Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.

Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС -правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя- физическо лице или с прекратяването на ползвателя – юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик.

По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. . Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго.

С Решение No 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. No 20/2011 г. -II г.о. се приема, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете и без да се изменя нейната субстанция, т.е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от законодателя задължения за ползвателя, теза напълно споделена и от настоящия състав.

Така РЕШЕНИЕ № 14 ОТ 20.03.2015 Г. ПО ГР. Д. № 5426/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката е поставен следният въпрос:

Когато близки роднини и сънаследници / съсобственици/ живеят в жилищна сграда, в която има няколко жилищни обекта и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици?

По него е предоставен следният отговор:

За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата власт върху веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС – предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика. В отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта /чл. 31, ал.1 ЗС/. Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт /макар, че може да съществува и такъв/. Фактическото разделяне на наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал.3 или чл. 31, ал.2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. /В този смисъл са мотивите към т.1 от ПП-6-74/. Това е така, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. При съчетаното им проявление, те установяват признаците на владението, защото са явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани. Противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след изтичане на придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобиването по давност – ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците, /които често са близки роднини/ да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и разправии между тях. Сам по себе си факта на добри или лоши отношения между съсобствениците е без значение за факта на владение и не е основание по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение са и фактите, съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността, посочени в тези текстове, които са се проявили след изтичане на срока на придобивната давност, когато правото на собственост вече е придобито.

Така Р. № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на I г.о. на ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката е поставен следният въпрос: Когато близки роднини и сънаследници / съсобственици/ живеят в жилищна сграда, в която има няколко жилищни обекта и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение […]

От утре, 22 октомври, се въвежда противоепидемична мярка за носенето на маска или друго средство, покриващо носа и устата, на открити обществени места. При струпване на хора и невъзможност за спазване на физическа дистанция от 1,5 м. гражданите трябва да носят маска или друго средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал, шлем и др.). Изключения са клиентите в местата за хранене и в питейните заведения; спортуващите на открито и закрито; участниците в конгресно-конферентни мероприятия и др. подобни по време на изказванията си; водещите и гостите в телевизионни предавания. Изключения са и децата до 6-годишна възраст.  

Обществени са местата, които са достъпни за гражданите и/или са предназначени за обществено ползване.

Това нарежда министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов със издадена днес Заповед № РД-01-609/21.10.2020 г.

Съгласно същата заповед лицата, предоставящи административни и други услуги на граждани, следва да използват средствата на информационните и комуникационните технологии и при възможност да предоставят съответните услуги в електронна среда.

С пълния текст на заповедта можете да се запознаете ТУК

От утре, 22 октомври, се въвежда противоепидемична мярка за носенето на маска или друго средство, покриващо носа и устата, на открити обществени места. При струпване на хора и невъзможност за спазване на физическа дистанция от 1,5 м. гражданите трябва да носят маска или друго средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал, шлем и […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Съгласно нормата на чл. 344, ал.1 ГПК, с решението по допускане на делбата, съдът се произнесе относно това между кои лица, досежно кои имоти и при какви квоти се допуска дебата. В първата фаза следва да се изяснят тези въпроси, като се изследва на какво основание или основания е възникнала съсобствеността, за да определи правилно кои са съсобствениците, защото те са задължителни необходими другари и за съда съществува служебно задължение да конституира всички съсобственици. Задължение на съда е да установи и действителните квоти между страните независимо от заявените от тях твърдения, защото решението за допускане на делбата се ползва със сила на пресъдено нещо по посочените три въпроса, а съдът дължи прекратяване на съсобствеността във втората фаза и уравняване на дяловете с имоти или в пари – чл. 69, ал.2 ЗН. Делбеното производство е особено исково и диспозитивното начало търпи отклонения, които са предвидени в специалната уредба на института на делбата. В този смисъл са Р № 1367-85-!, Р 12-88-1, Решение № 167 от 24.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1889/2013 г., I г. о., Решение № 34/11 от 03.01.2012 г. по гр. д. № 87/10 I гр. о, Решение № 147 от 7.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1234/2019 г., II г. о.

Така Решение №98/20.10.2020 г. по гр. дело №663/2020 г., I г.о. на ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Съгласно нормата на чл. 344, ал.1 ГПК, с решението по допускане на делбата, съдът се произнесе относно това между кои лица, досежно кои имоти и при какви квоти се допуска дебата. В първата фаза следва да се изяснят тези въпроси, като се изследва на какво основание или […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС се поставя следният въпрос:

Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 ЗС?

По този въпрос обаче е формирана противоречива практика на ВКС.

В Определение № 180 от 30.10.2019 г. по ч.гр.д. № 3644/2019 г. на I г.о. на ВКС е прието следното:

Съдебният състав приема, че е допустимо да бъде направен отказ от наследство от името на малолетен наследник, респективно непълнолетен наследник да се откаже от наследство със съгласието на своя родител или попечител, тъй като отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 СК.
В момента на смъртта на едно лице съгласно чл.1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството само ако го приемат /чл.48 ЗН/. От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя. Само ако наследството бъде прието, призованите към наследяване лица придобиват от момента на неговото откриване права върху конкретните имущества, включени в наследството, като поемат и съответните задължения на наследодателя. Ако в наследството няма конкретни имущества, тъй като към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал такива, но същото е обременено със задължения, не може да се приеме, че с факта на приемане на наследството се придобиват права. В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният /малолетно или непълнолетно лице/ не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес.
И доколкото отказът от наследство не представлява изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива, по отношение на него разпоредбата на чл.130, ал.4 СК не намира приложение. Още повече тази разпоредба не следва да се тълкува разширително.

Обратното е прието в Определение № 160 от 05.10.2020 г. по ч.гр.д. № 2612/2020 г. на II г.о. на ВКС, а именно:

Действащото у нас законодателство се характеризира със специална закрила на недееспособните лица, включително децата.
Като израз на тази закрила, в чл. 130 СК законодателят е уредил защитата на имуществените интереси на децата при управление и разпореждане с имуществото им. В ал. 3 и ал. 4 на посочения член е предвидено определени правни действия на ненавършилите пълнолетие деца да могат да се извършват само с разрешението на районния съд, след преценка дали разпореждането не противоречи на интереса им, а по отношение на други е посочено, че ако бъдат извършени (дори и с разрешение на съда), те са нищожни. По становище на настоящия съдебен състав, разпоредбите на чл. 130, ал. 3 и ал. 4 СК са императивни правни норми, като направеното в тях изброяване на правни действия е изчерпателно. Това изключва възможността същите да бъдат тълкувани разширително.
Несъмнено, приемането на наследство и отказът от такова потенциално могат да имат много сериозни последици за имуществото на детето и неговите интереси. Приемането на наследство от недееспособни лица е предмет на изрична уредба – чл. 61, ал. 2 ЗН, съгласно която те приемат наследството само по опис. От това следва логичният извод, че отказът от наследство не може да се счита оставен безконтролен и зависещ единствено от усмотрението и волята на законния представител на детето, респ. и на детето, когато то е непълнолетно. Тоест, отказът от наследство на недееспособните лица също би следвало да се счита изрично уреден в закона, конкретно – от разпоредбите на чл. 130 СК.
Предвид становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе, че разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК съдържа изчерпателно изброяване на действията, които се допускат с разрешение на районния съд (в този смисъл са и, напр.: определение № 302/11.06.2010 г. по ч. гр. д. № 310/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 615/26.10.2011 г. по ч. гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 1168/15.12.2017 г. по гр. д. № 2623/2017 г. на ВКС, ІV г. о.), очевидно по отношение на отказа от наследство не намира приложение чл. 130, ал. 3 СК, тъй като не се съдържа в изброяването. Същият е в приложното поле на чл. 130, ал. 4 СК, съгласно която разпоредба дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения са нищожни. Отказът от наследство е едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на лицето да приеме наследството, т.е. по естеството си той е отказ от правото да се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че отказът от наследство се включва в понятието „отказ от права“ по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.
Така изложеното обуславя следния отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: отказът от наследство представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК и затова районният съд не може да уважи молба за вписване на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник.

Извод: Предвид гореизложеното в двата съдебни акта, наложително е ВКС да образува тълкувателно дело, в което въпросът за отказа от наследство от дете да бъде поставен на разглеждане и практиката на бъде уеднаквена. До този момент в практиката ще е налице хаос и всеки съдебен състав ще има възможност да прецени кое определение на ВКС е по-правилно от другото. От това ще страдат лицата, сезирали съответния районен съд с искане за вписване на декларацията за отказ от наследство.

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС се поставя следният въпрос: Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 ЗС? По този въпрос обаче е формирана противоречива практика на […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС са поставени следните въпроси, които имат важно значение за производството по съдебна делба, а именно:

1. Допустим ли е самостоятелен иск за установяване нищожност на договор за доброволна делба по чл. 75, ал. 2 ЗН?

2. Нищожен ли е договорът за доброволна делба, при който насрещната престация е алеаторна уговорка?

3. Може ли лице, придобило права по време на първата фаза на делбения процес след предявяване на иска за делба, да участва като главна страна в процеса в отклонение от правилото на чл. 121, ал. 2, изр. 2 ГПК (отм.), респ. чл. 226 ГПК?

4. Какво е правното значение и последици при липса на прието наследство по опис в производството по иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на накърнена запазена част, насочен спрямо лице, което не е от кръга на лицата, призовани към наследяване?

