

Така Р. № 122 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на I г.о. на ВКС

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС е зададен следният въпрос: „Представляват ли „държане“ по смисъла на чл.76 ЗС, фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие или това са търпими действия?“ На него е […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Предварителният договор за продажба на недвижим имот задължително се сключва в писмена форма.

Предварителният договор се счита сключен, когато между двете страни е постигнато съгласие по отношение на всички съществени елементи на договора. Съществените елементи на един предварителен договор за бъдеща продажба на недвижим имот са индивидуализирането на имота, поемане задължение за прехвърляне собствеността на имота по нотариален ред, уговаряне цената, която трябва да плати купувачът. Липсата на един от тези елементи прави договора нищожен. Сключеният предварителен договор създава задължения и за двете страни, които те трябва да изпълнят чрез сключване на окончателен договор. Всяка от страните може да предяви иск, за да осигури принудителното изпълнение на предварителния договор. За да може обаче да възникнат правните последици от предварителния договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, чл. 19, ал. 1 ЗЗД предписва сключването на предварителния договор да се извършва в писмена форма. Задължителното спазване на писмената форма за сключването на предварителен договор за бъдеща продажба на недвижим имот е предвидено в закона поради подчертания обществен интерес на този вид договори и от съображение за установяване на правна сигурност. Писмената форма за предварителните договори по чл. 19, ал. 1 ЗЗД е необходима, щом като се отнася до сключването на такива окончателни договори, за действителността на които законът изисква нотариална или нотариално заверена форма. Могат да бъдат сключвани устни предварителни договори в случаите, когато за сключването на окончателния договор е достатъчна обикновена писмена форма, която може да се докаже с предвидените в закона доказателствени средства. Нормата на чл. 19 ЗЗД, която дава право на изправната страна по предварителния договор да предяви иск за сключването на окончателния договор, изисква предварителният договор да бъде скрепен с писмена форма, когато се отнася до бъдеща продажба на недвижим имот. Писмената форма, предвидена в закона, е необходима предпоставка за действителността на предварителния договор. Тя служи за установяване на неговото сключване и за доказване на поетите задължения от страните. Само при писмена форма е възможно да се предяви иск за сключването на окончателния договор. Едностранното писмено потвърждение от страна на ищеца, че е постигнал съгласие с ответниците за купуването на недвижимия имот, не обуславя съществуването на един предварителен договор, какъвто предвижда чл. 19 ЗЗД. Липсва писмена форма, която е необходим елемент за действителността на предварителния договор.

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Предварителният договор за продажба на недвижим имот задължително се сключва в писмена форма. Предварителният договор се счита сключен, когато между двете страни е постигнато съгласие по отношение на всички съществени елементи на договора. Съществените елементи на един предварителен договор за бъдеща продажба на недвижим имот са индивидуализирането на имота, […]

С разпореждане от 30.11.2020 г. на ВКС е образувано тълкувателно дело по следния въпрос: „Подлежат ли на отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл.496 ал.1 ГПК за възлагане на недвижими имоти?“

По този въпос към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика.

Едни състави приемат, че съгласно т.3 от ТР № 7/2014 год. на ОСГТК, на отмяна подлежат само актовете, които разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, поради което по отношение на възлагателните постановления, представляващи актове на съдебния изпълнител се прилага същият режим като при решенията, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител и те не подлежат на отмяна по реда на Гл.Х ГПК – Определение № 177/25.04.2019 год. по гр.д.№ 1147/2019 год. на ІV г.о.; Определение № 40/27.02.2020 год. по ч.гр.д.№ 482/2020 год. на І г.о.; Определение № 250/18.06.2019 год. по гр.д.№ 2290/2019 год. на ІV г.о.; Определение № 364/09.11.2017 год. по гр.д.№ 887/2017 год. на ІІІ г.о.; Определение № 158/11.11.2019 год. по гр.д.№ 4044/2019 год. на ІІ г.о.

Други състави приемат, че по отношение на възлагателните постановления следва да бъде прилагано разбирането, формирано с Решение № 90/1972 год. на ОСГК и ППВС № 2/1977 год. и те подлежат на отмяна по молба на участниците в изпълнителното производство. Аргументират се с това, че т.3 на ТР № 7/2014 год. касае решенията на окръжните съдилища по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, но не и самите възлагателни постановления, поради което извънредният способ за отмяна на акта по чл.496 ал.1 ГПК е допустим – Определение № 279/02.10.2015 год. по гр.д.№ 4169/2014 год.; Решение № 131/19.02.2020 год. по т.д.№ 1803/2018 год. на ІІ т.о. и др.

С разпореждане от 30.11.2020 г. на ВКС е образувано тълкувателно дело по следния въпрос: „Подлежат ли на отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл.496 ал.1 ГПК за възлагане на недвижими имоти?“ По този въпос към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика. Едни състави приемат, че съгласно т.3 […]

Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Днес, 20.11.2020 г., парламентът прие окончателния текст на новия чл. 112 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с който се регламентира института на абсолютната давност в частното право.

Текстът на закона гласи следното:

ал. 1 С изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването ѝ, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено.

ал. 2 Давността по ал. 1 не се прилага за вземания:

  1. от търговската дейност на еднолични търговци или на физически лица – съдружници в дружество по чл. 357;
  2. за непозволено увреждане;
  3. за неоснователно обогатяване;
  4. за издръжка;
  5. за трудово възнаграждение;
  6. за обезщетения по Кодекса на труда.
  7. По повод приватизационна сделка
  8. По повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт

ал. 3 За давността по ал. 1 се прилагат чл. 115 и 118.

Предвидено е, че новата давност ще се прилага и за заварените правоотношения. Уредени са три хипотези, от които тя ще започне да тече.

Първата е за вземане, за което не е заведено нито съдебно, нито изпълнително дело, се въвежда правилото, че абсолютната давност ще започне да тече от деня, в който то е станало изискуемо.

Втората е за случаи, при които вече има висящо съдебно дело – от момента на влизане в сила на акта, с който вземането е признато.

Третата е за случаи, при които вече има изпълнително дело – давността започва да тече от деня на първото действие по изпълнението.

Законът ще влезе в сила 6 месеца след обнародването му в „Държавен вестник“.

Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Днес, 20.11.2020 г., парламентът прие окончателния текст на новия чл. 112 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с който се регламентира института на абсолютната давност в частното право. Текстът на закона гласи следното: ал. 1 С изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от […]