5. За значението на приемането на наследството по опис, извършено след срока по чл. 61, ал. 1 ЗН, но вписано в особената книга на съда?

На тях ВКС дава следните отговори:

1. Съгласно чл. 75, ал. 2 от Закона за наследството когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна. Неучаствалите в делбата съсобственици разполагат с възможност, позовавайки се на нищожността на извършената без тяхно участие делба, да предявят нов иск за делба, посредством който да упражнят правото си да искат прекратяване на съсобствеността. Въпросът дали е възможно неучаствалите в делбата съсобственици да предявят самостоятелен иск за установяване нищожността на сключения без тяхно участие договор за доброволна делба обаче се решава противоречиво от различни състави на ГК на ВКС. Според едното становище самостоятелен иск за установяване нищожност на договор за доброволна делба по чл. 75, ал. 2 ЗН е недопустим. Според другото разбиране е допустимо искът за установяване нищожност на договор за доброволна делба по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗН да бъде предявен самостоятелно в отделно исково производство.

ОСГК приема за правилно второто становище, като съображенията за това са следните:

Неучаствалите в делбата съсобственици разполагат не само с правото да искат прекратяване на съсобствеността, но и с правото да продължат да ползват съсобственото имущество съобразно правата си, вкл. да извличат плодовете от съсобствената вещ, да ползват тази вещ /да си служат с нея/, да се разпореждат с дела си в полза на друг съсобственик или на трето лице по реда и при условията, при които законът допуска това. За упражняването на тези права е необходимо да бъде внесена яснота и безспорност в отношенията между съсобствениците досежно съществуването на съсобствеността. И за да не се налага при всеки нов спор да се заявява довод за нищожност на делбата, доколкото произнасянето на съда по този довод в предходен процес няма да се ползва със сила на пресъдено нещо, следва да се признае правото на неучаствалия в делбата съсобственик да установи нищожността на тази делба по съдебен ред в самостоятелно исково производство. Решението по така предявения иск ще се ползва със сила на пресъдено нещо и ще внесе яснота и безспорност в бъдещите отношения на участниците в съсобствеността по повод упражняване правата на всеки един от тях върху съсобственото имущество.

2. Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗС обаче предвижда специална форма за действителност на договор за доброволна делба на недвижими имоти. Съгласно тази разпоредба доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лв., както и на недвижими имоти, трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи. С оглед на така установеното различие досежно формата за действителност и на особеностите на договора за доброволна делба, в практиката се поставя въпросът за начина, по който е допустимо да се уговаря извършването на уравнението на дяловете при доброволното поделяне на съсобствено имущество. Въпросът за възможността съсобственикът, в чийто дял се поставя недвижим имот, да поеме задължение за гледане и издръжка на друг съделител вместо имотно или парично уравнение на дяловете, се решава противоречиво от различни състави на ГК на ВКС. Според едното становище договорът за доброволна делба, в който не е уговорено парично уравнение на дяловете, а е налице алеаторна уговорка, е нищожен, ако не е сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма. Според другото становище договорът за доброволна делба, сключен в писмена форма с нотариално заверени подписи, с който в дял на един от съсобствениците е поставен недвижим имот срещу поемане на задължение за издръжка и гледане като уравнение дела на друг съсобственик, не е нищожен.

ОСГК намира за правилно второто становище, като съображенията за това са следните:

Договорът за доброволна делба представлява самостоятелен вид договор, целта на който е всеки съсобственик да получи реален дял от съсобственото имущество, доколкото това е възможно, срещу което и останалите съсобственици при възможност получават такъв реален дял, максимално близък по стойност на стойността на дела им в съсобствеността. Ако всеки от съсобствениците получи реален дял, съответстващ на стойността на дела му в съсобствеността или при минимално несъответствие е постигнато съгласие за уреждане на отношенията, допълнително уравнение на дяловете не е необходимо. Ако обаче стойността на получения от някой от съсобствениците реален дял значително се различава от стойността на дела му в съсобствеността, договорът за доброволна делба, респ. съдебната делба-спогодба, следва да съдържа и клауза за начина, по който се извършва уравняването. Законът не установява императивно изискване за вида на дължимото уравнение при постигнато съгласие между съсобствениците за доброволно поделяне на съсобствено имущество с договор за доброволна делба или съдебна делба-спогодба, макар в чл. 69, ал. 2 ЗН да е предвидено, че неравенството в дяловете при делбата се изравнява с пари или имот. Не съществува пречка неравенството в дяловете да бъде изравнено като един от съсобствениците поеме задължението да гледа и издържа друг съсобственик. Договорът, респ. съдебната делба-спогодба ще породи предвиденото в закона и целяно от страните вещно-правно действие, ако е сключен в предвидената в чл. 35, ал. 1 ЗС писмена форма с нотариална заверка на подписите.

Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС намира, че т. 8, буква“б“ на Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленума на ВС не намира приложение в хипотезата на одобряване на съдебна спогодба за делба с поемане на задължение за издръжка и грижи. В постановлението е уредена хипотеза на излизане извън предмета на делото за делба.

3. Съгласно чл. 226, ал. 2, изр.второ ГПК /чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК – отм./, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, приобретателят може да замести своя праводател само при условията на чл. 222 ГПК /чл. 117, ал. 1 ГПК – отм./, т.е. само със съгласието на двете страни и на лицето, което встъпва като страна по делото. Ако такова съгласие не бъде постигнато, делото следва своя ход между първоначалните страни, като приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице, но постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя. Противоречиво разрешаван от различни състави на ГК на ВКС е въпросът дали това правило намира приложение и в делбеното производство и какви са правните последици от извършеното в хода на производството разпореждане. Според едното становище, разпоредбата на чл. 226, ал. 2, изр. второ ГПК /чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК – отм./ намира приложение, ако исковата молба за делба е вписана. Ако исковата молба за делба не е вписана и спорното право е прехвърлено преди вписването на исковата молба, съдът може, в изпълнение на задължението си да следи служебно за участието на всички съсобственици в делбата като задължителни другари, да конституира в процеса приобретателя, ако той желае да встъпи като главна страна въпреки несъгласието на останалите страни. Според друго разбиране при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат разпоредбите на чл. 226, ал. 2, пр. 2 ГПК /респ. чл. 121, ал. 2, изр. 2 ГПК – отм./, като приобретателят може да замести прехвърлителя само със съгласието на страните. Според това становище обаче предвид разпоредбите на чл. 226 и чл. 228 ГПК съдът следва да зачете материалноправния ефект на прехвърлителната сделка и да постанови извършване на делбата между лицата, които се легитимират като съсобственици към момента на постановяване на решението и ако приобретателят по сделката не е конституиран като страна, съдът следва да отхвърли иска за делба. Според друго становище в делбата следва да участват действителните участници в имуществената общност, макар да е налице придобиване на права след предявяване на иска, т.е. чл. 226 ГПК /чл. 121 ГПК – отм./ не намира приложение в делбеното производство и участието на последващия приобретател е задължително, като съдът следва да конституира лицето, придобило имота и с решението си по съществото на спора да заяви дали признава или отрича неговите права като собственик, респ. съсобственик.

ОСГК приема за правилно, че при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат разпоредбите на чл. 226 ГПК /чл. 121 ГПК – отм./. Лице, придобило права по силата на разпоредителна сделка по време на първата фаза на делбения процес след предявяване на иска за делба, може да участва като главна страна в производството като замести своя праводател със съгласието на всички съделители или да встъпи главно по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК (отм.) в първа или във втора фаза на производството. След влизане в сила на решението по допускане на делбата във фазата по извършването приобретателят участва чрез своя процесуален субституент /прехвърлителя/, ако не изрази воля да встъпи в процеса като подпомагаща страна или по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК (отм.)/. Приобретателят ще бъде обвързан от решението по извършване на делбата независимо от това дали е встъпил в производството, заместил е прехвърлителя или е участвал в производството чрез своя процесуален субституент. Съсобствеността ще се счита прекратена и по отношение на него, независимо в чий дял ще се падне имотът. Съображенията за това са следните:

Както е прието и в т. 1 на ППВС № 4/30.10.1964 г., макар делбата да е особено исково производство, не съществува основание разпоредбата на чл. 121 ГПК (отм.), респ. чл. 226 от действащия ГПК да не се прилага и в случаите, когато в течение на делбеното производство някой от съделителите прехвърли притежавания от него дял в полза на трето на съсобствеността лице. Глава 29 ГПК /глава 28 ГПК – отм./ не съдържа специални правила досежно конституирането на страните в това производство. Приложение следва да намерят общите правила на ГПК, уреждащи процесуалноправното положение на страните при извършено в хода на производството разпореждане с правото, предмет на делбата.

Макар прехвърлянето на дела да променя носителя на правото на собственост, според установеното в чл. 226, ал. 1 ГПК /чл. 121, ал. 1 ГПК – отм./ процесуално правило, делото продължава своя ход между първоначалните страни, като по реда на чл. 226, ал. 2, изр. второ ГПК /чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК – отм./ приобретателят може да замести своя праводател само със съгласието на всички съделители и на лицето, което встъпва като страна по делото. Ако подобно съгласие не бъде постигнато, делото продължава своя ход с участието на първоначалните съделители -прехвърлителят участва в процеса като процесуален субституент на приобретателя, като процесуалната му легитимация произтича от самия закон.

Прехвърлянето на идеална част от съсобствен имот в хода на делбеното производство представлява правомерно, разрешено от закона действие, тъй като с предявяването на иска за делба съделителите не губят правото си да се разпореждат с притежавания от тях дял, вкл. и когато исковата молба е вписана. Конституирането на приобретателя наред с прехвърлителя обаче не е необходимо, тъй като прехвърлителят участва като процесуален субституент на приобретателя, процесуалната му легитимация произтича от самия закон, въпреки че не е носител на материалното право и съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК /чл. 121, ал. 3 ГПК-отм./ постановеното решение във всички случаи ще съставлява пресъдено нещо както за съделителите, така и спрямо приобретателя по въпросите дали имотът е съсобствен между съделителите и какви са делбените им права, като признатите на прехвърлителя права ще се считат за права на приобретателя.

С решението по допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти следва тя да бъде извършена, както и каква е частта на всеки съделител. Ако приобретателят замести своя праводател със съгласието на всички съделители, то с решението по допускане на делбата ще бъде признато неговото право да участва при извършването на делбата. Ако обаче съгласие за заместване не бъде постигнато, с решението по допускане на делбата ще бъде признато правото на прехвърлителя да участва във втората фаза на делбеното производство и силата на пресъдено нещо ще обвърже както участващите в делбеното производство, така и приобретателя, вкл. и в отношенията помежду им по тези въпроси. В отношенията между приобретателя и прехвърлителя обаче от материалноправна гледна точка правата върху валидно прехвърлената идеална част от имота ще се считат права на приобретателя, поради което във фазата по извършване на делбата прехвърлителят ще участва като процесуален субституент на приобретателя. С влизане в сила на решението по извършване на делбата съсобствеността ще се счита прекратена и спрямо приобретателя, независимо в чий дял се е паднал имотът. Ако предмет на делбата е само един имот и той бъде поставен в дял на прехвърлителя, вещноправните последици на решението ще настъпят в правната сфера на приобретателя, а ако имотът бъде поставен в дял на друг съделител, приобретателят ще има правото да получи дължимите за уравнение на дяловете суми, присъдени на прехвърлителя. Ако предмет на делбата са няколко имота и имотът, част от който е била прехвърлена в хода на делбеното производство се падне в дял на прехвърлителя, вещноправните последици на решението по извършване на делбата ще настъпят в правната сфера на приобретателя. Ако обаче този имот се падне в дял на друг съделител, приобретателят ще има правото да претендира връщане на даденото по договора от прехвърлителя – чл. 192 ЗЗД. Вещноправните последици на решението по извършване на делбата във всички случаи ще настъпят и спрямо приобретателя, дори същият да не е взел участие в делбеното производство като главна страна, вкл. и когато прехвърлянето на спорното право е останало неизвестно за съда.

Като лице, притежаващо самостоятелни права върху имуществото, предмет на делбата, приобретателят може да встъпи в делото и по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК (отм.). Така той ще може да упражни лично правото си да участва в производството по прекратяване на съсобствеността и да получи припадащия му се дял от делбеното имущество, включително като защити становището си за начина на прекратяване на съсобствеността.

4.Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява правото си да иска възстановяването й спрямо лица, които не са наследници по закон /не са призовани към наследяване/, е необходимо същият да е приел наследството по опис. Противоречиво разрешаван от различни състави на ГК на ВКС е въпросът какво е правното значение и какви са правните последици при липса на прието наследство по опис. Според едното от становищата описът има само доказателствено значение относно вида и обема на оставеното в наследство имущество от завещателя, респ. дарителя. Нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН не предпоставя приемането на наследството по опис като процесуална предпоставка за упражняване правото да се иска възстановяване на запазената част от наследника, накърнена със завещание или дарение. Според другото разбиране приемането на наследството по опис е елемент от основанието за възникване на правото да се иска възстановяване на запазена част спрямо лице, което не е призовано към наследяване.

ОСГК приема за правилно, че приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване. Съображенията за това са следните:

Съставянето на опис на наследственото имущество има за последица отграничаване на имуществото, което наследодателят е притежавал към момента на своята смърт от имуществото на призованите към наследяване лица. В този смисъл самият опис има само доказателствено значение досежно обема на оставеното в наследството имущество и може да бъде съставен по искане на посочените в чл. 554 ГПК лица, т.е. правото да се иска съставяне на опис на наследственото имущество принадлежи не само на призования към наследяване.

Приемането на наследството по опис обаче е съвършено различно по своето естество и правни последици правно действие, което има за цел да ограничи отговорността на приелия наследството по опис за задълженията на наследодателя, вкл. и задълженията по завет, само до стойността, която се покрива от наследственото имущество и в този смисъл следва да бъде правено разграничение между самия опис на наследственото имущество и приемането на наследството по опис. Приемането на наследството по опис изисква всъщност два формални акта – да бъде съставен опис на наследството и да бъде направено заявление от призованото към наследяване лице, че приема наследството по опис, което заявление, за да породи действие, следва да бъде вписано в особената книга на съда по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН. В производството по възстановяване на запазена част от наследството самият опис има доказателствено значение и всяка една от спорещите страни може да доказва различен обем на наследственото имущество от посочения в описа. Наличието на вписано по предвидения в закона ред заявление за приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството в хипотезата на чл. 30, ал. 2 ЗН. Когато призовано към наследяване дееспособно лице претендира възстановяване на запазената си част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, посредством това заявление се изразява воля да се брани едно специфично, признато от закона право, а именно правото на възстановяване на запазената част от наследството на посочените в чл. 28 ЗН лица, което дава право на наследника по закон да ограничи отговорността си за направените от наследодателя завети само до размера на разполагаемата част, както и да иска намаляване на извършените приживе от наследодателя дарения до размера на разполагаемата част. Наследственото имущество се обособява като отделна съвкупност с цел да бъде извършена преценка дали с оглед разпоредбите на чл. 28, чл. 29 и чл. 31 ЗН призованото към наследяване лице в качеството си на универсален правоприемник на наследодателя следва да удовлетвори заветите изцяло /т.е. дали същите са извършени от наследодателя в рамките на разполагаемата му част от наследството/, както и дали извършените приживе от наследодателя дарения не накърняват признатото му от закона право на част от наследственото имущество /запазената му част/. Самият закон дава възможност на призованото към наследяване лице, което има право на запазена част от наследството, да ограничи възможността за облагодетелстване с имущество на наследодателя, която може да бъде реализирана безусловно по отношение на призовани към наследяване лица /ТР № от 04.02.2005 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 1/2005 г. на ОСГК/, но по отношение на лица, които не са призовани към наследяване съгласно изричната разпоредба на чл. 30, ал. 2 ЗН следва да бъде предхождана от приемане на наследството по опис. Поради това изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално /в последната хипотеза общото завещателно разпореждане съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в полза на което е направено, качеството наследник, а не на кредитор на наследството/, както и когато завещание, което не е било известно, е било открито след приемането на наследството по смисъла на чл. 55 ЗН.

5. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗН приемането на наследството по опис трябва да се заяви писмено пред районния съдия в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито, като този срок може да бъде продължен от районния съдия до три месеца. Въпросът за значението на приемането на наследството по опис, извършено след срока по чл. 61, ал. 1 ЗН, но вписано в специалната книга на съда се разрешава противоречиво от различни състави на ГК на ВКС. Според едното становище вписаното в специалната книга на съда въз основа на съдебен акт приемане на наследството по опис може да бъде оспорено от трети лица само досежно обстоятелството дали наследникът е посочил всички известни нему наследствени имоти, но не и по отношение на срока по чл. 61 ЗН. Според другото разбиране третите лица, чиито права са засегнати от направения опис и последвалото вписване на приемането на наследството по опис и правните последици от тези факти, могат да заявят това в друго производство, в което процесуалният закон позволява това и да направят възражение за неспазване на предвидения законов срок за приемане на наследството по опис, вкл. в производство по чл. 30 ЗН.

ОСГК приема за правилно второто становище като съображенията за това са следните:

Производството по приемане на наследството по опис е едностранно, охранително и в него е недопустимо участие, а оттам и възражения на трети лица. Отправяйки заявление за приемане на наследство по опис до районния съдия, призованото към наследяване лице декларира кога е узнало, че наследството е открито, като представя и доказателства за това, но това негово твърдение не може да бъде оспорвано в производството по чл. 61 ЗН от трети лица, дори правата им да са засегнати от правните последици на вписаното приемане по опис.

Съставянето на опис на наследственото имущество и приемането на наследството по опис засягат правната сфера на кредиторите на наследството, както и на лицата, в чиято полза наследодателят се е разпоредил с имуществото си чрез завет или дарение, тъй като има за последица ограничаване отговорността на наследника по закон само до стойността на включеното в описа имущество, както и като дава възможност правото на възстановяване на запазена част от наследството да бъде упражнено от лицата по чл. 28 ЗН и спрямо заветници и надарени, които не са призовани към наследяване. И тъй като тези лица не разполагат с възможност в производството по чл. 61 ЗН да оспорят твърденията и доказателствата на призования към наследяване за момента, в който е узнал, че наследството е открито, следва да бъде признато правото им да заявят възраженията си за неспазване на срока за приемане на наследството по опис в производство по чл. 30, ал. 1 ЗН.

Тези възражения обаче могат да се правят само ако срокът за приемане на наследството не е бил продължен от районния съдия по реда на чл. 61, ал. 1, изречение второ ЗН, тъй като преценката дали срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН да бъде продължен, се извършва от районния съдия, до когото е отправено искането за вписване на приемането по опис, по негово вътрешно убеждение и при наличието на предвидените в закона предпоставки за това, като на съда, от когото се иска нов срок, е предоставена дискреционна власт – той може да продължи срока според важността на обстоятелствата, посочени от призования към наследяване. Възможност за осъществяване на контрол върху тази преценка в хипотеза, при която срокът е продължен, не е изрично предвидена.

Възраженията за неспазването на срока по чл. 61, ал. 1 ЗН не могат да се правят и спрямо посочените в чл. 61, ал. 2 ЗН лица. По отношение на тези лица е предвидено, че приемат наследството само по опис, поради което по отношение на тях предвидения в чл. 61, ал. 1 ЗН преклузивен срок не намира приложение – те могат да приемат наследството по опис и след като срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН е изтекъл. По отношение на недееспособните срокът следва да се счита преклузивен от момента, в който отпадне причината за недееспособността и могат да изразяват валидно самостоятелна воля.

Изводите от горното са следните:

1. ДОПУСТИМО Е ИСКЪТ ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОР ЗА ДОБРОВОЛНА ДЕЛБА ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 75, АЛ. 2 ЗН ДА БЪДЕ ПРЕДЯВЕН САМОСТОЯТЕЛНО В ОТДЕЛНО ИСКОВО ПРОИЗВОДСТВО.

2. ДОГОВОР, С КОЙТО Е ПОСТИГНАТО СЪГЛАСИЕ МЕЖДУ СЪСОБСТВЕНИЦИТЕ ЗА ПОДЕЛЯНЕ НА СЪСОБСТВЕНО ИМУЩЕСТВО ЧРЕЗ ПОСТАВЯНЕ В ДЯЛ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ НА ЕДИН ОТ ТЯХ, СРЕЩУ КОЕТО Е ПОЕТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ИЗДРЪЖКА И ГЛЕДАНЕ НА ДРУГ СЪДЕЛИТЕЛ, ПРЕДСТАВЛЯВА ДОГОВОР ЗА ДЕЛБА И НЕ Е НИЩОЖЕН, АКО Е СКЛЮЧЕН В ПРЕДВИДЕНАТА В ЧЛ. 35, АЛ. 1 ЗС ФОРМА.

3. ПРИ ИЗВЪРШЕНО РАЗПОРЕЖДАНЕ СЪС СПОРНОТО ПРАВО ОТ СЪСОБСТВЕНИК /СЪДЕЛИТЕЛ/ В ПОЛЗА НА ДРУГО ЛИЦЕ В ХОДА НА ДЕЛБЕНОТО ПРОИЗВОДСТВО ВЪВ ФАЗАТА ПО ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБАТА, СЕ ПРИЛАГАТ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 226 ГПК (ЧЛ. 121 ГПК – ОТМ.).

ЛИЦЕ, ПРИДОБИЛО ПРАВА ПО СИЛАТА НА РАЗПОРЕДИТЕЛНА СДЕЛКА ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА ФАЗА НА ДЕЛБЕНИЯ ПРОЦЕС СЛЕД ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА ЗА ДЕЛБА, МОЖЕ ДА ЗАМЕСТИ СВОЯ ПРАВОДАТЕЛ САМО СЪС СЪГЛАСИЕТО НА ВСИЧКИ СЪДЕЛИТЕЛИ.

СЛЕД ВЛИЗАНЕ В СИЛА НА РЕШЕНИЕТО ПО ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБАТА ВЪВ ФАЗАТА ПО ИЗВЪРШВАНЕТО ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ УЧАСТВА ЧРЕЗ СВОЯ ПРОЦЕСУАЛЕН СУБСТИТУЕНТ (ПРЕХВЪРЛИТЕЛЯ), АКО НЕ ИЗРАЗИ ВОЛЯ ДА ВСТЪПИ В ПРОЦЕСА КАТО ПОДПОМАГАЩА СТРАНА.

ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ МОЖЕ ДА УЧАСТВА КАТО ГЛАВНА СТРАНА, АКО ВСТЪПИ В ДЕЛБЕНОТО ПРОИЗВОДСТВО ПО РЕДА НА ЧЛ. 225 ГПК (ЧЛ. 181 ГПК (ОТМ.)).

ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ ЩЕ БЪДЕ ОБВЪРЗАН ОТ РЕШЕНИЕТО ПО ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЛБАТА НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА ДАЛИ Е ВСТЪПИЛ В ПРОИЗВОДСТВОТО, ЗАМЕСТИЛ Е ПРЕХВЪРЛИТЕЛЯ ИЛИ Е УЧАСТВАЛ В ПРОИЗВОДСТВОТО ЧРЕЗ СВОЯ ПРОЦЕСУАЛЕН СУБСТИТУЕНТ. СЪСОБСТВЕНОСТТА ЩЕ СЕ СЧИТА ПРЕКРАТЕНА И ПО ОТНОШЕНИЕ НА НЕГО, НЕЗАВИСИМО В ЧИЙ ДЯЛ ЩЕ СЕ ПАДНЕ ИМОТЪТ.

4. ПРИЕМАНЕТО НА НАСЛЕДСТВОТО ПО ОПИС Е МАТЕРИАЛНА ПРЕДПОСТАВКА ЗА РЕАЛИЗИРАНЕ ПРАВОТО ДА СЕ ИСКА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗАПАЗЕНА ЧАСТ ОТ НАСЛЕДСТВОТО СПРЯМО ЗАВЕТНИК ИЛИ НАДАРЕН, КОЙТО НЕ Е ПРИЗОВАН КЪМ НАСЛЕДЯВАНЕ.

5. ПОЛЗВАЩИТЕ СЕ ОТ ЗАВЕЩАТЕЛНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ ИЛИ ДАРЕНИЕТО ЛИЦА МОГАТ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗАПАЗЕНА ЧАСТ ОТ НАСЛЕДСТВОТО ПО ЧЛ. 30 ЗН ДА НАПРАВЯТ ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕСПАЗВАНЕТО НА ПРЕДВИДЕНИЯ В ЧЛ. 61, АЛ. 1 ЗН СРОК ЗА ПРИЕМАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО ПО ОПИС.

ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕСПАЗВАНЕ НА СРОКА ПО ЧЛ. 61, АЛ. 1 ЗН НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРАВИ СПРЯМО ПОСОЧЕНИТЕ В ЧЛ. 61, АЛ. 2 ЗН ЛИЦА.

Чл. 75, ал. 2 ЗН

Чл. 61, ал. 1 ЗН

Чл. 61, ал. 2 ЗН

Чл. 35, ал. 1 ЗС

Чл. 121 ГПК (отм.)

Така ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 19.12.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2013 Г., ОСГК НА ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС са поставени следните въпроси, които имат важно значение за производството по съдебна делба, а именно: 1. Допустим ли е самостоятелен иск за установяване нищожност на договор за доброволна делба по чл. 75, ал. 2 ЗН? 2. Нищожен ли е договорът за доброволна делба, […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС е поставен въпроса за преценката от ефективността на действащия режим на лични отношения между родител и дете при констатирано неизпълнение поради обстоятелства, свързани със заболявания на детето, пречки, създавани от родителя, упражняващ родителските права и отчуждаване на детето.

Прието е, че мерките на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права следва да се определят така, че да се създава нормална обстановка за общуване между тях. Във всеки конкретен случай следва да се прецени дали установените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките на лични отношения с родителя. Детето следва да общува и с двамата си родители и с роднините им, за да се формира като пълноценна личност. Свиждането и вземането на детето са неразделни части от поддържането на лични отношения. Начинът и формата на поддържане на лични отношения могат да бъдат най-разнообразни, а когато се налага, режимът може да съпътстван и с определяне на подходящи защитни мерки по чл. 59, ал. 8 СК.

В ППВС № 1/12.11.1974 г., което не е загубило сила, са изброени примерно обстоятелствата, чиято промяна може да обоснове изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права. Те са разделени в две групи, като в първата група се включват промени, засягащи положението на детето или мерките и тяхната ефективност; а втората група включва обстоятелства, свързани с нововъзникнали права и задължения на родителите, по повод задължителното спазване на вече определените мерки. Пречки от страна на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител е от втората група обстоятелства. Поведение на родител, на който е предоставено упражняването на родителските права, с което възпрепятства контакта с другия родител не е в интерес на детето. За този интерес се следи служебно (вж. ТР № 1/2013 г. на ОСГТК), поради което в спора за режима на лични отношения съдът не е обвързан от желанията на детето или от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация и недоверието между тях е довела до затруднена, непълноценна или прекъсната връзка на детето с родителя, неупражняващ родителските права, в т. ч. до синдром на родителско отчуждение. Поведението на всеки от родителите и останалите причини, довели до формиране у детето на емоционални състояния, представи и желания, индикиращи отчуждение имат важно, но не решаващо значение дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата е основание за промяна на мерките за упражняване на родителските права и на лични контакти. В този смисъл, съдът е длъжен при формиране на преценката си да вземе предвид всички релевантни факти, да отчете спецификите на случая, като при данни за създавани пречки от единия родител и установено отчуждение на детето спрямо другия родител, определените мерки следва да са насочени към преодоляването на тази ситуация и постигането на нормална обстановка за общуване между детето и родителя, който не упражнява родителските права.

Така РЕШЕНИЕ № 54 ОТ 02.07.2020 Г. ПО ГР. Д. № 1816/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС е поставен въпроса за преценката от ефективността на действащия режим на лични отношения между родител и дете при констатирано неизпълнение поради обстоятелства, свързани със заболявания на детето, пречки, създавани от родителя, упражняващ родителските права и отчуждаване на детето. Прието е, че мерките на […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Въпросът е по приложението на чл.115,ал.2 ЗС и чл.14 ПВ.

Разпоредбата на чл.8,ал.1 ПВ допуска вписвания да се извършват от всеки, който има интерес от вписването. Разпоредбата на чл.531,ал.1 ГПК предвижда, че охранителното производство започва с писмена молба от заинтересовано лице. С ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС прие, че молбата за вписване слага началото на охранително производство.

Настоящият състав приема, че от разпоредбата на чл.115,ал.2 ЗЗД не следва да се направи извод, че отбелязване може да поиска само ищецът. Адресат на тази разпоредба е съдът, който уважава иска по чл.19,ал.3 ЗЗД за вещно право върху недвижим имот, исковата молба по който е вписана. Диспозицията на разпоредбата предвижда задължение за съда в диспозитива на решението си да укаже на ищеца да извърши отбелязване на решението в шестмесечен срок, тъй като след изтичането на този срок вписването на исковата молба губи действието си. Тази разпоредба не предвижда правомощия на съда извън спорното съдебното производство по иска с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД за вещно право върху недвижим имот. В частност тя не разрешава последващия във времето въпрос дали друго лице, освен ищецът, чийто иск е уважен, е легитимирано да извърши отбелязването на влязлото в сила решение. Поради което от нея не може да се направи извод, че друго лице, освен ищецът, чийто иск е уважен, не е легитимирано да извърши отбелязването на влязлото в сила решение.

Наличието на правен интерес от искано отбелязвано на влязло в сила решение на основание чл.115,ал.2 ЗС и чл.14 ПВ следва да се преценява от съдията по вписванията, а по жалба срещу негов отказ – от окръжния съд, който разглежда жалбата, тъй като съгласно чл.278,ал.2 ГПК, ако съдът отмени обжалваното определение, той решава сам въпроса по жалбата за наличието на правен интерес у лицето, което иска вписването, който е обуславящ по отношение на въпроса за наличието на предпоставки да бъде извършено вписването.

От изложеното настоящият състав приема извода, че всяко лице, което има правен интерес, може да извърши отбелязване в службата по вписванията на влязло в сила решение на основание чл.115,ал.2 ЗС и чл.14 ПВ.

Така Определение № 141 от 10.09.2020 г. по ч.гр.д. № 1470/2020 г., I г.о. на ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Въпросът е по приложението на чл.115,ал.2 ЗС и чл.14 ПВ. Разпоредбата на чл.8,ал.1 ПВ допуска вписвания да се извършват от всеки, който има интерес от вписването. Разпоредбата на чл.531,ал.1 ГПК предвижда, че охранителното производство започва с писмена молба от заинтересовано лице. С ТР № 1 /2010 г. […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

Разпоредбите на чл. 56 и 57 от Семейния кодекс (СК) уреждат въпросите при предоставяне на семейното жилище след развода:
Чл. 56. (1) При допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище.

(2) Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява.

(3) Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година.

(4) Ползването на семейното жилище се прекратява преди изтичането на срока, ако отпадне жилищната нужда на ползващия, а в случаите по ал. 2 и 3 – и ако сключи нов брак.

(5) Когато съпрузите са съсобственици или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът предоставя ползването му на единия от тях, като взема предвид интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства.

(6) При изменение на обстоятелствата, които са от значение за предоставяне ползването по ал. 5, всеки от бившите съпрузи може да поиска промяна на ползването на жилището.

Чл. 57. (1) По силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5, възниква наемно отношение. Решението може да бъде вписано в имотния регистър, като вписването има действието по чл. 237, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

(2) Всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развод. Не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. Определеният размер на наема може да бъде изменян при промяна на обстоятелствата.

Във връзка с приложението на горепосочените разпоредби в чл. 56 и 57 СК в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК са поставени някои въпроси. Нека ги разгледаме.

РЕШЕНИЕ № 152 ОТ 18.06.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1066/2011 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС

По иска за предоставяне ползването на семейното жилище след развода с пр. осн. чл. 56 от СК

Съгласно указанията в ППВС № 12/71 г. с решението по чл. 56 от СК съдът се произнася само за ползването на семейното жилище. Той не е овластен да разрешава в това производство спорове относно други права върху жилището. Съдът разрешава спора за ползването на семейното жилище като изхожда от наличната жилищна площ, без да допуска преустройства, нито изменя предназначението на отделните помещения.

РЕШЕНИЕ № 128 ОТ 15.03.2012 Г. ПО ГР. Д. № 795/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

За тълкуване на чл. 56, ал. 5 СК – удовлетворена ли е жилищната нужда на бивш съпруг, когато е заживял в дома на лице, с което е във фактическо съжителство и охранени ли са в този случай интересите на непълнолетното дете от брака.

Когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, при допускане на развода, съдът предоставя ползването му на единия от тях. В случаите, когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, основен критерий е жилищната нужда на бившите съпрузи, а когато има и ненавършили пълнолетие деца, съдът се ръководи преди всичко от интереса на децата, защото жилищните условия, при които те ще са поставени след развода, са важна предпоставка за тяхното отглеждане и развитие. Като допълнителни елементи от комплексния критерий по чл. 56, ал. 5 СК се преценяват още вината за разстройството на брачните отношения, здравословното състояние и други обстоятелства. Такива други обстоятелства са и задоволената жилищна нужда на родителя, с когото ще живее непълнолетното дете. С оглед интересите на детето, тази нужда трябва да е трайно удовлетворена и то по начин, че да се осигурят и потребностите му за нормално отглеждане в сигурна и стабилна среда на живот. В случай, когато родителят, на когото е възложено да упражнява родителските права спрямо ненавършилото пълнолетие дете, заживее трайно на съпружески начала с друго лице, би могло и да се задоволят жилищните нужди на родителя, но конкубинът няма отговорности и задължения към детето, неговите потребности не са охранени и по този начин интересът му не е защитен.

РЕШЕНИЕ № 13 ОТ 19.03.2014 Г. ПО ГР. Д. № 3649/2013 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС

За начина, по който съдът следва да подходи при решаване на мерките относно семейното жилище, когато администрира спор за предоставяне ползването му по бракоразводното дело, при решаващо позоваване на възможност за разпределение и по въпроса за основаване на решението за разпределение на обстоятелствата и критериите по чл. 56 СК.

По този въпрос противоречието на обжалваното въззивно решение с установената практика на Върховен касационен съд се изразява в постановен от Великотърновски окръжен съд режим на ползване на семейното жилище, представляващо по данни от приложен нотариален акт жилищна сграда, която по твърдения на страните е на два етажа и 4/6 от нея са били придобити в режим на съпружеска имуществена общност от двамата бивши съпрузи, като е постановено единият да ползва първи, а другият да ползва втори етаж без други уточнения и без да е имало доказателства, съответно основание да се приеме, че етажите представляват самостоятелни жилища.

За да разпредели семейно жилище по този начин, съгласно чл. 56, ал. 5 във вр. чл. 56, ал. 1 СК, съдът задължително следва да основе решението си на поредност от установености. За да се произнесе по мерките относно ползването на семейното жилище, съдът установява собствеността и помещенията, от които се състои то, за да установи и прецени на следващо място възможността за обособяване на самостоятелни реални части без общо ползване на помещения, а ако помещения ще се ползват общо, изрично ги посочва в решението си, както е длъжен изрично да посочи и помещенията, които бившите съпрузи ще ползват самостоятелно. От фактическата установеност на помещенията, вида и годността им – в случай че при разпределението ще има и общо ползване, зависи относимостта на въпроса дали отношенията между съпрузите са търпими и следва ли този въпрос да бъде определящ при решаващата дейност на съда

Попълването на делото с необходимите доказателства е задължение на страните, а не на съда, но тъй като при уредбата на чл. 56 СК се касае за вид съдебна администрация – при това не само когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът на първа инстанция при доклада по делото, а при негов пропуск въззивният съд- макар и не под формата на нов доклад, следва да бъде активен, като посочи на страните необходимата с оглед законосъобразно упражняване на компетентността си на съд по същество фактическа установеност, когато за нея са необходими специални знания. Този е случая с необходимото изследване на възможността семейно жилище да се обособи за ползване и от двамата съпрузи, или от необходимостта преди това да се установи за колко на брой жилища се касае. Предвид спецификата при дължимото съдебно администриране на спорните отношения в частта за ползването на семейно жилище след развода, съдът е следвало да назначи съответната техническа експертиза, като укаже на страните за нейната необходимост като доказателствено средство и даде възможност на същите да внесат предварително необходимите за изготвянето й разноски, съобразно доказателствената тежест.

Ето защо касационната жалба е основателна в оплакването си за съществено нарушение на съдопроизводствени правила във връзка със служебното начало, в случая довело до липса на фактическа установеност по критериите на чл. 56 от СК, същите предписани в закона като основание за решаващ акт на съда относно предоставяне ползването на семейно жилище след развод. Доводите на ответника, че на ищцата в бракоразводния процес следва да се възложат последиците на една преклудирана доказателствена възможност за установяване на факти от значение за ползването на семейното жилище, е неоснователно в конкретния случай, поради изтъкнатите вече особености на съдебното произнасяне по реда на чл. 56 СК, независимо че страните нямат непълнолетни деца. При обжалваното въззивното решение не са съобразени материални предпоставки на чл. 56 СК, при диспозитивното съдържание на решението включително. Ако се касае за две жилища в една сграда, които жилища може да се ползват поотделно от двамата съпрузи, е налице отрицателното условие на чл. 56, ал. 1 СК (чл. 107, ал. 1 СК отм). Етаж и жилище не са равнозначни понятия, затова и когато се произнася по мерките посредством разпределение чрез обособяване, съдът изрично следва да посочи кои помещения от кой съпруг се ползват и кои помещения остават за общо ползване ( реш № 554 гр. д № 1774/2009 ІV г.о на ВКС ). Поради това решението следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да изпълни указаното му задължение. Безпредметно е да се обсъждат останалите касационни оплаквания в жалбата, при така установената по делото неизясненост на обстоятелствата от фактическа страна.

РЕШЕНИЕ № 123 ОТ 04.04.2013 Г. ПО ГР. Д. № 526/2012 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

Към кой момент – фактическата раздяла на родителите или произнасянето на съда за предоставяне на семейното жилище, се преценява начина на обитаване на жилището от непълнолетното дете от брака?

Какво включва жилищната площ, ползвана от непълнолетното дете от брака – само стаята, която е негова спалня или припадащия му се дял от всички помещения на жилището?

Касационният съд счита, че законът не регламентира хипотезата за ползваната жилищна площ от непълнолетното дете от брака към момента на фактическата раздяла на родителите. Този конкретен факт е ирелевантен за правния спор между бившите съпрузи и съсобственици с равни права за дължимия наем от съпруга, на когото е предоставено семейното жилище, на другия съпруг, който е лишен от ползването на жилището. Съгласно чл. 57, ал. 2 СК, размерът на наема се определя с решението за развод, т. е., с решението за предоставяне на ползването на жилището. Към този момент се преценява и наема за ползваната жилищна площ от непълнолетното дете от брака, който следва да се приспадне от наема, дължим между съпрузите – чл. 57, ал. 2, предл. 2 СК. Разрешението е съобразено с общия принцип на чл. 235, ал. 3 ГПК, че решаващият съд следва да вземе предвид правнорелевантните факти, настъпили след предявяване на иска и съществуващи към момента на произнасяне на решението. Към момента на постановяване на решението за развод и за предоставяне ползването на семейното жилище, съдът е длъжен да съобрази факта на ползване на част от жилището от непълнолетното дете от брака, за да приложи изискването на закона за приспадане на съответната част от наема. При определяне размера на наема, който не се дължи за ползваната част от семейното жилище от непълнолетното дете от брака, съдът следва да приложи точно закона във връзка с употребеното понятие „жилищна площ“ – чл. 57 СК. Семейното жилище е съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на семейството – ППВС № 12/1971 г. В този смисъл жилищна площ е площта на цялото семейно жилище, включващо всички помещения в обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално предназначение, защото нуждите на обитателите могат да бъдат пълноценно задоволени само при наличие и на двете категории помещения. При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака, следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на жилището, а не само стаята, която му служи за спалня.

РЕШЕНИЕ № 247 ОТ 25.06.2010 Г. ПО ГР. Д. № 239/2009 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

В кои случаи отношенията между бившите съпрузи могат да бъдат определени като търпими и кои обстоятелства могат да определят извод за неналичие на психически тормоз между съпрузите и следва ли при разрешаването на въпроса за ползване на семейното жилище да бъдат съобразени здравословното състояние на страните, техническата възможност за разделяне на жилището и вещните права върху имота.

Съгласно чл. 56, ал. 1 СК (чл. 107 СК отм.), при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. В т. 10 от Постановление № 12 от 28.XI.1971 г., Пленумът на ВС се е произнесъл в кои случаи семейното жилище може да се ползва поотделно от двамата съпрузи: ако жилищните и сервизните помещения могат да се обособят в отделни жилища – в зависимост от броя на жилищните и сервизните помещения към момента на развода, без преустройства, изменения и промяна на предназначението им, т.е. в зависимост от възможността да се обособят самостоятелни жилищни и сервизни помещения за всяка от обособените за живеене части, като разпределянето на жилищните помещения между бивши съпрузи при общо ползване на сервизите е допустимо по изключение само ако отношенията са търпими.

Отношенията между бившите съпрузи са търпими, когато са основани на взаимна толерантност, изключваща физически или психически тормоз; когато между бившите съпрузи е установена поносимост, умереност, съществува възможност за диалог; когато липсва не само физическа, но и вербална агресия, а поведението им е насочено към избягване на конфликти, прояви на такт и решаване на възникнали проблеми чрез взаимни отстъпки. Така установени отношения на търпимост, въпреки дълбокото и непоправимо разстройство на брака, позволяват съжителството в семейното жилище при общо ползване на сервизни помещения.

При преценката на кого от съпрузите да бъде предоставено ползването на семейното жилище, когато съпрузите са съсобственици или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът изследва жилищната нужда на съпрузите (чл. 56, ал. 1 СК), интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства – чл. 56, ал. 5 СК. Когато семейното жилище е собственост на единия съпруг, съдът може да предостави ползването на другия съпруг, комуто е предоставено упражняването на родителските права – чл. 56, ал. 2 СК. Съдът може да предостави ползването на семейното жилище за срок до една година на съпруга, упражняващ родителските права и в случаите, когато жилището е собственост на близки на другия съпруг – чл. 56, ал. 3 СК.

Когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, семейното жилище, което е собственост на един от съпрузите не може да бъде предоставено за ползване на другия съпруг. Такава възможност бе предвидена в чл. 107, ал. 2 СК (отм.) само в една тясна хипотеза – ползването на семейното жилище може да бъде предоставено за определен срок на невиновния съпруг, когато то е собственост на виновния за прекратяването на брака. Това правило обаче е неприложимо в случаите, когато и двамата съпрузи имат вина за разстройството на брака. В този случай, семейното жилище се предоставя за ползване на собственика му, като критерият за собственост включва и правото на ползване върху жилището. Когато единият от съпрузите притежава голата собственост, а титуляр на правото на ползване е другият съпруг, то определящо е кой е носителят на правото на ползване.

РЕШЕНИЕ № 428 ОТ 28.10.2011 Г. ПО ГР. Д. № 524/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

За значението на заживяването на съпружески начала с друго лице по време на трайната фактическа раздяла за търпимостта в отношенията между съпрузите.

По поставения въпрос Върховният касационен съд намира, че търпимостта в отношенията между съпрузите има значение за възможността ползването на семейното жилище да бъде разпределено между тях. Тази преценка се извършва при съобразяването на различни обстоятелства. Когато съпрузите са фактически разделени, но водят отделните си домакинства в едно жилище, на преценка подлежат фактите за пораждането на остри конфликти при съвместното ползване на общи помещения. Когато съпрузите са фактически разделени и живеят в различни жилища (единият или двамата са напуснали семейното жилище) отсъствието на остри конфликти между тях е без правно значение, търпимостта в отношенията се преценява според обстоятелствата, които са довели до отделянето им в различни жилища. Когато съпрузите продължително време живеят в различни жилища, дори да не са установени обстоятелствата, които са довели до разделянето им, търпимостта в техните отношенията се преценява според успеха или неуспеха на предприетите мерки за помирение или непредприемането на такива мерки. Ако по време на трайна фактическа раздяла единият или двамата съпрузи са заживели на съпружески начала с други лица, отношенията им очевидно са нетърпими с оглед възможността да бъде разпределено ползването на семейното жилище.

РЕШЕНИЕ № 304 ОТ 11.12.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1406/2012 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

По приложението на чл. 56, ал. 1 СК (чл. 107, ал. 1 СК отм.) съставлява ли постоянното обитаване на семейното жилище критерий за определяне на жилищната нужда и загубва ли жилището характер на семейно при напускането му от един от съпрузите по време на фактическата раздяла.

Семейно е жилището, ползвано от съпрузите за задоволяване битовите нужди на семейството до прекратяване на брака, а при фактическа раздяла – до деня на раздялата. Напускането на жилището от един от съпрузите по време на фактическата раздяла не променя характера му на семейно. Обичайно, фактическата раздяла на съпрузите е свързана и с напускане на семейното жилище от единия от тях, но това обстоятелство няма отношение към статута на жилището, нито само по себе си сочи за задоволена жилищна нужда на напусналия жилището съпруг. Не сочи за задоволена жилищна нужда и временното обитаване от съпруга на друго жилище, върху което няма право на собственост, вкл. и когато това жилище е в друго населено място или държава.

РЕШЕНИЕ № 540 ОТ 17.12.2012 Г. ПО ГР. Д. № 220/2012 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

На кого от съпрузите следва да бъде предоставено ползването на семейното жилище, когато по отношение на него единият от съпрузите има ограничено вещно лично право на ползване и от брака няма ненавършили пълнолетие деца, като разрешен в противоречие с решение № 554 от 15.07.10 г. по гр. дело № 1774/09 г. на ІV г.о.на ВКС и решение № 247 от 25.06.10 г. на ВКС по гр. дело № 239/09 г. на ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Според посочената задължителна съдебна практика когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, семейното жилище, което е собственост на един от съпрузите не може да бъде предоставено за ползване на другия съпруг. В този случай семейното жилище се предоставя за ползване на собственика му, като критерият за собственост включва и правото на ползване върху жилището. Когато единият от съпрузите притежава голата собственост, а титуляр на правото на ползване е другият съпруг, то определящо е кой е носителят на правото на ползване.

РЕШЕНИЕ № 511 ОТ 16.01.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1364/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

Относно срока за въвеждане в брачния процес на претенция за ползване на семейното жилище.

Съгласно чл. 56, ал. 1 СК, при допускане на развода, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, съдът се произнася по въпроса за ползването на семейното жилище само по искане на страната.

По правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата. Съгласно чл. 322, ал. 2 ГПК искането за ползване на семейното жилище се съединява с брачния иск, поради което то следва да бъде въведено от ищеца с исковата молба, а от ответника може да бъде предявено с отговора на исковата молба или насрещен иск. След въвеждането му като предмет на делото от една от страните, становището на насрещната страна относно начина на разпределянето му или на кого от съпрузите да бъде предоставено ползването, съставлява правен довод, който може да бъде заявен вкл. и до приключване на устните състезания по делото.

РЕШЕНИЕ № 116 ОТ 11.04.2011 Г. ПО ГР. Д. № 466/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

За възможността двамата родители да ползват семейното жилище след развода, без да се посочи кой от тях кои помещения ще ползва, при наличие на нетърпими отношения между бившите съпрузи и при притежаване от бившите съпрузи на друго жилище.

Съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с редица съдебни решения, като разрешението му е напълно в синхрон с тълкуването, дадено в ППВС № 12/87 г. – семейното жилище може да се ползва от двамата съпрузи поотделно в случай, че жилищните и сервизни помещения могат да се обособят в отделни жилища, без преустройства, изменения или промяна в предназначението им, независимо дали отношенията им са търпими или не, а ако няма достатъчно сервизни помещения за двамата, се разпределят жилищните помещения при общо ползване на сервизните, но само ако отношенията между бившите съпрузи са търпими – така е прието в решение № 247 по гр. д. № 239 за 2009 г. на ІV ГО и в решение № 554 по гр. д. № 1774 за 2009 г. на ІV ГО. В решение № 247 по гр. д. № 239 за 2009 г на ІV ГО е прието, че отношенията между бившите съпрузи са търпими, когато са основани на взаимна толерантност, изключваща физически или психически тормоз, установена е поносимост, умереност и е възможен диалог, когато липсва физическа и словесна агресия, а поведението е насочено към избягване на конфликти, прояви на такт и разрешаване на проблемите чрез взаимни отстъпки. Начинът по който съдът следва да подходи при решаване на мерките относно семейното жилище, е определен в решение № 554 по гр. д. № 1774 за 2009 г. на ІV ГО – съдът първо установява кой е собственик на жилището, от колко помещения се състои то и дали има помещения, които не се обитават от членовете на бившето семейство; на второ място съдът следва да прецени дали е възможно да се определят самостоятелни реални части от семейното жилище, без общо ползване на помещения, а ако това е невъзможно се определя кои помещения от кого ще се ползват, като това се посочва изрично, стига отношенията да са търпими. Едва когато се установи, че жилището не може да се разпредели за ползване между бившите съпрузи, съдът извършва преценката на кого да предостави жилището, като взема предвид жилищната нужда на съпрузите (чл. 56, ал. 1 СК), интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства (чл. 56, ал. 5 СК); критериите не са изчерпателно изброени и съдът следва да ги обсъжда поотделно и съвкупно, като над всичко се вземат предвид интересите на децата – така се приема в решение № 247 по гр. д. № 239 за 2009 г. на ІV ГО и в решение № 565 по гр. д. № 1317 за 2009 г. на ІV ГО.

РЕШЕНИЕ № 299 ОТ 31.10.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1349/2012 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

За възможността да се предостави ползването на семейното жилище за срок от три години при действието на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 СК, според която това може да стане за срок до една година.

Спорът за ползването на семейното жилище е спор за „имуществени отношения“ между съпрузите. Според изричната разпоредба на § 4, ал. 1 от ПЗР на Семейния кодекс, в сила от 01.10.2009 г., правилата на кодекса относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. Това е материалноправната норма, която урежда фактическия състав, осъществил се по време на нейното действие. Оттук следва, че в случаите когато бракът е заварен и не е прекратен при действието на СК от 1985 г. всички имуществени отношения между съпрузите се уреждат въз основа на сега действащия Семеен кодекс, като семейното жилище по реда на чл. 56, ал. 3 СК може да бъде предоставено за срок до една година.

РЕШЕНИЕ № 91 ОТ 04.06.2013 Г. ПО ГР. Д. № 860/2012 Г., Г. К., III Г. О. НА ВКС

Относно приложението на чл. 56, ал. 6, вр. с ал. 5 СК относно предоставяне ползването на бившето семейно жилище на другия съпруг при изменение на обстоятелствата.

Мерките относно ползването на семейното жилище като акт на спорна съдебна администрация не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на тези права. Тези мерки се основават на ползването – на разпределение подлежи ползването и на жилище, което не е общо, собственост е на единия съпруг, на негови близки или на трето лице. Мерките относно ползването на семейното жилище трябва да съответстват на първо място на интересите на родените от брака ненавършили пълнолетие деца като разпределение ползването на семейното жилище между съпрузи с ненавършили пълнолетие деца се извършва служебно от съда, без оглед на процесуални срокове и преклузии за предявяване на исканията и за представяне и събиране на доказателствата. Интересът на ненавършилите пълнолетие деца е основен критерий и при искане за промяна ползването на бившето семейно жилище на страните при условията на чл. 56, ал. 6 СК. Действително съгласно тази разпоредба при изменение на обстоятелствата, които са от значение за предоставяне ползването по ал. 5, всеки от бившите съпрузи може да поиска промяна на ползването на жилището, а ал. 5 на чл. 56 СК дава възможност, когато съпрузите са съсобственици, или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът да предостави ползването му на единия от тях, като взема предвид интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства. Следва да се подчертае, че независимо, че чл. 56, ал. 6 СК препраща към ал. 5, това не изключва приложението и на предходните алинеи на чл. 56 СК при изменение на обстоятелствата, които са от значение за определяне на мерките за предоставяне ползването на семейното жилище, стига по делото да се установят такива факти. В случая следва да се подчертае, че когато е налице искане за промяна на мерките относно ползването на семейното жилище, съдът следва да установи кой е негов собственик и от какви помещения се състои то, както и да прецени възможността за обособяване на самостоятелни реални части от семейното жилище без общо ползване на помещения. Ако това е възможно ползването на семейното жилище се разпределя, независимо от това какви са отношенията между съпрузите – търпими или нетърпими. Когато в семейното жилище могат да бъдат обособени отделни помещения за самостоятелно ползване от единия съпруг, заедно с децата върху които той упражнява родителски права и от другия съпруг, а други помещения трябва да останат за общо ползване, разпределението може да бъде осъществено само ако отношенията между съпрузите са търпими. В този случай в разпределението съдът изрично посочва кои помещения от кой съпруг заедно с децата, по отношение на които той упражнява родителските права, се ползват самостоятелно и кои помещения остават за общо ползване. Освен това когато идеална част от семейното жилище е лична собственост на единия съпруг, а останалите идеални части са собственост на негови близки, съдът преценява какви са дяловете в съсобствеността и как е разпределено ползването между семейството на съпруга и семействата на неговите близки (така съдът определя обема на семейното жилище). Ако съгласно горните правила, от семейното жилище може да бъде обособена реална част, която съответства на дела на съпруга-съсобственик от целия съсобствен имот, тази реална част може да бъде предоставена за ползване на другия съпруг, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от брака деца, докато ги упражнява, а ако обособената реална част от семейното жилище надхвърля дела на съпруга-съсобственик от целия имот, тази реална част може да бъде предоставена за ползване на другия съпруг, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от брака деца, за срок до една година.

РЕШЕНИЕ № 160 ОТ 29.02.2016 Г. ПО ГР. Д. № 2290/2015 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС

Налице ли е противопоставимо на бившия съпруг в производството по чл. 108 ЗС ползване на семейното жилище, което е предоставено на ответника – другия бивш съпруг, ако съдът при бракоразводното решение не е определил наемното правоотношение между страните?

Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация – не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права. Във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение – чл. 57, ал. 1 СК. Страни по него са собственикът на имота – в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването – в качеството на наемател, като произнасянето по чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на наемодателя. Доколкото този акт на съдебна администрация от една страна ограничава правомощията на собственика да ползва лично вещта си, а от друга страна е противопоставен обществен интерес от по-висш порядък – гарантиране правото на жилище на непълнолетните родени от брака деца като израз на прокламираната с чл. 2, т. 4 СК особена закрила на децата, с оглед постигането на правна симетрия в Закона е предвидено, че в случаите на предоставено ползване на съпруг, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от брака деца, наемното правоотношение се учредява за определен срок – докато се упражняват тези права, когато семейното жилище е съсобствено на бившите съпрузи или е собственост на неупражняващия родителските права съпруг, съответно – за срок до една година, когато семейното жилище е собственост на близки на неупражняващия родителските права съпруг. В случаите, когато няма ненавършили пълнолетие родени от брака деца и в съдебното решение не е определен срок, за който ползването се предоставя при условията на чл. 56, ал. 5 СК, наемното правоотношение възниква като безсрочно с произтичащата от това възможност за приложението на чл. 238 ЗЗД. Доколкото наемното правоотношение по дефиниция е възмездно, с решението по чл. 56 СК съдът следва да определи и размерът на наема за периода на ползването – чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК. Тъй като се касае за акт на съдебна администрация и като се има предвид разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 3 СК, пропускът това да бъде сторено може да бъде отстранен въз основа на последващо предявен самостоятелен иск. Наемното правоотношение възниква с влизането в сила на бракоразводното решение, от който момент се дължи и заплащането на наемната цена, а същата – дори да не е определена с това решение, е определяема и е равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на този, представляващ семейно жилище (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 392 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1641/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Определянето на размера на наемната цена, като предпоставка за точно престиране на задължението по чл. 228 ЗЗД, е в интерес най-вече на бившия съпруг, на когото е предоставено ползването, доколкото го брани срещу възможността наемодателя да развали наемното правоотношение при условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД.

РЕШЕНИЕ № 61 ОТ 24.02.2012 Г. ПО ГР. Д. № 671/2011 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС

Противопоставимост на правата на държателя на семейното жилище по силата на съдебно решение срещу последващ приобретател на имота.

Правен интерес от защита с иск по чл. 440, ал. 1 ГПК имат не само трети на изпълнителното производство лица, претендиращи да са притежатели на вещни права върху запорираната или възбранена вещ, но и трети лица, претендиращи да имат облигационни права да държат същата, ако техните права биха отпаднали в случай на изнасяне на вещта на публична продан. Основание за такова разрешение дава формулировката на посочената норма, според която искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението – без да се конкретизира вида на засегнатото от изпълнението право. От друга страна, носителят на накърнено вещно право на собственост би имал интерес да защити същото с предявяване на положителен установителен иск за собственост, а не чрез специалния иск по чл. 440, ал. 1 ГПК.

С оглед на изложеното, следва да се признае правен интерес от защита с такъв иск на носителите на облигационно право на държане на жилищен имот, произтичащо от бракоразводно съдебно решение за предоставяне ползването на семейното жилище или от одобрена от съда спогодба между съпрузите. Решението по чл. 56 СК, съотв. чл. 107 СК (отм.) поражда само облигационно право на ползване на жилището, което не е противопоставимо на последващ /след предоставяне на правото на ползване/ приобретател на жилищния имот. Новият собственик би могъл с едномесечно предизвестие да поиска освобождаването му от заварените държатели /по аналогия на чл. 237, ал. 2, изр. 2 ЗЗД/ и да претендира обезщетение по чл. 59 ЗЗД от обитателите му. Такава е и разпоредбата на чл. 57 от новия Семеен кодекс. В този смисъл, за носителя на право на ползване на семейното жилище въз основа на решение по чл. 56 СК, съотв. чл. 107 СК (отм.) не е без значение кой е собственик на жилището и за същия съществува интерес от предявяване на иск по чл. 440, ал. 1 ГПК и осуетяване на публичната продан /в случай на уважаването му/.

РЕШЕНИЕ № 96 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ГР. Д. № 4842/2015 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

До кой момент от развитието на брачното дело е допустимо страната да направи искане за заплащане на наем за ползването на семейното жилище от другата страна.

Съгласно императивната правна норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т.е. – ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него, без да е определен срок за това. При това положение, предвид правната същност на производството относно предоставяне ползването на семейното жилище, което не е исково, а такова по спорна съдебна администрация, както и предвид възможността (съгласно цитираната по-горе задължителна практика на ВКС) съдът да предостави ползването на семейното жилище, не само на страната, която е поискала това с исковата молба, с насрещна искова молба или с отговора на исковата молба, а и на страната, заявила това и по-късно – до приключване на устните състезания, или – служебно (без направено искане от страните), когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, то и искането на всяка една от страните по брачното дело, съдът да определи размера на наема, който насрещната страна ще ? заплаща, ако на нея бъде предоставено ползването на семейното жилище, може да бъде направено до приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция, която е такава по съществото на спора и ще се произнесе и по това искане с въззивното решение. По същите съображения, това искане може да бъде направено за първи път, дори и след постановяване и влизане в сила на въззивното решение – с отделна молба на страната, по която съдът ще се произнесе с отделно определение, след като вземе становището на другата страна. Подобно разрешение законодателят е възприел изрично в разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от ГПК (в този смисъл е и определение № 196/07.04.2014 г. по частно гр. дело № 1568/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК).

РЕШЕНИЕ № 533 ОТ 13.01.2012 Г. ПО ГР. Д. № 251/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС

Дали е допустим иск по чл. 107, ал. 3 СК от 1986 г. (отм.) (на който съответства разпоредбата на чл. 56, ал. 2 СК от 2009 г.) при наличие на споразумение по чл. 101 СК от 1986 г.

Прекратен с развод брак, от който има ненавършили пълнолетие деца, семейно жилище, собственост на единия съпруг и предоставено ползване на родителските права на другия съпруг, действията на съда по предоставяне ползване на семейното жилище на съпруга – несобственик, комуто е предоставено упражняването на родителските права, представляват акт на спорна администрация. Затова и без да е искана промяна на режима на упражняване на родителските права, съдът винаги може да предостави ползване на жилището, собственост на единия съпруг, на другия съпруг, комуто е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява. Затова и при спор за родителски права съдът винаги може да промени режима на ползване на семейното жилище, може и без спор, именно защото действията му представляват съдебна администрация. При липса на произнасяне по въпроса за предоставянето на семейното жилище, въпросът не е решен и е допустимо съдът да се произнесе по него.

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com Разпоредбите на чл. 56 и 57 от Семейния кодекс (СК) уреждат въпросите при предоставяне на семейното жилище след развода:Чл. 56. (1) При допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е […]

Адвокат д-р Ивайло Василев

тел.: 0896733134

e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

В практиката на ВКС е поставен следният въпрос:

За действието (обвързващата сила) на сделката на разпореждане, съответно на предварителния договор, сключен от един от съпрузите, без участието на другия, с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност (СИО).

Даден е следният отговор:

С решение № 287/13.3.3011 г, постановено по гр.дело № 272/2010 г, ВКС, Четвърто ГО е даден отговор на материалноправния въпрос за характера на сделката, при която с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се разпорежда само единия от съпрузите, без участието на другия.Прието е, че тази сделка не е нищожна.Прието е, че по принцип нищожните правни сделки не пораждат целените правни последици, докато законодателят при условията на чл.22 ал.3 СК от 1985 г /отм/ е уредил възможност последиците от сделката да бъдат зачетени.Това не би било възможно, ако разпореждането е нищожно.При отчуждаването на вещ, която е СИО е налице относителна и висяща недействителност, тъй като оспорването на сделката може да бъде извършено само от неучаствалия съпруг и то само в определен срок от момента, в който е узнал за извършването й.След изтичането на този срок действието на сделката се стабилизира и тя не може да бъде оспорвана на основание неучастие на един от съпрузите при извършването на отчуждителното волеизявление.

Цитираната съдебна практика обаче е неотносима при даване на отговор на поставения въпрос. Соченото решение прави единствено принципно разграничение, между нищожната сделка и относителната недействителност, визирана в чл.22 ал.4 СК.

Конкретен отговор на поставения материалноправен въпрос за действието на предварителния договор, сключен от един от съпрузите, без участието на другия, с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност е даден с решение № 87 от 12.6.2020 г по гр.дело № 4051/19 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено след определението по чл.288 ГПК, по настоящото дело, с което е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.С посоченото решение е прието, че предварителният договор не е акт на разпореждане с право на собственост.Правото на собственост върху имота преминава от патримониума на продавача в патримониума на купувача едва при сключването на окончателния договор, респ.от момента на влизане в сила на решението, с което предварителният договор бива обявен за окончателен.В този момент настъпва транслативния ефект на разпоредителната сделка, т.е. осъществява се разпореждането с вещ, съпружеска имуществена общност, по смисъла на чл.24 ал.4 СК.По отношение на предварителния договор, съгласието на другия съпруг представлява задължително условие за сключване на окончателния договор по съдебен ред, като същото следва да бъде дадено изрично и то в изискуемата от закона форма за действителност, предвидена за самия предварителен договор.Съдът не разполага с правомощието да обяви за окончателен предварителен договор за продажба на недвижим имот, съпружеска имуществена общност, сключен само от единия съпруг, предоставяйки на другия съпруг възможността да оспори извършеното разпореждане в срока по чл.24 ал.4 СК.

Изводите, изложени в цитираното са основани на създадената преди него постоянна и безпротиворечива съдебна практика на ВКС по този въпрос обективирана в решения № 196 от 8.4.2009 г по гр.дело № 6367/2007 г на ВКС, Второ ГО, решение № 896 от 24.9.1994 г по гр.дело № 2049/92 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 1415/13.1.2009 г на ВКС по гр.дело № 6526/2007 г на ВКС, П. ГО, решение № 503/17.11.2009 г по гр.дело № 1679/2008 г на ВКС, Второ ГО, решение № 1789/31.10.2001 г по гр.дело № 2006/200 на ВКС, П. отделение.Всички тези решения изрично приемат, че за да бъде уважен иска по чл.19 ал.3 ЗЗД е необходимо съгласието на съпруга на обещателя по предварителния договор, което следва да бъде дадено до момента на постановяване на заместващото окончателния договор съдебно решение във формата, в която е сключен предварителния договор.

Така Решение № 91 от 15.09.2020 г. по гр. дело №4040/2019 г. на IV г.о. на ВКС

Адвокат д-р Ивайло Василев тел.: 0896733134 e-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com В практиката на ВКС е поставен следният въпрос: За действието (обвързващата сила) на сделката на разпореждане, съответно на предварителния договор, сключен от един от съпрузите, без участието на другия, с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). Даден е следният отговор: С решение № […]